Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "Дино-Будзати"
Дино Будзати
По случай стогодишнината от рождението на писателя, през 2006 г. Corriere della sera*, публикува поредица от материали в негова чест, в това число съставения от автобиографични цитати "речник" Будзати от А до Я. Ето няколко фрагмента.
“Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените...”
* * *
“Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие...”
З. Занаят
“Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории.”
“Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация.”
П. Писането
“Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там.”
С. Смърт
“Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост.”
(Текстът на картинката отгоре гласи: "Може и Земята да се е уморила... и да се отпуска безсилна на коленете Божии.")
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”
Ф. Фантастичното
“Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”
(Нарочно избрах три сходни картинки - заради лекотата и въображението, вдигнали тези зверища във въздуха :)
*вестникът, в който е работил цял живот - разказват, че преди да изпадне в кома, точно преди смъртта си, заявил: "Ако сега главният Спадолини заръча да напиша една статия, дадено, правя го..."
“Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените...”
* * *
“Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие...”
З. Занаят
“Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории.”
“Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация.”
П. Писането
“Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там.”
С. Смърт
“Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост.”
(Текстът на картинката отгоре гласи: "Може и Земята да се е уморила... и да се отпуска безсилна на коленете Божии.")
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”
Ф. Фантастичното
“Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”
(Нарочно избрах три сходни картинки - заради лекотата и въображението, вдигнали тези зверища във въздуха :)
Гърбици в градината
от Дино Будзати
Щом падне нощта, обичам да се разхождам из градината. Не мислете, че съм някой богаташ – всички имате градина като моята. По-късно ще разберете защо.
В тъмното, при все че никога не е напълно тъмно, защото светналите прозорци на къщата хвърлят бледи отбясъци, та в тъмното вървя през моравата, обувките ми леко потъват в тревата, а аз междувременно размишлявам, и както размишлявам, вдигам очи да погледна дали небето е безоблачно, и ако има звезди, ги наблюдавам и се питам за безброй неща. Някои нощи обаче не си задавам въпроси, а звездите си висят отгоре оглупели и мълчат.
Бях още млад и зелен, когато по време на нощната си разходка се спънах в някакво препятствие. Нищо не се виждаше, затова драснах клечка кибрит. Странна работа, на едно място гладката повърхност на моравата се надигаше. Сигурно градинарят е правил нещо тук, помислих си, ще му поискам обяснение на заранта.
На следващия ден повиках градинаря, името му беше Джакомо. Казах му:
- Какво си правил в градината? На моравата се е вдигнала гърбица, снощи се спънах в нея, а днес, още като съмна, я видях: тясна и продълговата, прилича на надгробна могила. Би ли ми казал какво става?
- То не просто прилича, господине – каза градинарят Джакомо, – ами си е точно могила. Защото вчера, господине, умря един ваш приятел.
Истина беше. Моят скъп приятел Сандро Бартоли, двайсет и еднагодишен, загина в планината с разбита глава.
- Да не искаш да кажеш – попитах Джакомо, – че моят приятел е погребан тук?
- Не – отвърна, – вашият приятел, господин Бартоли – така се изрази, бидейки от друго, по-уважително поколение, – беше погребан в подножието на добре известната ви планина. Но тук, в градината, моравата се надигна сама, защото това си е вашата градина, господине, и последиците от всичко, което се случва в живота ви, ще се проявят именно тук.
- Върви, върви, моля ти се, що за нелепи суеверия – му рекох. – И ако обичаш, да изравниш гърбицата.
- Няма как, господине – отвърна, – а и хиляда градинари като мен не биха могли да изравнят тази гърбица.
По-нататък никой нищо не предприе, гърбицата си остана, а аз продължих всяка вечер, след падането на нощта, да се разхождам из градината и от време на време да се препъвам в гърбицата, но не кой знае колко често, тъй като градината ми е доста просторна. Гърбицата беше широка седемдесет сантиметра и дълга метър и деветдесет, върху нея растеше трева, а височината ѝ от равнището на моравата да е била към двайсет и пет сантиметра. Естествено, всеки път, когато се спъвах, се сещах за него, за милия ми изгубен приятел. Но като нищо може да е било и точно обратното. Тоест може да съм ходел да се спъвам в гърбицата, защото в същия момент съм си мислел за моя приятел... Иди ги разбери тези работи, не е лесно.
Минаваха например по два или три месеца, преди, поел на нощната си разходка, да се натъкна в тъмното на тази малка изпъкналост. Тогава споменът за него ме връхлиташе, спирах се и в тишината на мрака питах на висок глас:
- Спиш ли?
Но той не отговаряше.
Наистина спеше, но далеч, под Доломитите, в едно планинско гробище, и с течение на времето хората престанаха да си го спомнят, никой вече не му носеше цветя.
Отлетяха още много години и ето че една вечер, както кръстосвах из градината, точно в противоположния ѝ край се спънах в нова гърбица.
За малко да се просна по очи. Минаваше полунощ, всички си бяха легнали, но аз така се ядосах, че се развиках:
- Джакомо, Джакомо – за да го събудя.
Един от прозорците светна и Джакомо се показа над перваза.
- Каква е тая гърбица, по дяволите? – възроптах. – Копал ли си нещо тука?
- Не, господине. Просто един ваш скъп колега вече не е сред нас – каза той. – Фамилията му беше Корнали.
Не след дълго попаднах на трета гърбица и при все че беше посред нощ, и този път повиках заспалия Джакомо. Вече отлично знаех какво значи гърбицата, но този ден не бях получавал лоши вести, затова нямах търпение да науча. Джакомо търпеливо се появи на прозореца.
- Кой е? – попитах. – Умрял ли е някой?
- Да, господине – отговори. – Казваше се Джузепе Патанè.
Последваха няколко доста спокойни години, но по някое време гърбиците по моравата в моята градина взеха да се множат. Имаше ги и малки, но изникваха и гигантски, които не можеха да се прескочат с една крачка, а трябваше да се превалят с изкачване от едната страна и спускане от другата, сякаш са хълмчета. Две с такава важност пораснаха недалеч една от друга и нямаше нужда да питам Джакомо какво се е случило. Под тях, под тези купчини с големината на бизони, бяха затворени любими части от моя живот, жестоко изтръгнати от него.
Затова всеки път, когато в тъмното се сблъсквах с тези две ужасни грамади, куп болезнени неща се завихряха в мен и аз замръзвах като изплашено дете, и виках приятелите си по име. Корнали виках, Патанè, Ребици, Лонганези, Маури виках – онези, които бяха отрасли с мен, онези, с които дълги години бяхме работили заедно. А после, още по-силно:
- Негро! Вергани!
Като на вечерна проверка. Но никой не се отзоваваше.
И така, лека-полека моята градина, която някога беше равна и приятна за обхождане, се превърна в бойно поле – все още има трева, но моравата се надига и спуска в лабиринт от възвишения, гърбици, издутини, релефи и всеки от израстъците отговаря на някое име, всяко име отговаря на някой приятел, а всеки приятел отговаря на гроб някъде другаде и на празнота вътре в мен.
Това лято изби една толкова огромна, че когато се доближих до нея, силуетът ѝ закри звездите – беше голяма като слон, като малка къща, и изискваше страшно усилие да се преодолее, да се катери трябваше... Нямаше съмнение, че е най-разумно да я избягвам със заобикаляне.
Въпросния ден не бях получил скръбна вест, затова новостта в градината много ме изненада. Но и този път веднага се досетих: отишъл си е моят най-добър приятел от младежките години, с когото споделяхме толкова много истини и заедно открихме света, живота и най-хубавите неща, заедно изследвахме поезията, картините, музиката, планините. Логично изглеждаше: за да побере цялото това неизброимо множество, дори обобщено и синтезирано по най-икономичния начин, си трябваше истинска малка планина.
В този момент се разбунтувах. Не, не може да бъде, казах си стреснат. И за пореден път завиках приятелите си по име. Корнали, Патанè, Ребици, Лонганези, виках, Маури, Негро, Вергани, Сегàла, Орланди, Киарели, Брамбила. Последва повей в нощта, който ми отговори с “да” – мога да се закълна, че някакъв глас ми каза “да” и идваше от други светове, макар че нищо чудно и да е бил просто гласът на някоя нощна птица, нощните птици харесват моята градина.
Сега, моля ви, недейте да ми казвате: защо говориш за тези ужасни тъги, животът е толкова кратък и труден сам по себе си, глупаво е ти да ни го вгорчаваш – в крайна сметка тези тъги не ни засягат, те са си само твои. Не, ще отговоря, за съжаление те засягат и вас, въпреки че щеше да е хубаво, знам, ако нямахте нищо общо. Това с гърбиците в градината се случва на всички ни, ето какво искам да ви кажа от самото начало, всеки от нас е собственик на градина, в която се наблюдават такива печални явления. Историята е прастара и се повтаря от зората на вековете, ще се повтори и за вас. И не, не си правя някаква литературна шегичка – нещата стоят именно така.
Естествено, задавам си и въпроса дали някой ден в нечия градина ще изникне и гърбица, свързана с мен – ако ще да е някоя второ- или третостепенна къртичина, някоя бабунка на моравата, която през деня, когато слънцето прижуря отгоре, дори не се забелязва. Въпреки всичко един човек на света, поне един, ще се спъне в нея.
Заради проклетия си характер току-виж накрая умра сам като куче в дъното на стар и пуст коридор. Но все пак същата вечер някой ще закачи с крак новопоявилата се издутина в своята градина, нещо, което ще се повтори и на следващата нощ, като при всяко спъване онзи ще се сеща – прощавайте за тази ми надежда, – с леко съжаление ще се сеща за един тип на име Дино Будзати.
Щом падне нощта, обичам да се разхождам из градината. Не мислете, че съм някой богаташ – всички имате градина като моята. По-късно ще разберете защо.
В тъмното, при все че никога не е напълно тъмно, защото светналите прозорци на къщата хвърлят бледи отбясъци, та в тъмното вървя през моравата, обувките ми леко потъват в тревата, а аз междувременно размишлявам, и както размишлявам, вдигам очи да погледна дали небето е безоблачно, и ако има звезди, ги наблюдавам и се питам за безброй неща. Някои нощи обаче не си задавам въпроси, а звездите си висят отгоре оглупели и мълчат.
Бях още млад и зелен, когато по време на нощната си разходка се спънах в някакво препятствие. Нищо не се виждаше, затова драснах клечка кибрит. Странна работа, на едно място гладката повърхност на моравата се надигаше. Сигурно градинарят е правил нещо тук, помислих си, ще му поискам обяснение на заранта.
На следващия ден повиках градинаря, името му беше Джакомо. Казах му:
- Какво си правил в градината? На моравата се е вдигнала гърбица, снощи се спънах в нея, а днес, още като съмна, я видях: тясна и продълговата, прилича на надгробна могила. Би ли ми казал какво става?
- То не просто прилича, господине – каза градинарят Джакомо, – ами си е точно могила. Защото вчера, господине, умря един ваш приятел.
Истина беше. Моят скъп приятел Сандро Бартоли, двайсет и еднагодишен, загина в планината с разбита глава.
- Да не искаш да кажеш – попитах Джакомо, – че моят приятел е погребан тук?
- Не – отвърна, – вашият приятел, господин Бартоли – така се изрази, бидейки от друго, по-уважително поколение, – беше погребан в подножието на добре известната ви планина. Но тук, в градината, моравата се надигна сама, защото това си е вашата градина, господине, и последиците от всичко, което се случва в живота ви, ще се проявят именно тук.
- Върви, върви, моля ти се, що за нелепи суеверия – му рекох. – И ако обичаш, да изравниш гърбицата.
- Няма как, господине – отвърна, – а и хиляда градинари като мен не биха могли да изравнят тази гърбица.
По-нататък никой нищо не предприе, гърбицата си остана, а аз продължих всяка вечер, след падането на нощта, да се разхождам из градината и от време на време да се препъвам в гърбицата, но не кой знае колко често, тъй като градината ми е доста просторна. Гърбицата беше широка седемдесет сантиметра и дълга метър и деветдесет, върху нея растеше трева, а височината ѝ от равнището на моравата да е била към двайсет и пет сантиметра. Естествено, всеки път, когато се спъвах, се сещах за него, за милия ми изгубен приятел. Но като нищо може да е било и точно обратното. Тоест може да съм ходел да се спъвам в гърбицата, защото в същия момент съм си мислел за моя приятел... Иди ги разбери тези работи, не е лесно.
Минаваха например по два или три месеца, преди, поел на нощната си разходка, да се натъкна в тъмното на тази малка изпъкналост. Тогава споменът за него ме връхлиташе, спирах се и в тишината на мрака питах на висок глас:
- Спиш ли?
Но той не отговаряше.
Наистина спеше, но далеч, под Доломитите, в едно планинско гробище, и с течение на времето хората престанаха да си го спомнят, никой вече не му носеше цветя.
Отлетяха още много години и ето че една вечер, както кръстосвах из градината, точно в противоположния ѝ край се спънах в нова гърбица.
За малко да се просна по очи. Минаваше полунощ, всички си бяха легнали, но аз така се ядосах, че се развиках:
- Джакомо, Джакомо – за да го събудя.
Един от прозорците светна и Джакомо се показа над перваза.
- Каква е тая гърбица, по дяволите? – възроптах. – Копал ли си нещо тука?
- Не, господине. Просто един ваш скъп колега вече не е сред нас – каза той. – Фамилията му беше Корнали.
Не след дълго попаднах на трета гърбица и при все че беше посред нощ, и този път повиках заспалия Джакомо. Вече отлично знаех какво значи гърбицата, но този ден не бях получавал лоши вести, затова нямах търпение да науча. Джакомо търпеливо се появи на прозореца.
- Кой е? – попитах. – Умрял ли е някой?
- Да, господине – отговори. – Казваше се Джузепе Патанè.
Последваха няколко доста спокойни години, но по някое време гърбиците по моравата в моята градина взеха да се множат. Имаше ги и малки, но изникваха и гигантски, които не можеха да се прескочат с една крачка, а трябваше да се превалят с изкачване от едната страна и спускане от другата, сякаш са хълмчета. Две с такава важност пораснаха недалеч една от друга и нямаше нужда да питам Джакомо какво се е случило. Под тях, под тези купчини с големината на бизони, бяха затворени любими части от моя живот, жестоко изтръгнати от него.
Затова всеки път, когато в тъмното се сблъсквах с тези две ужасни грамади, куп болезнени неща се завихряха в мен и аз замръзвах като изплашено дете, и виках приятелите си по име. Корнали виках, Патанè, Ребици, Лонганези, Маури виках – онези, които бяха отрасли с мен, онези, с които дълги години бяхме работили заедно. А после, още по-силно:
- Негро! Вергани!
Като на вечерна проверка. Но никой не се отзоваваше.
И така, лека-полека моята градина, която някога беше равна и приятна за обхождане, се превърна в бойно поле – все още има трева, но моравата се надига и спуска в лабиринт от възвишения, гърбици, издутини, релефи и всеки от израстъците отговаря на някое име, всяко име отговаря на някой приятел, а всеки приятел отговаря на гроб някъде другаде и на празнота вътре в мен.
Това лято изби една толкова огромна, че когато се доближих до нея, силуетът ѝ закри звездите – беше голяма като слон, като малка къща, и изискваше страшно усилие да се преодолее, да се катери трябваше... Нямаше съмнение, че е най-разумно да я избягвам със заобикаляне.
Въпросния ден не бях получил скръбна вест, затова новостта в градината много ме изненада. Но и този път веднага се досетих: отишъл си е моят най-добър приятел от младежките години, с когото споделяхме толкова много истини и заедно открихме света, живота и най-хубавите неща, заедно изследвахме поезията, картините, музиката, планините. Логично изглеждаше: за да побере цялото това неизброимо множество, дори обобщено и синтезирано по най-икономичния начин, си трябваше истинска малка планина.
В този момент се разбунтувах. Не, не може да бъде, казах си стреснат. И за пореден път завиках приятелите си по име. Корнали, Патанè, Ребици, Лонганези, виках, Маури, Негро, Вергани, Сегàла, Орланди, Киарели, Брамбила. Последва повей в нощта, който ми отговори с “да” – мога да се закълна, че някакъв глас ми каза “да” и идваше от други светове, макар че нищо чудно и да е бил просто гласът на някоя нощна птица, нощните птици харесват моята градина.
Сега, моля ви, недейте да ми казвате: защо говориш за тези ужасни тъги, животът е толкова кратък и труден сам по себе си, глупаво е ти да ни го вгорчаваш – в крайна сметка тези тъги не ни засягат, те са си само твои. Не, ще отговоря, за съжаление те засягат и вас, въпреки че щеше да е хубаво, знам, ако нямахте нищо общо. Това с гърбиците в градината се случва на всички ни, ето какво искам да ви кажа от самото начало, всеки от нас е собственик на градина, в която се наблюдават такива печални явления. Историята е прастара и се повтаря от зората на вековете, ще се повтори и за вас. И не, не си правя някаква литературна шегичка – нещата стоят именно така.
Естествено, задавам си и въпроса дали някой ден в нечия градина ще изникне и гърбица, свързана с мен – ако ще да е някоя второ- или третостепенна къртичина, някоя бабунка на моравата, която през деня, когато слънцето прижуря отгоре, дори не се забелязва. Въпреки всичко един човек на света, поне един, ще се спъне в нея.
Заради проклетия си характер току-виж накрая умра сам като куче в дъното на стар и пуст коридор. Но все пак същата вечер някой ще закачи с крак новопоявилата се издутина в своята градина, нещо, което ще се повтори и на следващата нощ, като при всяко спъване онзи ще се сеща – прощавайте за тази ми надежда, – с леко съжаление ще се сеща за един тип на име Дино Будзати.
"...създания от плът и суета..."
"Чутовното нашествие на мечките в Сицилия" е книгата, която ще се мъти като динозавърско яйчице това лято в "Точица" (с помощта на Кирил Златков! :), за да се излюпи в началото на 2015-а. Написана и илюстрирана разкошно от моя обожаван Дино Будзати преди почти 70 години, както всяка добра книга и тази не е остаряла, ама никак.
Отдавна ми се превеждаше нещо детско, винаги ми се превежда нещо от Будзати (и преведох не само мечките, а и - за "Кратки завинаги" - "Коломбър", който също ще се мъти през лятото :)), страхотно ми се правеше нещо със Зори Христова. Не се сещам за по-голяма професионална радост от тази да можеш да работиш заедно с любим приятел или с човек, на чиито умения и хъс се възхищаваш. Зори е и двете, та пърхам от радост :)
Будзати за възрастни
Дино Будзати е един от любимите ми писатели и художници. Нащраках тези картинки по-долу в една книга с репродукции на негови неща - нищо че качеството на моите снимки "заглушава" качеството на неговите видения, все пак си личи какво е въображението му.
"Среднощни приятели" (1967)
* * *
Из "Момиче, което полита", "Коломбър"
* * *
Из "Краят на света", "Шейсет разказа"
"Една любов" (1965): "Той четеше "Манон Леско", четеше "Нана", четеше "On Human Bondage", четеше "Учителят Унрат", четеше "La femme et le pantin". И казваше, че това са измишльотини. Не вярваше в тях."
* * *
Из "Една нечестива любов", "Коломбър"
* * *
Из "Царят в Хорм ел-Хагар", "Шейсет разказа"
* * *
Дървото на призраците - 43 на 44 метра (1957)
"Портрет на халифа Маш ер Рум* и неговите съпруги" (1958)
*mushroom :)
"Вали сняг" (1966)
"Орнитофорус" (1958)
"Среднощни приятели" (1967)
* * *
"Марта, деветнайсетгодишна, надникна от покрива на небостъргача, зърна долу вечерния блясък на града и почувства, че й се завива свят... Небостъргачът беше сребрист, величав и щастлив в прекрасната ясна вечер, а вятърът развличаше на тънки нишки облаците тук и там по абсолютно невероятния лазур. Тъкмо в този час вдъхновение обзема градовете и който има очи да види, остава поразен... От ветрения връх момичето наблюдаваше улиците и масивните сгради да се извиват в дългия спазъм на залеза – там, където свършваше бялото на къщите, започваше синьото на морето и от високо изглеждаше устремено нагоре. И тъй като от изток започваха да се диплят воалите на нощта, градът се превърна в примамлива, пулсираща бездна, осеяна със светлини. В нея бяха могъщите мъже и още по-могъщите жени, кожените палта и цигулките, лъскавите коли, фосфоресциращите надписи над табарените, обширните преддверия на помръкналите дворци, водоскоците, диамантите, старите смълчани градини, веселбите, желанията, любовите и най-вече онази спираща дъха магия на вечерта, в чийто плен хората си фантазират за величие и слава... Като видя тези неща, Марта в захлас се надвеси над парапета и се пусна."
Из "Момиче, което полита", "Коломбър"
* * *
"Една сутрин към десет часа грамаден юмрук изникна в небето над града, разтвори бавно пръстите си като закривени куки и застина така – огромен злокобен балдахин. Изглеждаше от камък, но не беше от камък, изглеждаше от плът, но не беше, изглеждаше и от облак, но не беше облак. Беше Господ. И краят на света. Ропот, който първо прерасна в хленч, после в крясък, се понесе из кварталите и се сля в един-единствен глас, плътен и ужàсен, който се вдигна нагоре като смерч."
Из "Краят на света", "Шейсет разказа"
* * *
"Междувременно исполинските облаци се издигат над Кол Джана със забележителна сценографска вещина. Докато говори, дон Антонио отлично ги вижда през прозореца. Виждат ги също един паяк, кацнал с все паяжината си в ъгъла на въпросния прозорец (където трафикът на мушици е нищожен), както и една замряла на стъклото муха, ревматично натежала поради сезона. В началото облаците се явяват в следната конфигурация: дълъг плосък постамент, от който стърчат няколко издатини, подобни на гигантски памучени фъндъци, а меките им контури се разтварят в низ влакнести завихряния. Какво ли възнамеряват?"
Из "Изкушенията на св. Антоний", "Шейсет разказа"
"Една любов" (1965): "Той четеше "Манон Леско", четеше "Нана", четеше "On Human Bondage", четеше "Учителят Унрат", четеше "La femme et le pantin". И казваше, че това са измишльотини. Не вярваше в тях."
* * *
"За разлика от това, което се случва най-често със сбъднатите желания, радостта на Резера от живота в лелеяната къща отначало беше пълна и почти помитаща. Като го виждаше такъв доволен, и съпругата му, която по едно време бе почнала да подозира за съществуването на друга жена, се отърси от опасенията си, но напразно се мъчеше да се почувства в свои води тук: без да разбира защо, изпитваше непреодолима антипатия... Резера пък се наслаждаваше на неописуемите нежности на споделената любов. Да, чувстваше, че къщата е щастлива от присъствието му, точно както той бе щастлив да я обитава. Вечер, като се прибираше, имаше усещането, че тя, двуетажната, го поздравява със специална усмивка. А сутрин, когато, преди да завие зад ъгъла, се обръщаше за последен поглед, тя също си вземаше довиждане и даже мъничко се протягаше напред, сякаш за да намали разстоянието, което ги дели."
Из "Една нечестива любов", "Коломбър"
* * *
"Останал сам на ръба на разкопките, Льоклерк се взираше във владенията си. Пясъците продължаваха да се свличат, теглени надолу от незнайна сила. Той видя, че и феласите напускат в безредно бягство двореца, препускат ужасени, почти необяснимо изчезват от погледа. Асистентът му в бялата си галабея тичаше от едно място на друго и ядосано викаше, в напразен опит да ги обуздае... После и той млъкна. Тогава в цялата си яснота се чу гласът на нахлуващата пустиня: приглушен хор от хиляди пъплещи ромона. Неголяма струя пясък се хлъзна по един склон и близна базата на първата колона, малко след това втора зари целия цокъл.
- Боже мой – промълви Льоклерк. – Боже мой."
Из "Царят в Хорм ел-Хагар", "Шейсет разказа"
* * *
Дървото на призраците - 43 на 44 метра (1957)
"Портрет на халифа Маш ер Рум* и неговите съпруги" (1958)
*mushroom :)
"Вали сняг" (1966)
"Орнитофорус" (1958)
