Гласове, криле, счупени играчки

Антонио Поркия се ражда в Калабрия през 1886 г., откъдето заминава за Буенос Айрес с майка си и седемте си по-малки братя и сестри след смъртта на своя баща през 1900 г. Според някои източници братята и сестрите са шест и от тях заминават само пет, годината на смъртта на бащата е 1901-а, а тази на заминаването – 1906-а или даже 1911-а (от Генуа, в параход на име “България”!).

В ранната си младост работи като кошничар и зидар, после – като печатар. Трудов човек, който така и не създава семейство и до последния си ден живее скромно, на границата с бедността. Единственото му произведение е “Гласове” (Voci): сборник от около 600 къси словесни наброски, които едни тълкуват като дневникови записки, други – като афоризми, трети (най-често) – като своего рода поезия. Поркия ги публикува самиздатски през 1943 г., а четири години по-късно – отново, в разширен вид. За последвалия четвърт век до смъртта му през 1968 г. “Гласове” се превръща в малък култ в някои испаноговорящи страни и се преиздава поне дузина пъти, а по-късно е преведена и на френски, английски, италиански, немски. Сред големите почитатели на Поркия са Хорхе Луис Борхес* и Андре Бретон.

На мен, след настойчива препоръка от господин Никога, ми попадна двуезичното испанско-английско издание в превод на У. С. Мъруин (нюйоркчанин, лауреат на Пулицър за поезия, който, както се казва в послеслова, “живее с жена си на Хаваите, където отглежда редки и застрашени от изчезване палми”... много обичам такива детайли, а в тази книга има още: например логото на издателската къща, Копър Кениън Прес, е китайският йероглиф за поезия, “който е съставен от две части – дума и храм”). Прочетох “Гласове” два пъти и още не знам какво да си мисля. Въпреки че се съпротивлявах, някак си ме хвана. Не с мощна ловна мрежа като за Моби Дик, а с мрежичка за коса, просмукана с помада от снощно излизане, сънища, неизречени изречения и стари чудения. Хем не може да ме впримчи завинаги, хем ми обръща сърцето.

Преди да мина към “гласовете”, които по различни причини си харесах и преведох (и подборка от които могат да се чуят с гласа на автора тук), да кажа, че едно ми е ясно: ако това беше произведението на някой свръхерудиран писател като гореспоменатия Борхес, да речем, вероятно щях да си изляза от книгата и да трясна вратата. Но то не е. И ей ме на, седя и превеждам.

Преди две седмици бяхме в Музея на ар брют в Лозана (забележително, разтърсващо място!): Поркия страшно ми напомни на чувството, че си общувам с истината по нежен и трагичен начин, което имах там. Прилагателното “brut” е нещо като “необработено”, “некултивирано” и се ползва, за да опише изкуството на маргиналите, на отхвърлените, на чудаците и самоуките, но съчетанието “art brut” най-често и май най-адекватно се превежда като “изкуство на аутсайдерите”. Аутсайдери в смисъла на хора на изкуството отпреди няколко десетилетия (дребни чиновници, стари моми мистички, затворници в изправителни заведения и психиатрии, всякакви особняци), неподготвени за изкуството каквото се преподава по академиите, но автори на прекрасни и объркващи произведения...

Четирите “илюстрации” по-долу са именно ар брют. Крилатият лъчезарен мъж на фотографията е Густав Месмер (1903–1994), наричан “Лаутерталския Икар”: селски човек, неосъществен монах, шизофреник (държан по лудници близо 35 години против желанието му), подвързвач на книги и плетач на кошници, изобретател на десетки машини за летене и за музика. Пинокиовците и птиците са на веронеца Карло Цинели (1916–1974): селски човек, войник, шизофреник, мълчаливец и плодовит автор на над 3000 вълшебни произведения. Синята поезия ("на живо" - нещо смайващо) е на Лор Пижон (1882-1965), парижанка, дъщеря на перачка: след 22 години брак напуска мъжа си заради негова изневяра и заживява на пансион, започва да се занимава със спиритизъм и да рисува в транс. Рисува от 53-тата си година до края, като творбите й са открити едва след смъртта й.

* Ето какво казва Борхес за Поркия: “Максимите са изложени на риска да изглеждат като голи словесни уравнения – изкушени сме да виждаме в тях пръста на случайността или на някаква комбинаторика. Само че не е така в случая с Новалис, Ларошфуко или Антонио Поркия. В четенето на всяка [от техните максими] се усеща непосредственото присъствие на човека и неговата съдба... Не сме се познавали лично. Чух за първи път името му от устата на Шул Солар, художника визионер. Нищо не ми коства да си представя, че са били близки приятели – нито един от двамата вече не може да ме опровергае. Така или иначе, едно мога да кажа със сигурност: заради своите “гласове” Антонио Поркия днес ми е скъп приятел, нищо че най-вероятно не го знае... Афоризмите в тази книга отиват далеч отвъд писания текст: не са край, а начало. Не търсят ефект. Много е вероятно авторът да ги е писал за себе си и да не е знаел, че рисува пред други образа на самотния човек с бистър ум и съзнание за неповторимата загадка на всеки миг.”

VOCI
por Antonio Porchia (selección y traducción al búlgaro)

Разположен в някаква далечна мъглявина правя каквото правя, за да може вселенското равновесие, от което съм част, да не загуби равновесие.

Без глупавата суета да се показваме, присъща на всички и на всичко, нямаше да виждаме нищо и нищо нямаше да съществува.

Истината има много малко приятели и тези много малко приятели са самоубийци.

Пред мен се отваря една врата: влизам и попадам на сто затворени врати.

Ако не вдигаш очи, ще мислиш, че си най-високата точка.

У никого не открих като кого да бъда. Така си и останах: като никого.

Голямата болежка на безверието е слабоверието.

Направиха ме стогодишен не сто години, а няколко минути, които останаха в мен.

Човек живее с надеждата да стане спомен.

Всичко е като реките – дело на надолнищата.

Сто души заедно са една стотна от душата.

Когато плиткото ме уморява, то ме уморява толкова много, че за да си почина имам нужда от бездна.

Ще ти помогна да дойдеш, ако идваш, ако ли не – то да не дойдеш.

Не изпълниш ли света си с призраци, оставаш сам.

Мистерията успокоява очите ми, не ги заслепява.

Когато болката ти е малко по-голяма от моята болка, се чувствам някак жесток.

Преди нещо да постигне цялост, то е шум, а след като я постигне – тишина.

Когато попадна на идея, която не е от този свят, усещам как светът се разширява.

Със собствен глас говори само раната.

Да, ще се опитам да бъда. Защото ми се струва горделиво да не бъдеш.

Не, няма да вляза, защото ако вляза, няма да има никого.

Цветето, което държиш в ръцете си, се е родило днес, а вече е на твойта възраст.

Не се ли оплаква, човек почти не съществува.

Ще кажат, че си на погрешен път, ако вървиш по пътя си.

Едно крило не е нито небе, нито земя.

По-плачевно от това да плачеш е да гледаш как някой плаче.

Имаме по един свят за всекиго, но не и един свят за всички.

Човек е въздух във въздуха – за да стане точка във въздуха, трябва да падне.

Би ли съществувало това вечно дирене, ако го имаше нещото за намиране?

Стигнах на една крачка от всичко. И тук си оставам, далеч от всичко, на една крачка.

Онова, което не се получава, почти винаги е укор към онова, което се получава.

Всички слънца се мъчат да запалят пламъка ти, а един микроб го угасява.

Прекият път съкращава не само разстоянията, но и живота.

Бог е дал много на човека. Но човекът би искал нещо и от човека.

Когато работата е свършена, сутрините са тъжни.

И в миг умират сто години, тъй както в миг мигът умира.

Понякога нощем паля светлина, за да не виждам.

Щом няма да си сменяш пътя, защо да си сменяш водача?

За колкото по-нищожен се смята човек, толкова повече търпи. А ако смята, че е съвсем нищо, търпи всичко.

Видях един мъртвец. А аз бях малък, малък, малък... О, Боже, колко е голям един мъртвец!

Толкова рядко съм на себе си, че какво правят с мен почти не ме вълнува.

До увереността се стига единствено пеша.

Някои неща стават дотолкова наши, че ги забравяме.

Понеже знаете как се нарича онова, което търся, си въобразявате, че знаете какво е онова, което търся!

Ако не вярвах, че слънцето ме гледа поне малко, не бих го гледал.

Край мен – единствено далечини.

Знам аз какво ти дадох, не знам ти какво получи.

Вече отдавна престанах да се моля на небето, ръцете ми обаче си остават вдигнати.


Сенките: едни скриват, други разкриват.

Все едно откъде се тръгва. Всички отправни точки са еднакви. Те всички водят до отправна точка.

Обвързан си с тях, но не разбираш как, защото те не са обвързани с тебе.

Загубата на нещо ни измъчва, докато не го изгубим цялото.

Не вярвам в изключенията. Защото вярвам, че нищо не е само по себе си. Дори самотата.

Да се страхуваш не е унизително, унизително е да се страхуват от тебе.

Да не упражняваш недостатъци не означава, че не притежаваш недостатъци.

Знам, че преминах от краткото преди до вечното после на всички неща, но не знам как.

Докато е жив, човек все нещо мери, но не е мярката на нищо. Дори на самия себе си.

Страхът от раздялата е единственото, което ни свързва.

Ако не ни даваха нищо онези, които нищо не ни дължат, тежко ни и горко!

Онзи, който се изкачва стъпало по стъпало, винаги се намира на висотата на едно стъпало.

Ако запокитя онова, което не желая в ръцете си, то ще падне в обсега на ръцете ми.

Моите напълно загубени неща са онези, които, след като съм ги загубил аз, друг не е открил.

И аз веднъж имах лято и изгорях в негово име.

В пълната душа се побира всичко, а в празната – нищо. Иди, че разбери!

Дължат ти живота си и една кутия кибрит и настояват да ти платят кутията кибрит, защото не искат да ти дължат кутия кибрит.

Случи ли се да не вярвам в нищо, не желая да те срещам, ако в същия момент и ти в нищо не вярваш.

Голямото сърце се пълни с малко.

Онова, което зная, го понасям благодарение на онова, което не зная.

Човечеството вече не знае накъде да поеме, защото никой не го чака, дори и Бог.

Онзи, който е направил хиляда неща, и онзи, който нищо не е направил, изпитват едно и също желание: да направят нещо.

Когато не витая в облаците, съм изгубен.

Колко ли зло е причинило непричиненото от мене зло?

И най-малкото от съществата носи в очите си слънце.

Не виждаш реката от плач, защото в нея няма нито една сълза от тебе.

Преди мен и след мен вече почти са се слели, вече са почти едно и също, вече са почти без мен.

Започнах моята комедия като единствен неин актьор, завършвам я като единствен неин зрител.

Който прави рай от хляба си, от глада си прави ад.

Всяка истина започва с новородените неща. С нещата досега небивали.

Човек може никому нищо да не дължи само ако върне и светлината на слънцето.

Големият ми ден дойде и отшумя. Но как – не знам, понеже на идване не е минавал през зората, а на тръгване – през здрача.

Нещата, дето си ги казвам, кой ги казва? И кому?

Аз съм във вчера, в днес. А в утре? В утре вече бях.

Всичко е нищо, но чак после – когато всичко е изстрадало.

Веригите, които най ни оковават, са нашите разкъсани вериги.

Когато ти и истината ми говорите, не слушам истината. Слушам теб.

Раняваш пак и пак, защото раняваш и се дръпваш. Не отиваш с раната.

Казаното с думи е нетрайно. Трайни са само думите. Защото думите са все едни и същи, но онова, което казват – никога.

Важното и маловажното не са еднакви само в своето начало.

Всяка играчка има правото да се счупи.