Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "преводи"

Превела съм ви нещо! Пак! :)

Авторът

Този симпатичен господин е Мануел де Педроло (1918–1990): писател, журналист, преводач от английски и френски на каталонски. Публикувал е Хроника на второто начало през 70-те, през 80-те следва много популярен телевизионен сериал по книгата, а сега романът се изучава в каталонските* училища.

*Каталония е автономна област в административните рамки на Кралство Испания, която има собствен език, собствена история, собствено (оправдано) самочувствие, собствена култура и литература с многовековна традиция. Уточнявам го, защото там се развива голяма част от действието - започва в Бенаура, градче край Барселона.

Книгата
е за млади хора (12-17 години, бих казала) и е постапокалиптична фантастика, един от любимите ми жанрове, откакто прочетох Денят на трифидите преди сто години. Един ден (няма да ви кажа защо) настъпва краят на света и той става повод двамата оцелели главни герои (момиче на 14 и момче на 9) да бъдат подложени на съответните изпитания и да открият основни положения на самотата и самостоятелността... Те са робинзоновци, които пред очите ни в течение на пет години се препитават от разрушенията на досегашния свят и опознават сами себе си, докато се мъчат да упражнят малко организиращо действие върху хаоса наоколо (харесва ми, че човешкото е изявено като точно това: организиращо действие).

Новата ситуация изисква нова логика на действие, нова етика, нов баланс и авторът честно и последователно, без да подсладява, допуска какви биха могли да са нещата с оглед на новите наличности: момичето например пропушва от нерви; престрашава се да посегне на друго живо същество; замисля план за населване на света... В историята има близки срещи със земята и морето, с тялото, със смъртта, със сексуалността (и има едно раждане, описано с пет, но пък съвсем реалистични щриха), с болката и преодоляването й. Алба и Дидак си правят лагер; обработват градина; пътуват с корабче до някогашните Франция и Италия в търсене на още оцелели; снимат филм, в който да документират катастрофата; събират книги в сухи, защитени места, за да опазят част от човешкото знание...

Педроло говори естествено за естествените неща, които заради абсурдната свенливост на по-големите някога научавахме по най-глупавите начини - от списания, от телевизията, от "Мъжът и жената интимно" и устати съученичета. Щях да се радвам тогава някой да ми беше поднесъл нещата така. И щях да имам добри поводи за разговор с родителите си.

Българската корица

е на Емил Марков. От интервюто с него все исках нещо да направим заедно и понеже се срещнахме в Испания, беше логично сътрудничеството да е иберийско :). Емо беше много щедър и изобретателен собственоръчно да изреже града в пламъци от корицата, да го фотографира и да го дообработи. Вавилон! Апокалипсис сега! Драма! :)

Заглавието
на каталонски е Mecanoscrit del segon origen. "Origen" повече като "произхода" в Дарвиновия Произход на видовете, отколкото като "генезис"/"битие" в библейския; "mecanoscrit" като "текст, написан на машина". На български това второто се нарича "ръкопис", нищо че е на машина, та част от смисъла се губеше... а и Ръкопис за втория произход звучеше нелепо.

Филмът
ще бъде на Бигас Луна: мащабна продукция 3D, както подобава на постапокалиптична история. Всъщност с издателката Кремена Методиева много искахме публикуването на книгата да съвпадне с излизането на филма, само дето режисьорът отложи снимките от 2010-а на 2011-а заради друг проект, после премести премиерата в края на 2012-а и накрая - в началото на 2013-а... та решихме да не чакаме повече.

Кадърът по-долу е от предварителните материали на Бигас Луна: виждат се разрушената от летящи чинии Барселона и двамата оцелели: 14-годишната белокожа Алба (името й e точно "бяла" на латински, а на каталонски е "зора", "виделина") и 9-годишният чернокож Дидак (името му е доста популярно в Каталония и е с общ корен с "дидактика", способността, готовността да просвещаваш; някои го дават просто като "образован", "учен").


И като започнах за имената: Бигас Луна не е артистичен псевдоним, както може би звучи, а две фамилии. Личните имена на режисьора са всъщност Жузеп Жуан (в Испания повечето хора имат по четири общо :) Известен е като ексцентрик и любител на двусмислицата, но и досега най-известното му достижение в киното си остава откриването и събирането на съвсем младите Хавиер Бардем (вж. снимката... а сега я вж. втори път!) с Пенелопе Крус в нажежено чувствената атмосфера на Шунка, шунка (1992).

Допълнение от 6 април 2013 г. RIP! Бигас Луна почина на 67 години, Бог да го прости. Жалко за киното. Според наследниците му филмовата версия на "Хрониката" все пак ще бъде завършена.

Допълнение от 18 април 2015 г. Филмът в крайна сметка беше заснет (реж. Карлес Порта) и ще излезе по екраните тази година. Това по-долу е последната картинка от снимачния му дневник (и една от първите в хронологията на събитията в "Хроника...").

Допълнение от декември 2016 г. Изгледах филма с много превъртане напред - тежко бездарен във всяка своя част, не си го причинявайте.

Преводът
Книгата има богат речник. Действието се развива на различни места (чужди като география, епоха, тип живот). Алба и Дидак правят своего рода инвентаризация на необходимото не просто за личното си оцеляване, но и това на човечеството, тоест лексиката на Хрониката обхваща широк спектър от понятия. Знам, че част от думите ще са непознати на тийнейджърите, което не ми попречи да ги употребя и да не ги обясня под черта. Може да помнят римуването на "хекатомба" с "бомба" у Вазов и да знаят какво е първото, но надали от раз ще разпознаят неща като "реконвалесценция", "калафатене", "лонен", а не съм сигурна и дали има откъде да разпознаят "бакла", "кирпич", "роене" и хубавинки като "цял целеничък" или "гол голеничък". Съвършено нарочно не съм обяснявала и там, където е казано трудно на каталонски, съм го дала трудно на български. Защото "трудно" е докато не употребиш минутка да се информираш, а след като я употребиш, излиза, че не си изгубил минута, а си спечелил часове. Механизмът на самообразоването е велика сила и вярвам, че човек го усвоява в тази възраст. Вярвам в ползата от богатия речник: колкото повече думи знаеш, толкова повече неща владееш. Вярвам и в ума на децата и способността им да разпознаят онова, което е добро за тях, както е вярвал Педроло. Та нека ви е трудно, хлапеторковци, важното е да не ви мързи да вървите напред и отсега да знаете, че онзи, който не ви подценява, ви уважава.

А напоследок я скажу
Много обичам каталонците. Откакто започнахме да си имаме вземане-даване някъде през 2005-6-а покрай първата пиеса на Жорди Галсеран, която ми щукна да преведа, El métode Grönholm (същата, която и досега се играе в Малък градски театър зад канала под заглавие Шведска защита ), винаги са били щедри, умни и целесъобразни. От всички култури, с които съм работила и в които съм живяла, каталонската е тази, пред която изпитвам най-голямо благоговение: малка нация, проумяла смисъла на културата, влагаща огромен ресурс в нея и все по-просперираща заради това.

-----------------------------------------
Тази година излязоха четири мои превода ( Телефонни обаждания , Американски лекции , сборник с три пиеси от Хуан Майорга и Хроника на второто начало ), при положение че обичайната ми скорост е максимум две книги годишно (три, ако едната е тъничка, с големи букви и картинки!)... Обяснението за сегашното неочаквано изобилие е просто: три от четирите бяха готови отдавна, но отлежаха известни периоди в разни чекмеджета. За 2012-а Хроника на второто начало ми е предпоследната от серията "отлежали". Последната би трябвало да е Разполовеният виконт на Итало Калвино: чуден малък роман приказка, който преведох преди две години...

Та така. Честит 1 юни с тази книга за деца, които се разделят с детството.

Днес в поредицата "Кратки завинаги" на "Жанет 45" се родиха на български илюстрираните "Събрани съчинения (и други разкази)" на Тито Монтеросо :)

За мен е всеки път ново и изненадващо, и безкрайно вълнуващо как нещо, което първо сама с речниците, после заедно с редактор и коректор, и страньор, и издател съм се старала да превърна от несвързано пелтечене на мисълта си в текст, верен както на желанията и възможностите на оригинала, така и на ресурсите на нашите език и култура, поема по пътя си самостоятелно и започва да общува и да извиква всякакви реакции. Особено такива, които никак не съм можела да предвидя.

И понеже първият истински (не работен, като редактора например) читател е илюстраторът, този път с реакция ме смая Люба Халева (която по принцип си ме смайва с талант, щедрост и експедитивност). По-точно - със своята интерпретация на спрягания до безумие разказ от едно изречение "Динозавърът", който от смешна малка провокация с много луфтове, където могат да се заселят всякакви смисли, се е превърнал в мантра, препъникамък, виц, тема за дълги разговори и какво ли още не за критици и читатели от пет континента.

В любимата ми "Американски лекции" Итало Калвино казва: "Борхес и Биой Касарес съставиха антология от "Кратки и необикновени разкази". Аз пък, ако можеше, щях да направя сбирка от разкази от по едно изречение или един ред. Но досега не съм попадал на някой, който да превъзхожда следната история на гватемалския писател Аугусто Монтеросо: Cuando despertó, el dinosaurio todavía estaba allí, "Когато се събуди, динозавърът бе още там."

Монтеросо пък казва: "Още пазя първите отзиви за книгата: критиците възненавидяха "Динозавърът". Оттогава много пъти съм чувал възмущения, че това не е разказ. На всички отговарям: вярно, не е. По същността си е роман.”

И изведнъж идва Люба и показва в илюстрацията не мъж (защото като прочетохте "се събуди", и вие си представихте мъж, нали? Очакването от повествованията винаги е с главен герой, какво да се лъжем, героините са вечно второстепенни, ако ще цялото да е озаглавено с тях - извинявайте, боварита и каренини...), та идва Люба и в илюстрацията си показва не мъж, а възрастна жена, чийто динозавър, който е още там, сякаш е отражението й в огледалото!! Next level stuff, честно!



Е как да не се вълнува човек от ефектите на литературата у хората? Изумителна работа.

Днес се появяват на бял свят и безкрайно любимите ми и безумно различни "Стихотворенията на Сидни Уест" и "Центурия", чувствам се като майка царица на тризнаци със звезди на челата :)

"Чутовното нашествие на мечките в Сицилия" е книгата, която ще се мъти като динозавърско яйчице това лято в "Точица" (с помощта на Кирил Златков! :), за да се излюпи в началото на 2015-а. Написана и илюстрирана разкошно от моя обожаван Дино Будзати преди почти 70 години, както всяка добра книга и тази не е остаряла, ама никак.

Отдавна ми се превеждаше нещо детско, винаги ми се превежда нещо от Будзати (и преведох не само мечките, а и - за "Кратки завинаги" - "Коломбър", който също ще се мъти през лятото :)), страхотно ми се правеше нещо със Зори Христова. Не се сещам за по-голяма професионална радост от тази да можеш да работиш заедно с любим приятел или с човек, на чиито умения и хъс се възхищаваш. Зори е и двете, та пърхам от радост :)

от Роберто Боланьо

По пътя на кучетата душата ми срещна
сърцето. Разбито, но живо. Мръсно,
зле облечено, изпълнено с любов.
По пътя на кучетата, там, където не пристъпва никой.
Път, по който единствено поетите минават,
ако не им остане нищичко за вършене.
На мен обаче ми оставаше, и много!
При все това се озовах на пътя и дадох
на мравките да ме убиват - червени мравки,
черни, - минах през изоставени села:
страхът се вдигаше високо горе,
чак до звездите.
Един отраснал в Мексико чилиец всичко ще понесе,
си мислех, но не беше вярно.
Нощем ми плачеше сърцето. Река на битието, казваха
трескави устни - моите, както открих по-късно, -
река на битието, река на битието и екстаз,
превит о бреговете на изоставени села.
Схоластици, теолози и гадатели,
пладнешки нападатели изплуваха
като подводни истини сред истината от метал.
Виденията ги раждат само
поезията и треската. И любовта и паметта.
Не тези пътища, не тези равнини.
Не тези лабиринти.
Накрая с душата ми намери се сърцето.
Да, болно беше, но пък живо.

  чернова

Антонио Поркия се ражда в Калабрия през 1886 г., откъдето заминава за Буенос Айрес с майка си и седемте си по-малки братя и сестри след смъртта на своя баща през 1900 г. Според някои източници братята и сестрите са шест и от тях заминават само пет, годината на смъртта на бащата е 1901-а, а тази на заминаването – 1906-а или даже 1911-а (от Генуа, в параход на име “България”!).

В ранната си младост работи като кошничар и зидар, после – като печатар. Трудов човек, който така и не създава семейство и до последния си ден живее скромно, на границата с бедността. Единственото му произведение е “Гласове” (Voci): сборник от около 600 къси словесни наброски, които едни тълкуват като дневникови записки, други – като афоризми, трети (най-често) – като своего рода поезия. Поркия ги публикува самиздатски през 1943 г., а четири години по-късно – отново, в разширен вид. За последвалия четвърт век до смъртта му през 1968 г. “Гласове” се превръща в малък култ в някои испаноговорящи страни и се преиздава поне дузина пъти, а по-късно е преведена и на френски, английски, италиански, немски. Сред големите почитатели на Поркия са Хорхе Луис Борхес* и Андре Бретон.

На мен, след настойчива препоръка от господин Никога, ми попадна двуезичното испанско-английско издание в превод на У. С. Мъруин (нюйоркчанин, лауреат на Пулицър за поезия, който, както се казва в послеслова, “живее с жена си на Хаваите, където отглежда редки и застрашени от изчезване палми”... много обичам такива детайли, а в тази книга има още: например логото на издателската къща, Копър Кениън Прес, е китайският йероглиф за поезия, “който е съставен от две части – дума и храм”). Прочетох “Гласове” два пъти и още не знам какво да си мисля. Въпреки че се съпротивлявах, някак си ме хвана. Не с мощна ловна мрежа като за Моби Дик, а с мрежичка за коса, просмукана с помада от снощно излизане, сънища, неизречени изречения и стари чудения. Хем не може да ме впримчи завинаги, хем ми обръща сърцето.

Преди да мина към “гласовете”, които по различни причини си харесах и преведох (и подборка от които могат да се чуят с гласа на автора тук), да кажа, че едно ми е ясно: ако това беше произведението на някой свръхерудиран писател като гореспоменатия Борхес, да речем, вероятно щях да си изляза от книгата и да трясна вратата. Но то не е. И ей ме на, седя и превеждам.

Преди две седмици бяхме в Музея на ар брют в Лозана (забележително, разтърсващо място!): Поркия страшно ми напомни на чувството, че си общувам с истината по нежен и трагичен начин, което имах там. Прилагателното “brut” е нещо като “необработено”, “некултивирано” и се ползва, за да опише изкуството на маргиналите, на отхвърлените, на чудаците и самоуките, но съчетанието “art brut” най-често и май най-адекватно се превежда като “изкуство на аутсайдерите”. Аутсайдери в смисъла на хора на изкуството отпреди няколко десетилетия (дребни чиновници, стари моми мистички, затворници в изправителни заведения и психиатрии, всякакви особняци), неподготвени за изкуството каквото се преподава по академиите, но автори на прекрасни и объркващи произведения...

Четирите “илюстрации” по-долу са именно ар брют. Крилатият лъчезарен мъж на фотографията е Густав Месмер (1903–1994), наричан “Лаутерталския Икар”: селски човек, неосъществен монах, шизофреник (държан по лудници близо 35 години против желанието му), подвързвач на книги и плетач на кошници, изобретател на десетки машини за летене и за музика. Пинокиовците и птиците са на веронеца Карло Цинели (1916–1974): селски човек, войник, шизофреник, мълчаливец и плодовит автор на над 3000 вълшебни произведения. Синята поезия ("на живо" - нещо смайващо) е на Лор Пижон (1882-1965), парижанка, дъщеря на перачка: след 22 години брак напуска мъжа си заради негова изневяра и заживява на пансион, започва да се занимава със спиритизъм и да рисува в транс. Рисува от 53-тата си година до края, като творбите й са открити едва след смъртта й.

* Ето какво казва Борхес за Поркия: “Максимите са изложени на риска да изглеждат като голи словесни уравнения – изкушени сме да виждаме в тях пръста на случайността или на някаква комбинаторика. Само че не е така в случая с Новалис, Ларошфуко или Антонио Поркия. В четенето на всяка [от техните максими] се усеща непосредственото присъствие на човека и неговата съдба... Не сме се познавали лично. Чух за първи път името му от устата на Шул Солар, художника визионер. Нищо не ми коства да си представя, че са били близки приятели – нито един от двамата вече не може да ме опровергае. Така или иначе, едно мога да кажа със сигурност: заради своите “гласове” Антонио Поркия днес ми е скъп приятел, нищо че най-вероятно не го знае... Афоризмите в тази книга отиват далеч отвъд писания текст: не са край, а начало. Не търсят ефект. Много е вероятно авторът да ги е писал за себе си и да не е знаел, че рисува пред други образа на самотния човек с бистър ум и съзнание за неповторимата загадка на всеки миг.”

VOCI
por Antonio Porchia (selección y traducción al búlgaro)

Разположен в някаква далечна мъглявина правя каквото правя, за да може вселенското равновесие, от което съм част, да не загуби равновесие.

Без глупавата суета да се показваме, присъща на всички и на всичко, нямаше да виждаме нищо и нищо нямаше да съществува.

Истината има много малко приятели и тези много малко приятели са самоубийци.

Пред мен се отваря една врата: влизам и попадам на сто затворени врати.

Ако не вдигаш очи, ще мислиш, че си най-високата точка.

У никого не открих като кого да бъда. Така си и останах: като никого.

Голямата болежка на безверието е слабоверието.

Направиха ме стогодишен не сто години, а няколко минути, които останаха в мен.

Човек живее с надеждата да стане спомен.

Всичко е като реките – дело на надолнищата.

Сто души заедно са една стотна от душата.

Когато плиткото ме уморява, то ме уморява толкова много, че за да си почина имам нужда от бездна.

Ще ти помогна да дойдеш, ако идваш, ако ли не – то да не дойдеш.

Не изпълниш ли света си с призраци, оставаш сам.

Мистерията успокоява очите ми, не ги заслепява.

Когато болката ти е малко по-голяма от моята болка, се чувствам някак жесток.

Преди нещо да постигне цялост, то е шум, а след като я постигне – тишина.

Когато попадна на идея, която не е от този свят, усещам как светът се разширява.

Със собствен глас говори само раната.

Да, ще се опитам да бъда. Защото ми се струва горделиво да не бъдеш.

Не, няма да вляза, защото ако вляза, няма да има никого.

Цветето, което държиш в ръцете си, се е родило днес, а вече е на твойта възраст.

Не се ли оплаква, човек почти не съществува.

Ще кажат, че си на погрешен път, ако вървиш по пътя си.

Едно крило не е нито небе, нито земя.

По-плачевно от това да плачеш е да гледаш как някой плаче.

Имаме по един свят за всекиго, но не и един свят за всички.

Човек е въздух във въздуха – за да стане точка във въздуха, трябва да падне.

Би ли съществувало това вечно дирене, ако го имаше нещото за намиране?

Стигнах на една крачка от всичко. И тук си оставам, далеч от всичко, на една крачка.

Онова, което не се получава, почти винаги е укор към онова, което се получава.

Всички слънца се мъчат да запалят пламъка ти, а един микроб го угасява.

Прекият път съкращава не само разстоянията, но и живота.

Бог е дал много на човека. Но човекът би искал нещо и от човека.

Когато работата е свършена, сутрините са тъжни.

И в миг умират сто години, тъй както в миг мигът умира.

Понякога нощем паля светлина, за да не виждам.

Щом няма да си сменяш пътя, защо да си сменяш водача?

За колкото по-нищожен се смята човек, толкова повече търпи. А ако смята, че е съвсем нищо, търпи всичко.

Видях един мъртвец. А аз бях малък, малък, малък... О, Боже, колко е голям един мъртвец!

Толкова рядко съм на себе си, че какво правят с мен почти не ме вълнува.

До увереността се стига единствено пеша.

Някои неща стават дотолкова наши, че ги забравяме.

Понеже знаете как се нарича онова, което търся, си въобразявате, че знаете какво е онова, което търся!

Ако не вярвах, че слънцето ме гледа поне малко, не бих го гледал.

Край мен – единствено далечини.

Знам аз какво ти дадох, не знам ти какво получи.

Вече отдавна престанах да се моля на небето, ръцете ми обаче си остават вдигнати.


Сенките: едни скриват, други разкриват.

Все едно откъде се тръгва. Всички отправни точки са еднакви. Те всички водят до отправна точка.

Обвързан си с тях, но не разбираш как, защото те не са обвързани с тебе.

Загубата на нещо ни измъчва, докато не го изгубим цялото.

Не вярвам в изключенията. Защото вярвам, че нищо не е само по себе си. Дори самотата.

Да се страхуваш не е унизително, унизително е да се страхуват от тебе.

Да не упражняваш недостатъци не означава, че не притежаваш недостатъци.

Знам, че преминах от краткото преди до вечното после на всички неща, но не знам как.

Докато е жив, човек все нещо мери, но не е мярката на нищо. Дори на самия себе си.

Страхът от раздялата е единственото, което ни свързва.

Ако не ни даваха нищо онези, които нищо не ни дължат, тежко ни и горко!

Онзи, който се изкачва стъпало по стъпало, винаги се намира на висотата на едно стъпало.

Ако запокитя онова, което не желая в ръцете си, то ще падне в обсега на ръцете ми.

Моите напълно загубени неща са онези, които, след като съм ги загубил аз, друг не е открил.

И аз веднъж имах лято и изгорях в негово име.

В пълната душа се побира всичко, а в празната – нищо. Иди, че разбери!

Дължат ти живота си и една кутия кибрит и настояват да ти платят кутията кибрит, защото не искат да ти дължат кутия кибрит.

Случи ли се да не вярвам в нищо, не желая да те срещам, ако в същия момент и ти в нищо не вярваш.

Голямото сърце се пълни с малко.

Онова, което зная, го понасям благодарение на онова, което не зная.

Човечеството вече не знае накъде да поеме, защото никой не го чака, дори и Бог.

Онзи, който е направил хиляда неща, и онзи, който нищо не е направил, изпитват едно и също желание: да направят нещо.

Когато не витая в облаците, съм изгубен.

Колко ли зло е причинило непричиненото от мене зло?

И най-малкото от съществата носи в очите си слънце.

Не виждаш реката от плач, защото в нея няма нито една сълза от тебе.

Преди мен и след мен вече почти са се слели, вече са почти едно и също, вече са почти без мен.

Започнах моята комедия като единствен неин актьор, завършвам я като единствен неин зрител.

Който прави рай от хляба си, от глада си прави ад.

Всяка истина започва с новородените неща. С нещата досега небивали.

Човек може никому нищо да не дължи само ако върне и светлината на слънцето.

Големият ми ден дойде и отшумя. Но как – не знам, понеже на идване не е минавал през зората, а на тръгване – през здрача.

Нещата, дето си ги казвам, кой ги казва? И кому?

Аз съм във вчера, в днес. А в утре? В утре вече бях.

Всичко е нищо, но чак после – когато всичко е изстрадало.

Веригите, които най ни оковават, са нашите разкъсани вериги.

Когато ти и истината ми говорите, не слушам истината. Слушам теб.

Раняваш пак и пак, защото раняваш и се дръпваш. Не отиваш с раната.

Казаното с думи е нетрайно. Трайни са само думите. Защото думите са все едни и същи, но онова, което казват – никога.

Важното и маловажното не са еднакви само в своето начало.

Всяка играчка има правото да се счупи.

Из Хром (Периодичната система), Примо Леви

"Видените и препатени неща ме изгаряха отвътре, чувствах се по-близо до мъртвите, отколкото до живите, и виновен, че съм човек, понеже хората бяха построили Аушвиц, а Аушвиц бе погълнал милиони човешки същества, сред които много мои приятели и една скъпа на сърцето ми жена. Струваше ми се, че ще се пречистя, ако разкажа, но се чувствах като Стария моряк на Колридж, който се вкопчва в тръгналите на празник сватбари, за да им стовари своята пълна със злочинства история. Пишех кратки кървави стихотворения, разказвах в пристъп на шемет, устно и писмено, толкова много, че постепенно от всичко това се роди книга. В писането намирах краткотраен покой и усещах как отново се превръщам в човек, такъв като всички, а не мъченик, подлец или светец – просто един от хората, които свиват гнездо и гледат към бъдещето, вместо към миналото."

Неотдавна на български излезе славната Tales From Outer Suburbia на грандиозния, проницателния, безумно талантливия австралийски писател и художник Шон Тан (Фримантъл, 1974), автор на най-сърцераздирателната и мъдра книга за миграцията (без нито една-едничка дума в нея) и носител на всякакви награди от "Астрид Линдгрен" до "Оскар". Преводът е мой, редакцията е на вдъхновения и внимателен в детайла Манол Пейков ("Сърцето ти нося", "Балада за Стария моряк"), а страхотната работа по оформлението на текста и най-вече по пипкавото му и изящно рисуване в частите, където и в оригинала е рисуван - на обожаемия Кирил Златков ("Когато искам да мълча", "Избрани произведения"). Благодаря, Маноло и Кире, за това, че ми правите живота по-добър и интересен, и за лъчезарните ви души.

Необходимостта да преведа тази книга и да додявам няколко години на Манол да я издаде дойде от Бистра - тя първа ми я показа. На нея и на Сибилла дължа двата книжни екземпляра в оригинал, които успяхме да затрием попътно (потънаха някъде и така и не се намериха). Благодаря, Бисе и Сибсиб, за началния тласък!

---------------------------------------------------------------
Пощенските марки по-долу представляват съдържанието на книгата: общо 15 късички разказа, писани - до последния - по картинките, които авторът е трупал с години в своите скицници. Текстовете - макар и дошли като илюстрация към илюстрации, намислени по различно време и без специален повод - са достатъчно наситени и красиви, за да съществуват и самостоятелно.


---------------------------------------------------------------
Това не е скафандър, а водолазен костюм и е една от любимите ми рисунки. Споменах ли колко изключително красива е тази книга? Разказът е озаглавен "Счупени играчки" и е покъртителен. Повечето от приказките от крайните квартали на Шон Тан са чиста поезия. Ако трябва да събера качествата им в пет думи, ето: гений, човещина, безграничност, обич, обич.


---------------------------------------------------------------
Мисля, че "Машина за забрава" беше разказът, който се оказа най-труден за наместване. Най-много работа падна по отрязаните текстове, които уж случайно обрамчват "статията". За да си починем и да се позабавляваме с Кирил, решихме да сложим една ситна стръвчица в друг разказ, "Далечен дъжд" - този за изхвърлената поезия, която се превръща в гигантска топка ("Голем от думи" я нарича Тан) и се търкаля по улиците, подгизва от дъжд и една сутрин се разпада на съставящите я парчета хартия - случайно събрани заедно, те се подреждат нови, вълнуващи стихове. Е, в едно парченце там вложихме няколко думи от един чудесен български поет. Ако ги намерите и ни пишете кой е поетът и кое - стихотворението, от което сме отскубнали късче, веднага ви подаряваме бройка от "Приказките" и ви признаваме за най-вещи следотърсачи (добре де, първия от вас, иначе ще трябва да раздадем тиража :)).

---------------------------------------------------------------
Ето и някои любопитни подробности, които научих, докато се подготвях за превода на "Приказки от крайните квартали". Едно от най-трудните за рисуване неща е слонът . Освен всичко друго Шон Тан е илюстрирал и приказките на братя Грим. Твърди, че е започнал като писател и се е почувствал отхвърлен, затова се е насочил към илюстрацията (и това си го признава не на друг, а на Нийл Геймън). Пробива през 1998 г. със "Зайците" по текст на Джон Марздън. Съпругата му , с която живеят в Мелбърн, е финландка и също е артист. Главният герой на "Ерик" е вдъхновен в равни части от един неин гост от Финландия и от едно от вълнистите папагалчета на Шон Тан.
---------------------------------------------------------------

Тук има много подробна информация за самите "Приказки от крайните квартали":

- "Любимите ми [истории] обикновено са онези, които не мога да обясня напълно.";
- част от рисунките първоначално са били проекти за нещо друго - например "Бдение" идва от отхвърлена обложка за рок албум;
- пейзажите в книгата са заимствани от Пърт от детството на автора;
- "Словосъчетанието "машина за забрава" или "завод за забрава" отдавна се върти в главата ми като описание на политическите и предизборните кампании, толкова опитни в древните изкуства на разсейването, премълчаването и праха в очите; също и за медийното отразяване на спорни политически въпроси - бежанци, войни, междурасови отношения..." Сред вдъхновенията за "Машина за забрава" са една книга и картините на Джефри Смарт, особено тази тук: "Factory Staff, Erehwyna" (1972);

- "Предградията често се представят като банално, делнично, дори скучно място... но аз ги намирам за чудесен приемник на средновековните гори от приказките."