Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "планина"

Будзати за възрастни

Дино Будзати е един от любимите ми писатели и художници. Нащраках тези картинки по-долу в една книга с репродукции на негови неща - нищо че качеството на моите снимки "заглушава" качеството на неговите видения, все пак си личи какво е въображението му.

"Среднощни приятели" (1967)

* * *

"Марта, деветнайсетгодишна, надникна от покрива на небостъргача, зърна долу вечерния блясък на града и почувства, че й се завива свят... Небостъргачът беше сребрист, величав и щастлив в прекрасната ясна вечер, а вятърът развличаше на тънки нишки облаците тук и там по абсолютно невероятния лазур. Тъкмо в този час вдъхновение обзема градовете и който има очи да види, остава поразен... От ветрения връх момичето наблюдаваше улиците и масивните сгради да се извиват в дългия спазъм на залеза – там, където свършваше бялото на къщите, започваше синьото на морето и от високо изглеждаше устремено нагоре. И тъй като от изток започваха да се диплят воалите на нощта, градът се превърна в примамлива, пулсираща бездна, осеяна със светлини. В нея бяха могъщите мъже и още по-могъщите жени, кожените палта и цигулките, лъскавите коли, фосфоресциращите надписи над табарените, обширните преддверия на помръкналите дворци, водоскоците, диамантите, старите смълчани градини, веселбите, желанията, любовите и най-вече онази спираща дъха магия на вечерта, в чийто плен хората си фантазират за величие и слава... Като видя тези неща, Марта в захлас се надвеси над парапета и се пусна."

Из "Момиче, което полита", "Коломбър"

* * *

"Една сутрин към десет часа грамаден юмрук изникна в небето над града, разтвори бавно пръстите си като закривени куки и застина така – огромен злокобен балдахин. Изглеждаше от камък, но не беше от камък, изглеждаше от плът, но не беше, изглеждаше и от облак, но не беше облак. Беше Господ. И краят на света. Ропот, който първо прерасна в хленч, после в крясък, се понесе из кварталите и се сля в един-единствен глас, плътен и ужàсен, който се вдигна нагоре като смерч."

Из "Краят на света", "Шейсет разказа"

* * *
"Междувременно исполинските облаци се издигат над Кол Джана със забележителна сценографска вещина. Докато говори, дон Антонио отлично ги вижда през прозореца. Виждат ги също един паяк, кацнал с все паяжината си в ъгъла на въпросния прозорец (където трафикът на мушици е нищожен), както и една замряла на стъклото муха, ревматично натежала поради сезона. В началото облаците се явяват в следната конфигурация: дълъг плосък постамент, от който стърчат няколко издатини, подобни на гигантски памучени фъндъци, а меките им контури се разтварят в низ влакнести завихряния. Какво ли възнамеряват?"

Из "Изкушенията на св. Антоний", "Шейсет разказа"

"Една любов" (1965): "Той четеше "Манон Леско", четеше "Нана", четеше "On Human Bondage", четеше "Учителят Унрат", четеше "La femme et le pantin". И казваше, че това са измишльотини. Не вярваше в тях."

* * *

"За разлика от това, което се случва най-често със сбъднатите желания, радостта на Резера от живота в лелеяната къща отначало беше пълна и почти помитаща. Като го виждаше такъв доволен, и съпругата му, която по едно време бе почнала да подозира за съществуването на друга жена, се отърси от опасенията си, но напразно се мъчеше да се почувства в свои води тук: без да разбира защо, изпитваше непреодолима антипатия... Резера пък се наслаждаваше на неописуемите нежности на споделената любов. Да, чувстваше, че къщата е щастлива от присъствието му, точно както той бе щастлив да я обитава. Вечер, като се прибираше, имаше усещането, че тя, двуетажната, го поздравява със специална усмивка. А сутрин, когато, преди да завие зад ъгъла, се обръщаше за последен поглед, тя също си вземаше довиждане и даже мъничко се протягаше напред, сякаш за да намали разстоянието, което ги дели."

Из "Една нечестива любов", "Коломбър"

* * *

"Останал сам на ръба на разкопките, Льоклерк се взираше във владенията си. Пясъците продължаваха да се свличат, теглени надолу от незнайна сила. Той видя, че и феласите напускат в безредно бягство двореца, препускат ужасени, почти необяснимо изчезват от погледа. Асистентът му в бялата си галабея тичаше от едно място на друго и ядосано викаше, в напразен опит да ги обуздае... После и той млъкна. Тогава в цялата си яснота се чу гласът на нахлуващата пустиня: приглушен хор от хиляди пъплещи ромона. Неголяма струя пясък се хлъзна по един склон и близна базата на първата колона, малко след това втора зари целия цокъл.
- Боже мой – промълви Льоклерк. – Боже мой."

Из "Царят в Хорм ел-Хагар", "Шейсет разказа"