Neva Micheva's Blog

December 20, 2017

Екутòн е жужòн!

Много обичам опера. Снощи в Цюрихската левитирах: малко след като Тонио изпя едни невъзможни неща и целият ред, на който седях, се отскубна от земното привличане и се изръкопляска в орбита, а аз пресипнало крещях "Браво!", както и съседът до мен, и съседката отдясно, и предните редове, и ложите, и всички фантоми на всички опери по целия свят (работата беше осезаемо свръхестествена).

Рене Барбера е фантастичен американски тенор и усмивката му буквално размества въздушните пластове и те кара да се усмихваш в отговор, все едно кой си и какво ти е, и къде отиваш - ама с дни така. Та фантастичен тенор е, да, обаче вчера направи повече от всичко технично, талантливо и страшно професионално, което можеше да се очаква. Нещо не от този свят стана в Pour mon âme (с която Доницети е заложил вечен капан на всички тенори, непреодолим за неубедените) и ето за това нещо ходя по опери и театри, защото то е живо чудо и помитаща любов между артисти и публика и няма с какво да се сравни.

"Дъщерята на полка" е комична опера, а те са редки - обикновено либретата са свръхдраматични, някой някого предава, някой някого измъчва и минимум едно-две от действащите лица умират трагично в името на идеал. Тази обаче е друга и дори има и хитроумен сюжет, което също е рядко. Авторите са Гаетано Доницети (Италия) и французите либретисти - дръжте се - Жул-Анри Верной дьо Сен-Жорж и Жан-Франсоа Алфред Баяр.

Снощното представление беше "кончертанте", тоест нямаше постановка в обичайния смисъл на думата. Хор (със словенски диригент), оркестър (с италианска диригентка) и певци (прекрасни и те) бяха заедно на сцената без декор, без балет, без смени на костюми и грим. Беше великолепно да се виждат лицата на всички, смехът на музикантите на смешните места, препъването на главната героиня между пултовете за нотите, генералната симпатия между участниците и прочее, и прочее.

За какво се разправя ли? Има, значи, един френски полк, славният 21-и, който освен че всява страх у мъжете и възторг у жените, е отгледал от пеленаче Мари - момиченцето на свой загинал другар. Детето се е превърнало в красива, малко непохватна и доста вироглава девойка - блестяща и неправдоподобно подходяща за ролята, артистична и даровита Сабин Дьовией - и сега татковците (защото те всички се броят за нейни бащи) се сблъскват с класическите затруднения и ревности в общуването с порасналата си дъщеря.


"Вървях си, разправя на един от тях Мари, през поляна с цветя, подхлъзнах се и паднах... в ръцете на един хубав младеж!" Таткото пощурява: "Възпитаното момиче пада само в ръцете на баща си!". Тя се замисля за миг: "Ми тате, не можех да остана да вися във въздуха..." И прочее, и прочее. Полянният прихващач - тиролецът Тонио - се присламчва към полка, за да може да е близо до Мари, татковците скърцат със зъби, отначало малко искат да го разстрелят, после обаче го приемат в редиците си. Но (не може без но) отнякъде се взема една пърхаща госпожа в златна рокля (Лилияна Никитеану!), която припознава Мари като своето отдавна изгубено дете и си го прибира. Както често в оперетите и комичните опери, подготвя се нагласена сватба с непознат аристократ, която бива осуетена в последния момент и влюбените се събират за радост на всички.

В цялата тази работа, насред многото наистина вълнуващи и забавни моменти, два ми бяха особено присърце. Когато полкът се задава с песен: ...спокойно, дъще, татковците ти ще те спасят! :) И когато влюбените се обясняват и първо тя го оставя да се изкаже с думите "Écoutons et jugeons!" ("Да чуем и ще видим!" -
jugeons е буквално "ще преценим, ще отсъдим"), а после той, с нейните камъни в нейната градина, ѝ дава думата със същото "екутон е жужон", което звучи смешно дори в смешна опера.

И така. Тульомон: екутон, жужон, но с размах и любов, смело и красиво. Това ми е пожеланието за 2018-та. :)

ПП. През януари и февруари Барбера ще пее в "Севилският бръснар" (най-хубавата смешна опера) в Париж - който успее, да тича за билети!
14 likes ·   •  9 comments  •  flag
Twitter icon

July 2, 2017

Se non è vero, è ben trovato*

Колко бързо може да се върти една черна дупка? Това се питат на любимата ми страница на НАСА. Ако някой предмет се върти твърде бързо, той ще се счупи. Но черната дупка май не може да се счупи. Затова скоростта на въртенето ѝ е непредвидима...

Пак оттам са тези две привличащи се фатално черни дупки, които мога да гледам, докато ми се кръстосат очите.

А това е от книгата, чиято чернова сега чистя:
"Щом някоя голяма звезда изхаби всичкото си гориво (водорода), тя угасва. Онова, което остава, вече не се държи от топлината на горенето, срива се, смазано под собствената си тежест, и огъва пространството толкова силно, че се продънва в същинска яма. Става дума за прочутите черни дупки. Докато следвах, те бяха смятани за почти невероятните предсказания на една езотерична теория. Днес се наблюдават със стотици в небето и се изучават в подробности от астрономите."
Космосът властно ме зове! :) И за да не изхвърча ей така, на бос крак и без скафандър, чистя още една чернова, която е земна, приземна даже, топличка и свойска, и не по-малко хубава.

Исках само да кажа "здрасти" и да чакате викторина през януари, по случай новата година!

ПП. Ей на това изречение ужасно се радвах: "Едва щом се появи топлина обаче, бъдещето става различно от миналото."

*И да не е истина, хубаво е измислено.
13 likes ·   •  0 comments  •  flag
Twitter icon
Published on July 02, 2017 10:43

January 13, 2017

December 15, 2016

Джипи

Това са "остатъците" от две интервюта с автора на "Земя на синовете", които преведох за в. "Култура" и портал "Култура" :) Хартиса ми доста текст и за да не шкартирам неща, които са ми интересни, прехвърлих ги в блога.

"Земя на синовете" ми е първият комикс и втора постапокалиптична книга в биографията, вълнува ме много и ми се искаше да се поровя както трябва около този чудесен италиански разказвач-рисувач.

⬅︎ Ето, това е той, Джани Пачиноти от Пиза, на плаката на своята късометражка "Да спрем да пушим, пушейки" (щръкналите уши са му запазена марка, често се е рисувал така, анфас или в гръб, вкл. в децата от "Земя...").

(По-долу първата черно-бяла картинка е разтвор от "Земя на синовете", втората е от "Зле нарисуваният мой живот", а цветните са от "еднаистория". Джипи изписва всяка буквичка в комиксите си на ръка, няма "официален" шрифт. Именно затова на български нашият героичен Кирил Златков с дни "ръкописва" "Земя...".)

Ето "обрезките" от моето интервю с Джипи за в. "Култура"
⬇︎ ⬇︎ ⬇︎
Какво беше детството ви?
Имам откъслечни спомени, които е доста вероятно да съм си измислил, докато съм гледал стари снимки – колкото и да се мъча, не мога да се сетя за почти нищо от живота си преди 12-13-годишна възраст. Помня, че рисувах много на пода вкъщи и бях кротко, тихо дете. Стигаше да ми дадат молив и листове и можеха спокойно да забравят за съществуването ми. Виж, порастването и младостта си спомням доста добре, особено между 14 и 20 години: тогава живеех със и за моите приятели. Тайфата момчета, с които изкарвах цялото си време, бяха моето истинско семейство. По всичко, което съм правил и виждал през тийнейджърските си години, съм работил много в предишните си книги; дълго време именно онзи период беше извор на спомени и вдъхновение за историите, които съм разказвал.

Защо със “Земя на синовете” рязко прескочихте от автобиографичното разказване в антиутопичното?
Исках персонажите ми да са максимално изолирани; изпитвах необходимост да разкажа нещо, което е извън съвремието. Във всичките ми предишни книги декорът винаги е бил реалността, но сега трябваше да се насоча другаде, за да мотивирам държанието на бащата с децата и абсолютната, животинската свобода на момчетата.

Настоящето от “Земя...” ли е бъдещето, от което се боите?
Не. Извел съм го до крайност за целите на разказа. Общо взето не се боя от бъдещето; мисля, че нещата са в постоянна трансформация и то на периоди – тези, в които промяната е към по-добро, се редуват с тези, в които по-животинската и безогледната страна на човешките общества взима надмощие. Мисля, че в Италия в момента сме в един от периодите на всеобщо оглупяване и седя тук на прозореца да видя какво ще стане.

Сред вашите най-обичани теми са отношенията бащи-синове, идентичността, паметта, войната, срамът. Пропускам ли нещо?
Приятелството! В много от моите истории има “семейства” от приятели. Хора, които сами са избрали своите родства и тези родства са много по-силни от кръвните.

Опитвали ли сте да разкажете нещо, което не се поддава на формулировка?
Май всеки път. Във всяка история тичам по петите на някакъв призрак. Сигурно го правя и ето сега, докато изчаквам да ми дойде добро хрумване за следваща книга.

Как се формирахте като разказвач?
Преобладаващо чрез комиксите, особено в края на 70-те и началото на 80-те. Италия имаше стабилна рисуваческа школа с много силни автори като Андреа Пациенца, Филипо Скоцари, Стефано Тамбурини, Танино Либераторе (Тамбурини и Пациенца умират от свръхдоза на 31 и 32 години, вторият е истински култов образ в Италия, б. пр.) и други. Отраснах с техните истории, които бяха невероятно модерни и умееха да говорят за съвремието по толкова точен начин, че имах чувството (най-вече в случая с Андреа Пациенца), че авторът е скрит някъде наблизо и наблюдава лично мен и моята тайфа. Историите на Пациенца бяха точно това, което ни се случваше.

Кои са личните ви герои?
Не бих използвал тази дума. По-скоро имам учители – хора, които, волно или неволно, са ми предали любовта си към рисуването, писането и дори музиката, ако щете. Става дума както за известни (като авторите, които споменах по-горе), така и за неизвестни творци – общото между тях е страстта по нещата, с които се занимават, и тяхната всеотдайност. И до днес са ми пример хората, които се движат от великата си убеденост в своето занимание, без оглед на резултата. Сред учителите ми например е един не особено популярен художник от моя роден град: впечатляват ме дълбоко не неговите платна, а начинът, по който се е посветил на живописта.

Имате ли система на работа, или импровизирате всеки ден?
Работното ми време е като на чиновник – нищо общо с образа на артиста, който изкарва нощите си насаме със своя творчески бяс. Установих, че за да работя добре, трябва да се придържам към простички правила: будене, закуска, отиване на масата за рисуване. Обяд, пак работа и край на деня.

Каква, мислите, е публиката ви?
Старателно избягвам да се питам за читателите си. Получавам достатъчно обратна връзка – писма, присъствие на книжни премиери. Напоследък идват много млади хора, което ме радва: навярно значи, че още не съм се откъснал напълно от действителността. Някой ден и това ще стане, но ми се ще да мисля, че още не е.

От какво ви е страх?
От смъртта, от болестите и от вероятността някой ден да ми секне желанието да разказвам. Да седна пред масата, на която рисувам (написал е disdegno вместо disegno, “възмущение” вместо “рисуване” и е забавно, защото в книгите му често бушува несъгласие с едно или друго, б. пр.), и белият лист да не ми говори вече...

Следват отрязъци от едно дълго интервю с Джипи от 2014 г. за сп. "Lo Straniero”
⬇︎ ⬇︎ ⬇︎
Когато направих “Бележки по една военна история” не че бях някой изпаднал тип, но не бях и много далеч от образите, за които говорех. От една страна, те бяха още твърде живи в паметта ми, от друга, моят начин на живот бе този на неизвестен автор на комикси в Италия, тоест на човек, който в най-добрия случай получава две хиляди евро за книга, рисувана две години и половина. Не бях ходил на почивка от шест години. Разказвах за живота в една умерено изостанала провинция и не се налагаше да си измислям кой знае колко – да, подсилвах нещата, размествах ги, но описвах познатото. Казваха, че историите ми са за провинциални наркоманчета, за провинциални бандитчета... Ами аз ги разказвах, докато бях провинциално наркоманче, провинциално бандитче... или поне съвсем скоро след това. Разказвах собствените си дни и тези на моите приятели.

С години приличах на други автори против волята си, пишех като други против волята си, нямах собствен глас. В “Екстериор: нощ” го налучках и това се дължеше отчасти на факта, че реших да разказвам само каквото знам от първа ръка. Една от типичните черти на средния италиански комикс винаги е била – и е – това, че разказва за безкрайно отдалечени от нас неща: главните герои са с английски имена и с лица на актьори, живеят в някакъв въображаем Лондон или Ню Йорк... А аз избрах да разказвам какво става пред блока.

В “Зле нарисувания мой живот”приключих с миналото: след него нещата тръгнаха по-добре и вече печелех достатъчно, за да не живея като персонаж от собствените си истории. Още ми тежеше багажът от тийнейджърските години и вероятно несъзнателно съм искал да се отърва от него. “Зле нарисувания мой живот” бе приет много радушно, даже прекалено. Продадоха се 40000 бройки, абсолютен рекорд в историята на комиксите в Италия, и нещата продължиха да се променят, а аз радикално се откъснах от предишния си живот. Само дето в новия не виждах нищо за разказване. Когато “отлепиш от нулата” по каквато и да е причина, замогването ти сякаш върви и с някаква наложена от обстоятелствата слепота – спираш да виждаш нещата, или ги виждаш от такава дистанция, че не можеш да участваш достатъчно, за да ги превърнеш после в разказ. За мен погледът на човек, който има вила в Тоскана, а разказва за бедната младеж, не струва пукната пара... Какво е това, телепатия? Да виждаш кой какво прави и чувства в съседната стая, без въобще да влезеш в нея? И стана тя каквато стана: тъкмо си бях изградил собствен език върху определена основа, тя изчезна, а онова, което я замести, не биеше на нищо.


Микроуспехът на “Зле нарисуваният мой живот” разшири дупката в сърцето ми до такава степен, че в един момент през нея свистеше леден вятър със сто километра в час. И една сутрин в седем се вдигнах и се дотътрих до психиатрията, почуках и казах: “Ще ми помогнете ли, моля? Защото съм на път да се самопремахна.” Без причина. Просто исках да умра. Прегледаха ме, дадоха ми списък с лекарства, а после и самите лекарства, които изхвърлих веднага щом излязох от сградата. Така и не ги пих, но взех да разчиствам нещата. Отстраних всички форми на самооблъщение, с които се бях обградил: смених града например, тръгнах си от Париж. Какво, по дяволите, правех аз в Париж? Не ходех на кино, на театър, въобще не ми се занимаваше с изложби, не стъпвах в музеи – на практика заемах жизненото пространство на някой културен човек... Върнах се у дома, при приятелите си, които изобщо не ги вълнува какво работя и дали продавам по една книга, или по петдесет хиляди. Престанах да се обличам като смешник с елегантни костюмчета, спрях сладкия живот, реорганизирах се и трябваше да чакам три години и половина, докато най-сетне успея да се върна към рисуването.

Един ден се качих на горния етаж, където бяха отдавна неупотребяваната ми маса за рисуване и компютъра, на който вечно играех на World of Warcraft – отивах да видя дали моят немъртъв от шейсето ниво ще стигне до шейсет и първо или нещо от сорта. И така стана, че задникът ми (защото, заклевам се, това ми беше усещането) сам седна на десния стол, вместо на левия, пред компютъра. Взех лист, тънкописец, и нарисувах първия “кадър” от "еднаистория": една седемдесетарска бензиностанция и изречението “Давай ми сложни отговори.” Чувствах се като бегач на сто метра, който си е счупил таза и бедрените кости, осем месеца е бил на легло и сега се опитва да проходи. Първите панели рисувах на парчета и дори не знаех какво правя. Знаех само, че когато няколко дни по-рано бях завел 92-годишната си майка до банята, тя се погледна в огледалото и каза: “Боже, колко съм остаряла.” Мама като млада е била много хубава и аз съм сигурен, че не се виждаше такава, каквато беше – едно дребно мокро пиле, а не някогашната жена, покорявала планината на велосипед. Оттам ме обзе тази мисъл – водеща за "еднаистория" – за природата, която ни предпазва...

Нямах сюжет, по който да се движа. Бях толкова уязвим и изплашен от възможността рисуването отново да ме изостави, че нямах претенции, просто следвах желанието си и точка. Много съм горд, че направих книга по този начин, че успях да стигна до края от любовно желание за щрих, цвят, ритъм – от А до Я по нюх... Голямото предизвикателство пред мен беше да поддържам темпото и да не се поддавам на страха. Знаех разказвачески трикове, които можеха да сработят, но не исках да ги ползвам. Исках да направя нещо, което се опъва на читателя, дори на мен самия – за да започна отначало, да преоткрия някогашната си страст, трябваше да жертвам всичко, дори собствените си методи. За човек, преживял творческа криза, няма нищо по-лошо от това да седне на масата и да допусне ръката му да прави вече правеното: какво ужасно усещане за смърт! Промених и начина си на рисуване – отидох в YouTube и от едни японски клипчета научих, че за акварел може да се ползват плоски четки, не само кръглите, които бях убеден, че са правилните. Щеше ми се новата ми книга да е “монументална” – този термин усвоих от един възрастен английски художник, Дейвид Тиндъл, който се стремеше към монументалната живопис: такава, която е извън съвремието и се отличава с едновременната тежест и лекота на стенописите от Древен Рим. Онези лица са рисувани преди хилядолетия и са съвършени, нито на йота не са мръднали от началната си изразителност. Не казвам, че направих книга, която ще остане за хилядолетията; казвам, че се отказах от игричките на съвремието. Мисля, че иронията днес се е превърнала в напаст за обществото; мисля, че размерите и разпространението на лошия навик да се шегуваме жлъчно за всичко са епидемични, истински зомби апокалипсис.

Чудно нещо е зовът на гените. Чувал съм го два пъти. Първият беше, когато почина баща ми – човек, към когото бях много привързан. Случи се по време на операция, в болницата в Пиза, през нощта. Бяхме там цялото семейство и чакахме да видим как ще се развият нещата. Излезе един хирург с онази физиономия на “съжалявам, но нямаше какво да се направи” и аз, нали съм малко щур, какво направих? Блъснах го, хукнах нагоре по стълбите и влетях в операционната. Видях баща си на ламаринената маса, в кръв и така нататък. Ревях, та се късах, ушите ми пищяха, все едно на метър от мен е избухнала бомба, виеше ми се свят, сякаш съм пиян. Първата смърт в семейството ни – и то да си отиде точно онзи, който събираше в себе си цялата ни любов и радост. Изведнъж се отвори една странична врата и влезе операционната сестра, хубаво момиче, висока брюнетка. И аз, както се обливам в сълзи и сърцето ми а-ха да избухне, чувам вътре в себе си един глас, който казва: “Леле, каква мацка! Видя ли я? А ти дали ще ѝ харесаш?”. Втрещих се от ужас. Мисля, че въпросната вечер за първи път осъзнах, че това е зовът на гените в мен, на инстинкта за продължаване на рода, за влюбване един вид, за правене на деца и така нататък, защото така е необходимо, защото това иска моментът. И страшно ме досрамя. Вторият път беше когато, след всички съответни изследвания, един приятел лекар ми се обади, за да ми каже: “Съжалявам, но нямаш сперматозоиди в семенната течност – няма да имаш деца.” Помислих си: е, аз донякъде го очаквах това, пък и е 2013-а, имам три племенници и моята любимка, онази от тях, която чувствам най-близка до себе си, е ромско момиченце, осиновено от сестра ми – какво значение има кръвната връзка? Да, обаче в мига, в който затворих телефона, в мен се надигна някакъв пещерен човек и взе да вика и да троши. Един такъв примитивен крясък, крясъкът на гените, които току-що са разбрали, че са се озовали в сляп коловоз, където за нищо не стават и служат. Бях изненадан и уплашен от себе си, защото на културно равнище се намирах съвсем другаде. Ето защо на четири крака се отправих към психиатрията: от една страна, заради последиците от суетата и загубата на таланта ми, от друга, заради зова на гените. Татко казваше, че като удряш, трябва да е два пъти, защото с втория удар поваляш противника. И мен ме повали вторият.
6 likes ·   •  0 comments  •  flag
Twitter icon

November 25, 2016

езикът е амфибия

суфльор, la fleur que tu m'avais jetée,
не бе това, което беше нужно,
даже и цвят не бе, а мрак и безпросветност,
направи ти така, че тъжно
да заговорят моите уста за нежност,
но да, без теб не бих изрекла и това,
без тебе бих мълчала несуетно,
пардон, исках да кажа неусетно,
защото да: аз искам, искам да говоря –
глория! – но знам, че няма кой да чуе –
алелуя! – та без солфежа ти,
пардон, суфлежа, щях да остана насаме
с желанието, а нямо то е рана. rana
на някои езици значи жаба, неслучайно.
езикът е амфибия, не може
да оцелее сам навън, суфльор,
или пък само вътре. ти го знаеш
и репликата даваш грешно,
във раковина скрит предател.
8 likes ·   •  0 comments  •  flag
Twitter icon
Published on November 25, 2016 07:33

August 24, 2016

Отговори на викторината


Здравейте, скъпи мои приятели.

Преди време ви зададох четири въпроса за превода на "Периодичната система" на Примо Леви, на които четиринайсет от вас щедро намериха време и добро желание да отговорят. Благодаря ви! За мен беше поучително и радостно да видя какво сте видели, но най-важно ми беше, че сте прочели със съчувствие и обич тази човечна и невъобразимо наситена със светло и мрачно познание за живота книга.

Ето моите отговори и извинявайте за епичното закъснение - през последните няколко години все така ми се получават нещата, муууудно.

Разказът, който ме разплаква безутешно всеки път когато го чета, е "ЖЕЛЯЗО". Защото Сандро не е персонаж, а човек, и тъкмо заобичвам чепатостите му и естественото му, честно отношение към нещата, тъкмо ми се приисква да съм с него или като него някъде по чукарите или на колелото със зеленчука в джоба, някакво хлапе с автомат стреля и няма вече Сандро. Ей така, като на игра, само че обидно, непоправимо наистина. Преди години гледах един документален филм за уличните банди в Салвадор: там хората поголовно умираха малко над тийнейджърска възраст, защото абсолютно безсмислената омраза между "мара Салватруча" и "мара Диесиочо" беше и абсолютно летална. На една от героините едното й оче беше с тежък проблем, не виждаше. Събраха пари, почнаха да я лекуват, тръгнаха нещата да се оправят, тя да се обнадеждава, да се отдръпва от улицата, да се замисля за детето си, за бъдещето. Следващ кадър - трупът й проснат на маса. Някой я застрелял ей така. Няма "ама чакайте малко", няма "защо?", няма "в следващата серия ни върнете героинята". К р а й. Ужасно е да е толкова просто и окончателно. (Впрочем на следващата година и самия режисьор, Кристиян Поведа, го убиха в Салвадор. Ей така.) И Зори беше права за неприбраното тяло на Сандро...

Разказът, който обожавам от дете, е "ТИТАН". Прочетох го за първи път в един учебник по италиански и тогава, както и сега, бях очарована от веселия мълчаливец Феличе и вълшебния кръг около детето. Много исках корицата на книгата да е бяла в чест именно на безметежната белота на тази малка следобедна история.

Разказът, който намирам за едно от най-красивите неща, писани за света, очевидно е "ВЪГЛЕРОД" - зададох въпроса почти реторично, за да няма съвсем непознали :) "Въглерод" е поетично околосветско пътешествие на "гърба" на един атом - има нещо толкова романтично в идеята, нещо толкова старомодно красиво! Тук ще цитирам абзац и половина, защото мед ми капе на душата, като си го спомня.

"Ние решаваме дали въглеродният атом ще остане в дървото за една или за петстотин години. Да кажем, че след две десетилетия (вече е 1868 г.) с него се захваща един дървояд. Дълбае своето тунелче между ствола и кората с упоритата и сляпа ненаситност на тези като него; докато пробива, постепенно пораства и ходникът му също се разширява. Ето, поглъща и асимилира главния герой на тази история, после става на какавида и през пролетта изпълзява от пашкула си в облика на грозна сива пеперуда, която сега се суши на слънце, заслепена и зашеметена от дневния блясък. Въглеродният атом е там, в едно от хилядата очи на насекомото, и допринася за несъвършеното, примитивно зрение, с което то се ориентира в пространството. Насекомото бива оплодено, снася яйцата си и умира; трупчето му лежи в горския треволяк, опразва се от соковете си, но хитиновата му броня е устойчива, почти нерушима. Сняг и пек се редуват над нея, без да й навредят: погребана в мъртвата шума и пръстта, тя става тленна обвивка, “нещо”, само че смъртта на атомите, за разлика от нашата, никога не е безвъзвратна. И ето на работа идват вездесъщите, неуморни и невидими гробари на горския подлес, микроорганизмите на хумуса. Бронята, с вече слепи очи, бавно се разлага и бившият пияч, бившият кедър, бившият дървояд отново полита... Ще го оставим да направи три обиколки около света, до 1960 г., и за да оправдаем този толкова дълъг за човешките разбирания промеждутък, ще отбележим, че той всъщност е доста по-кратък от средния, който, както ни уверяват, е двеста години. На всеки двеста години всеки въглероден атом, който не е застинал във вече стабилни материали (каквито са именно варовикът, каменните въглища, диамантите или определени пластмаси), влиза за пореден път в цикъла на живота през тясната вратичка на фотосинтезата."

Сегааа... Разказът, който ми беше най-труден за превеждане, не беше "Аргон", нищо че "Аргон" е дълъг и пълен с лингвистични пируети. Да, беше бавно, да, беше изстискващо силите, но си беше точно по моята част (аз съм филоложка, нали), така че всъщност, колкото и да не е за вярване, текстът на "Аргон" ми беше сред най-лесните - копаех си на добре познатата нивичка :) Най-мъчен се оказа най-късият в цялата книга - "СЯРА". Хора! Полудях. :) Сещате ли се за "Глокая куздра"? Грубо преразказано: руският лингвист Лев Щерба, за да илюстрира как морфологията е носител на съществена част от значенията, които си прехвърляме при общуване, измисля следното изречение, съставено от безсмислени корени, увенчани със смислени (тоест работещи, истински) окончания: "Глокая куздра штеко будланула бокра и кудрячит бокренка." Окончанията са руски, разбира се, но и съвсем да не ви е познат този език, все ще усетите, че някакво женско по някакъв си начин рязко е причинило нещо на някакво мъжко и сега му злоупотребява с малкото. Е, за мен цялата "Сяра" беше една непосилна глока куздра. Явно става нещо адски напрегнато, някакъв човек се бори с някаква машина, в която нещо за малко да гръмне, обаче каква е машината, какво е нещото, кой кого и защо - бегло понятие си нямах. Когато се превежда проза, контекстът е от огромна помощ, защото те насочва кое от петте възможни значения на всяка дума да избереш и кой от седемте синонима (а те никога не са напълно равнозначни) на български. Когато обаче буквално ВСИЧКО от контекста е една мистерия за превеждащия, превеждащият си блъска главата в стената и напредва със скорост от по три реда на ден. От опит ви го казвам. После препрочита всичкото и то звучи избълнувано и нефелно, а най-лошото е, че няма гаранция доколко изобщо е вярно. Естествено, когато се залута в непозната област (случва се по много пъти на книга), преводачът е ДЛЪЖЕН да свери всяко от своите изимитирани изречения с професионалист от областта. Обаче ноблесът го оближава (това е от един чуден превод на Удхаус, мисля, че на Жечка Георгиева в "Стрихнин в супата"), тоест благородството и обикновеното приличие го задължават преди да зададе въпрос, да се постарае максимално да си изясни нещата и да не занимава консултанта си с безпосочно отстреляни предположения. Нямате представа КОЛКО време отиде в "Сяра". Когато най-сетне стигнах до максималната си степен на избистреност, фраснах се в тавана на своята некомпетентност и най-сетне се обърнах за помощ към прекрасния инженер Манол Новаков, спец по бои и лакове, той ми промени буквално една трета от изборите, нищо че всъщност доста прилично се бях справила за невежа. Бях безкрайно признателна, защото без неговите знания и успокоителната му намеса никога нямаше да предам ръкописа: не може такъв автор и такава история да останат черно на бяло в библиотеката в какъв да е вид. Тук е моментът да отбележа, че при цялата работа по "Периодичната" си помагах с три други превода - един английски (стар, великолепен), един испански и един руски. Да, когато е трудно и го искаш пипнато, така се прави - колкото повече, толкова по-добре. Само дето испанците и руснаците така бяха помляли нещата и не си бяха направили проверките, че повече ме объркваха, отколкото да ме успокояват.

Беше ми много любопитно да видя, че никой - с изключение на Зори, която трябваше да ме търпи точно когато се пържех на тихия огън на "Сярата" с дни - въобще не допусна, че това е най-трудният за мен разказ. Хич не си въобразявам, че то е защото съм го превела благо и чудесно - какво тогава, "Аргон" зле ли се е получил, че всички него посочиха за най-труден? :) Предпочитам да мисля, че глоката куздра така събира вниманието във взривното протичане на действието, че на никого и през ум не му минава да се вглежда отдолу, в нечовешкото обилие от термини, които никога не среща в делника си...

Някои детайли по отговорите ви! :) На Креми искам да кажа, че ако я нямаше "Сяра", нейният отговор "Никел" щеше да е верният в частта с трудния превод (там пък се зарових до шия в рудничарски понятия и ако не беше инж. Иван Андреев от Българската минно-геоложка камара да ме спаси, нямаше да стане работата... той страхотно помогна, но малко съм му сърдита, понеже обеща да ме заведе в истинска мина и забрави!). На всички, отговорили с "Церий" на въпроса за най-стискащия за сърцето разказ, трябва да призная, че ако не беше "Желязо", най-вероятно щеше да е "Церий". Анджи, на мен също "Азот" ми беше сред любимите - с такъв кеф го превеждах! Заради него си купих червило в Италия, ей така, напук и със смях. И като си го сложих първия път, ми се стори, че леко се разлива... :) Мария, "Олово" не ми е най-любимият, нищо че беше страхотно удоволствие за превод, но пък ме изстреля към Сардиния. Да, в момента, в който свърших превода, си купих билети за Алгеро именно заради Леви и "Олово" и през май отидох. И беше прекрасно.

Победителката във викторината е Грета (ГРЕТААААА! :))), която отговори първа и ме сащиса с три точни отговора :) Тя ще получи един Шон Тан, пастичка, кафе, както и следващите две книги, които ще излязат в мой превод, да сме живи и здрави. Кои ще са, не знам, но допускам, че ще са един сборник с пиеси и "Диви детективи" на Боланьо. Пупупу. С тази моя скорост не ми е ясно кога и как ще станат нещата, но няма да забравя! (Дописано през януари 2017-а - втората вече е дадена, а третата най-вероятно ще е за физика! :)

Понеже всички бяхте чудесни и няма нито един без поне един правилен отговор, за всички взех малки поощрителни награди от Португалия (картинката в началото на този пост е от перваза ми първия ден: имаше горски пожари, небето беше натежало от пепел и дим и сутринта светлината беше ей такава и миришеше на пърлено). Тези за Анджи, Гергана, Любов, Никола, Кремена, Magrathea и Natsnock* днес полетяха на крилете на португалската въздушна поща към българските им адреси. Всяко пликче съдържа по три тукашни нещица, които много обичам - две зелени и едно кафяво, хахахах :) Кафявото е кубче истински мармалад, а защо казвам "истински" можете да видите в една бележка под линия в "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру", мили мои литературни шерлокхолмси :)) Тези за Грета, Зори, Мария и Детето К. нося лично, защото държа да ги видя скоро (срещички другата седмица, нещо?). Сашо знам къде да намеря. Губят ми се единствено Lestrange и Madame B. - нямам ви адресите, обаче подаръчетата са ми в раницата, с която поемам към София. Дайте знак и ще си ги получите :)

Още веднъж: огромни и сърдечни благодарности за участието!

---------------------------------------------
В курсив си отбелязвам кой вече е получил поощрителното подаръче :)
12 likes ·   •  2 comments  •  flag
Twitter icon
Published on August 24, 2016 15:51

July 23, 2016

Вълшебната кошута

Ден първи, приказка девета
Из Приказка на приказките, или забавление за малките
от Джамбатиста Базиле (1566–1632)

Фонцо и Канелоро се раждат с магия: царицата, майка на Фонцо, ревнува от Канелоро и му разбива главата. Канелоро избягва, става цар и изпада в голяма беда. Фонцо, благодарение на един извор и един миртов храст, узнава за неговите злополучия и отива да го избави


Имало едно време един цар – Яноне, владетелят на Лунгапèргола, – който толкова силно копнеел да се сдобие с рожба, че молел светци и богородици жена му да забременее, и за да си спечели благоволението им, проявявал безкрайна щедрост към странниците, залъка от устата си давал за тях. Но минало, що минало и видял, че нещата се проточват и от нищо няма полза, залостил портите на двореца си и наредил да се стреля по всеки, който дръзне дори само да ги доближи.

Веднъж оттам случайно минавал един важен белобрад знахар, който не знаел за промяната в нрава на царя, или пък знаел и искал да помогне – отишъл при Яноне и го помолил за подслон. Царят, зъл и свъсен, му рекъл:

- Който няма свещ, да седи на тъмно! Свърши се каквато беше. Котенцата прогледнаха, а майка им я няма! – А когато знахарят го попитал защо такъв обрат, отвърнал: – Аз, от огромно желание да си имам дете, харчих и пилях по всеки, дето идваше и си отиваше, опразних си хазната. Обаче в крайна сметка видях, че си губя залудо силите и съня, отказах се и пуснах резето.

- Щом е само това – казал старикът, – не бери грижа. Ако не направя тъй, че жена ти да зачене, отрежи ми ушите!

- Сбъднат ли се думите ти – възкликнал царят, – обещавам ти половината си царство.

А старецът:

- Тогава чуй добре: ако искаш жена ти да те дари с наследник, извади сърцето на морски дракон и го дай на неомъжена девица да го сготви. Още щом от тенджерата замирише, тя ще се окаже непразна. После, когато сърцето се свари, поднеси го на царицата и коремът й мигом ще порасне, сякаш са минали девет месеца.

- Че как ще стане тази работа? – почудил се царят. – Честно да си кажа, струва ми се твърде мъчна за вярване.

- Много не умувай – казал старикът. – Има една стара легенда, в която се разправя как Юнона, като минавала през поляна с цветя, почувствала, че наедрява и скоро след туй родила.

- Добре, щом казваш – отговорил царят, – ще пратим веднага да ни набавят това сърце.

Така и сторили, изтръгнали сърцето на морски дракон и му го занесли. Царят го дал на една хубава девойка да го сготви. Тя се затворила в кухнята, турила сърцето на огъня и още щом тенджерата закъкрила и излязла първата пара, не само нейният корем, но и всички всички мебели в къщата се надули. А след няколко дни дали потомство: леглото родило креватче, раклата – сандъче, столовете – табуретки, масата – поставка, а цукалото – едно изящно изписано гърненце.

Когато сърцето се сварило, царицата неохотно куснала едно парченце и в миг усетила, че коремът й се окръгля. А четири дни по-късно и тя, и девойката се сдобили с по едно красиво момченце, които си приличали като две капки вода. Двенките отраснали заедно с толкова обич, че едно без друго просто не ги свъртало, та царицата взела да ревнува, защото синът й се стремял повече към сина на нейната слугиня, отколкото към нея самата, само дето не знаела как да се отърве от другото момче.

Един хубав ден принцът намислил да отиде на лов със своя приятел, заповядал да му накладат огън в стаята и започнал да топи олово, за да излее куршуми. Забелязал, че нещо си липсва, и отишъл да го търси. В това време царицата влязла да види с какво се занимава синът й и като открила в покоите му само Канделоро, сина на слугинята, решена да го премахне от този свят, замахнала към лицето му с нажежения калъп за куршуми. Момчето се навело, калъпът го уцелил по веждата и отворил люта рана. Царицата тъкмо се канела да му нанесе нов удар, когато се върнал син й Фонцо, та тя се престорила, че е наминала да го види как е, погалила го хладно и си тръгнала. Канделоро си нахлупил шапката над очите, за да не разбере Фонцо какво се е случило, и гледал да не шава и да не шуква, при все че изгореното го боляло. Когато обаче свършили с леенето на куршуми, поискал принцът да го пусне да си върви: казал, че иска да се махне от царството. Това му желание изумило Фонцо, защото друг път не били говорили за подобно нещо и попитал защо така. Канделоро отвърнал:

- Не питай, Фонцо мили, достатъчно е да знаеш, че се налага да замина. Небето ми е свидетел, че от раздялата с теб, който си моето сърце, душата ми изскача от гърдите, духът ми напуска тялото, кръвта ми се оттегля от жилите. Но нямам избор. Грижи се за себе си и не ме забравяй.

Прегърнали се, поплакали си и Канделоро отишъл в своята стая – взел си бронята и един меч, роден от тежка сабя, додето се варяло драконовото сърце, и в пълно бойно снаряжение извел един кон от конюшнята. Тъкмо да пъхне крак в стремето, дошъл Фонцо, облян в сълзи, и го помолил, щом наистина е решил да го напусне, поне да му остави някакъв знак за своята обич, знак, който да уталожва мъката от неговото отсъствие. Канделоро извадил кинжала си, забил го в земята и оттам избликнал красив извор. Рекъл:

- Ето най-добрия спомен, който мога да ти оставя за себе си: по това, как тече тази вода, ще можеш да съдиш и как тече моят живот. Ако е бистра, значи съм спокоен и безгрижен; ако тръгне мътна, значи ме грози опасност; пресъхне ли обаче (не дай си боже!), знай, че маслото в лампата ми е свършило, а аз съм си платил дължимото на природата. – Сетне измъкнал меча си, разсякъл с него пръстта и от нея изникнал миртов храст: – Докато това растение е зелено – добавил, – ще съм жив и здрав; видиш ли го да линее, значи нещо не ми върви; ако пък съвсем изсъхне, поръчай една заупокойна молитва за твоя Канделоро.

Притиснал го още веднъж в обятията си и заминал. Яздил, що яздил и след безчет приключения – свади с кочияши, измами на кръчмари, подкупи на митничари и други премеждия – стигнал до едно царство точно когато там започвал пищен турнир, на победителя в който била обещана за жена царската щерка. Канделоро се включил сред участниците и така храбро се сражавал, че победил всички рицари, дошли от четирите краища на света, за да спечелят слава. Затова в последния ден му дали ръката на принцеса Фениция и вдигнали голямо тържество. След като отпразнували венчавката си, младоженците живели безметежно няколко месеца. Но ето че на Канделоро му се приходило на лов. Царят го предупредил:

- Много да внимаваш, зетко! Гледай да не попаднеш на някой дявол! Отваряй си на четири очите, понеже из нашите гори броди един зверовит човекоядец, който всяка сутрин си променя вида: един път е вълк, друг път лъв, трети – елен, четвърти – магаре. Ту едно животно, ту друго. И с хиляди хитрини повлича със себе си клетниците, дето среща по пътя си. Прилъгва ги да влязат в една пещера и там ги изяжда. Затова, синко мой, недей се излага на риск, защото можеш да загинеш.

Канделоро, който се бил отърсил от всеки страх още в корема на майка си, не обърнал внимание на съветите на своя тъст и още щом слънцето с четката на лъчите си помело саждите на нощта, излязъл на лов. Стигнал до една гора и там, дето под свода от листа сенките се сбирали да заговорничат и да плетат козни срещу слънцето, човекоядецът го зърнал и се превърнал в прекрасна кошута. Канделоро я погнал и à насам, à натам след нея, стигнал чак вдън гората. Там рукнал такъв пороен дъжд и паднала такава суграшица, че сякаш небето се продънило. Тогава младежът влязъл право в пещерата на човекоядеца, за да потърси завет. Сгърчен от студ, събрал съчки и запалил голям огън. Докато се греел на него и сушал дрехите си, пред входа на пещерата се появила кошутата и с жалостив глас изблеяла:

- О, смели рицарю, позволи ми да се стопля малко, че се смръзнах навън.

Учтивият Канделоро отвърнал:

- Заповядай, добре си дошла.

- Ида – казала му кошутата, – но ме е страх да не ме убиеш.

- Не бой се, ела, имаш честната ми дума.

- Ако искаш да се приближа – настояла кошутата, – вържи си кучетата, за да не ме ухапят, вържи и коня, за да не ме ритне.

И Канделоро вързал кучетата и коня.

- Да, сега съм по-спокойна – рекла кошутата. – Но ако не свалиш и меча си, кълна ти се, няма да стъпя вътре.

Канделоро, на когото му се сторило забавно да опитоми кошутата, захвърлил сабята си. Веднага, щом го видял без защита, човекоядецът си върнал обичайния облик, сграбчил го, хвърлил го в един трап, който бил изкопал в дъното на пещерата, и го захлупил с каменна плоча, та да го изяде по-късно.

В това време Фонцо, който не пропускал и сутрин, и вечер да навести извора и миртата, за да се осведоми за живота на Канделоро, видял, че водата помътнява, а храстът клюмва, и разбрал, че приятелят му е в беда. Впуснал се да го спасява, без дори да попита за разрешение майка си и баща си – въоръжил се добре, взел две вълшебни кучета, яхнал коня си и препуснал по широкия свят. Обикалял, що обикалял, ту тук, ту там, докато не пристигнал точно в Канделоровото царство. Заварил столицата в траур заради неговата предполагаема смърт. Но едва стъпил в двореца, всички го взели за Канделоро, толкова си приличали двамата, и отърчали при жена му, за да получат възнаграждение за добрата вест, която й носели.

Фениция се втурнала по стълбите, прегърнала Фонцо и го попитала:

- Съпруже мой, сърце мое, къде потъна толкова дни?

При тези думи Фонцо схванал, че Канделоро е бил по тези земи и е заминал нанякъде, така че решил да разпита умело принцесата, за да разбере къде ли може да е неговият приятел. Щом чул, че заради проклетия лов се е изложил на опасност от среща с жестокия човекоядец, веднага се сетил какво е станало с приятеля му, но си замълчал и тъй като вече се било смрачило, отишъл да си легне. В кревата, за да не докосва жената на приятеля си, се престорил, че е дал обет на Диана, и сложил помежду им голия си меч. Изчакал слънцето да излезе иззад портокаловото сладко на небето и да разсее нощните тъми, и тогава, рано призори, станал, и без да слуша увещанията на Фениция и заповедите на царя, тръгнал на лов.

Качил се на коня си и заедно с двете вълшебни кучета стигнал до гората, където му се случило съвсем същото като на Канделоро. Още щом влязъл в пещерата, видял Канделоровите оръжията и вързаните кучета и кон, така се убедил, че приятелят му е именно там. А когато кошутата го помолила да върже своите кучета и кон и да отпаше оръжието си, той ги запратил всичките по нея и те я направили на хиляди парченца. Фонцо тъкмо взел да се чуди къде е Канделоро, когато дочул стенание от дъното на пещерата. Хукнал, надигнал плочата и най-сетне открил приятеля си, заедно с други младежи, които човекоядецът също бил хвърлил долу да се угояват. Двамата се прегърнали с огромна радост, разцелували се и разплакани от щастие се върнали в двореца.

Изправена пред близнаците, Фениция не могла да отличи кой от тях е нейният съпруг, ала щом вдигнала шапката на Канделоро, видяла белега, познала го и го прегърнала. Фонцо останал цял месец в двореца и много се забавлявал, но в крайна сметка му домъчняло за вкъщи и тръгнал да се прибира. Канделоро се възползвал от сгодния случай да прати писмо на майка си, за да я покани да сподели разкошния му живот – тя веднага заминала и така и сторила. А той от него ден нататък не пожелал дори да чуе повече нито за кучета, нито за лов и не забравял какво казва народът: “Тежкò на онзи, който сам се наказва.”


(Сборникът с петдесет записани на неаполитански диалект от Джамбатиста Базиле приказки е известен още като "Пентамерон" – в него в течение на пет дни се разказват по десет приказки, както в "Декамерон" новелите са 10х10. Преводът ми е през произволен италиански превод, намерен в Мрежата, така че не претендира за безкрайна точност. Именно в "Приказка на приказките" се срещат първи версии на "Котаракът в чизми", "Пепеляшка", "Спящата красавица", "Снежанка", "Цар Дроздобрад" и други, преразказани по-късно от братя Грим и Шарл Перо. През 2015-а в Кан беше премиерата на филма на Матео Гароне по три от приказките на Базиле, една от които е тази тук.)
3 likes ·   •  2 comments  •  flag
Twitter icon
Published on July 23, 2016 13:40

April 12, 2016

Гори от приказките

Неотдавна на български излезе славната Tales From Outer Suburbia на грандиозния, проницателния, безумно талантливия австралийски писател и художник Шон Тан (Фримантъл, 1974), автор на най-сърцераздирателната и мъдра книга за миграцията (без нито една-едничка дума в нея) и носител на всякакви награди от "Астрид Линдгрен" до "Оскар". Преводът е мой, редакцията е на вдъхновения и внимателен в детайла Манол Пейков ("Сърцето ти нося", "Балада за Стария моряк"), а страхотната работа по оформлението на текста и най-вече по пипкавото му и изящно рисуване в частите, където и в оригинала е рисуван - на обожаемия Кирил Златков ("Когато искам да мълча", "Избрани произведения"). Благодаря, Маноло и Кире, за това, че ми правите живота по-добър и интересен, и за лъчезарните ви души.

Необходимостта да преведа тази книга и да додявам няколко години на Манол да я издаде дойде от Бистра - тя първа ми я показа. На нея и на Сибилла дължа двата книжни екземпляра в оригинал, които успяхме да затрием попътно (потънаха някъде и така и не се намериха). Благодаря, Бисе и Сибсиб, за началния тласък!

---------------------------------------------------------------
Пощенските марки по-долу представляват съдържанието на книгата: общо 15 късички разказа, писани - до последния - по картинките, които авторът е трупал с години в своите скицници. Текстовете - макар и дошли като илюстрация към илюстрации, намислени по различно време и без специален повод - са достатъчно наситени и красиви, за да съществуват и самостоятелно.


---------------------------------------------------------------
Това не е скафандър, а водолазен костюм и е една от любимите ми рисунки. Споменах ли колко изключително красива е тази книга? Разказът е озаглавен "Счупени играчки" и е покъртителен. Повечето от приказките от крайните квартали на Шон Тан са чиста поезия. Ако трябва да събера качествата им в пет думи, ето: гений, човещина, безграничност, обич, обич.


---------------------------------------------------------------
Мисля, че "Машина за забрава" беше разказът, който се оказа най-труден за наместване. Най-много работа падна по отрязаните текстове, които уж случайно обрамчват "статията". За да си починем и да се позабавляваме с Кирил, решихме да сложим една ситна стръвчица в друг разказ, "Далечен дъжд" - този за изхвърлената поезия, която се превръща в гигантска топка ("Голем от думи" я нарича Тан) и се търкаля по улиците, подгизва от дъжд и една сутрин се разпада на съставящите я парчета хартия - случайно събрани заедно, те се подреждат нови, вълнуващи стихове. Е, в едно парченце там вложихме няколко думи от един чудесен български поет. Ако ги намерите и ни пишете кой е поетът и кое - стихотворението, от което сме отскубнали късче, веднага ви подаряваме бройка от "Приказките" и ви признаваме за най-вещи следотърсачи (добре де, първия от вас, иначе ще трябва да раздадем тиража :)).

---------------------------------------------------------------
Ето и някои любопитни подробности, които научих, докато се подготвях за превода на "Приказки от крайните квартали". Едно от най-трудните за рисуване неща е слонът . Освен всичко друго Шон Тан е илюстрирал и приказките на братя Грим. Твърди, че е започнал като писател и се е почувствал отхвърлен, затова се е насочил към илюстрацията (и това си го признава не на друг, а на Нийл Геймън). Пробива през 1998 г. със "Зайците" по текст на Джон Марздън. Съпругата му , с която живеят в Мелбърн, е финландка и също е артист. Главният герой на "Ерик" е вдъхновен в равни части от един неин гост от Финландия и от едно от вълнистите папагалчета на Шон Тан.
---------------------------------------------------------------

Тук има много подробна информация за самите "Приказки от крайните квартали":

- "Любимите ми [истории] обикновено са онези, които не мога да обясня напълно.";
- част от рисунките първоначално са били проекти за нещо друго - например "Бдение" идва от отхвърлена обложка за рок албум;
- пейзажите в книгата са заимствани от Пърт от детството на автора;
- "Словосъчетанието "машина за забрава" или "завод за забрава" отдавна се върти в главата ми като описание на политическите и предизборните кампании, толкова опитни в древните изкуства на разсейването, премълчаването и праха в очите; също и за медийното отразяване на спорни политически въпроси - бежанци, войни, междурасови отношения..." Сред вдъхновенията за "Машина за забрава" са една книга и картините на Джефри Смарт, особено тази тук: "Factory Staff, Erehwyna" (1972);

- "Предградията често се представят като банално, делнично, дори скучно място... но аз ги намирам за чудесен приемник на средновековните гори от приказките."
30 likes ·   •  16 comments  •  flag
Twitter icon
Published on April 12, 2016 23:39 Tags: Австралия, Шон-Тан, илюстрации, поезия, преводи

Добър ден!

"Гледате ме, сякаш съм на другия край на града..."

Мартину като дете

Преди повече от година (кога мина? времето напоследък се държи подозрително) бях в един от любимите си преводачески домове и както винаги когато съм там, отидох в Цюрихската опера. Гледах "Жулиет" на Бохуслав Мартину (този с цигулчицата, някъде седемгодишен по времето на снимката) - най-странната, шантава и чудесна история, която можех да си представя на такава сцена.

Всъщност нищо подобно не можех да си представя. Помня, че плясках с ръце от задоволство, че се смях, че ахках от изненада с цялата публика - неща, които обикновено не се случват в операта. Настрана страхотната музика, великолепните изпълнители и смайващата сценография. Сюжетът ме отнесе, конструкцията! Класическите оперни автори работят с едри щрихи, хвърлят много патос, либретистите им не си поплюват и започват от там, където други свършват - измени, разриви, смърт. Мартину обаче е направил нещо толкова различно. (Впрочем либретото също е негово, по пиесата на френския сюрреалист Жорж Нево "Жулиет, или ключът към сънищата"...)

"Жулиет" е приказка за памет и безпаметство, за сън и действителност, за копнежа с неговата режеща яснота и задушаваща мъглявост. О, колко фино и находчиво са разиграни елементите й. Либретата обикновено са всичко, но не и интелектуални - задавено емоционални, често наивни, още по-често откровено неправдоподобни. Сюжетът на една класическа опера прилича повече на телевизионна сапунка, отколкото на "Бесове", да речем. Но "Жулиет" се оказа от друга порода - от тази на Шванкмайер, Незвал, Снарка... Толкова свободна и умна, че безкрайно весела и луда.

Намерих си билета преди малко, разпечатан на А4 - драскала съм си някакви неща на гърба му ("атрибути на градоначалника: фуражка, пистолет и папагал", "десет минути аплодисменти!"), сред които и цял любовен диалог от "Жулиет".
- Дори не знам как казвате "добър ден".
- Добър ден.
- Казвате "добър ден" както другите казват "обичам те", "липсваш ми"...
- Обичам те!... А ти?
- Добър ден!
14 likes ·   •  0 comments  •  flag
Twitter icon
Published on April 12, 2016 14:37

January 28, 2016

Викторина

Примо Леви (31 юли 1919–11 април 1987) - човек, химик, писател, мислител, приятел.

В "Периодичната система" има общо 21 разказа и аз ги обичам всичките. Който прочете книгата, познае кой разказ:
- ме разплаква безутешно всеки път когато го чета;
- ми беше най-труден за превеждане;
- обожавам от години;
- намирам за едно от най-красивите неща, писани за света
(става дума за четири различни текста и очаквам да познаете и четирите)
и напише тук кратък обзор на впечатленията си от цялата книга, ще получи лично - на кафе и сладки - следващите четири книги в мой превод на български по реда на излизането им.

Срок: до първо пълно познаване или - при липса на такова - до рождената дата на Леви, 31 юли, когато ще спечели доближилият се най-много до верния отговор (ако някой е познал 3 от 4 разказа - ще спечели 3 книги, ако е познал 2 от 4 - 2 и т.н.)

Място: в коментарите под този пост.

Моля, разпространете :)

22 likes ·   •  39 comments  •  flag
Twitter icon
Published on January 28, 2016 11:04