Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "Коломбър"
Гърбици в градината
от Дино Будзати
Щом падне нощта, обичам да се разхождам из градината. Не мислете, че съм някой богаташ – всички имате градина като моята. По-късно ще разберете защо.
В тъмното, при все че никога не е напълно тъмно, защото светналите прозорци на къщата хвърлят бледи отбясъци, та в тъмното вървя през моравата, обувките ми леко потъват в тревата, а аз междувременно размишлявам, и както размишлявам, вдигам очи да погледна дали небето е безоблачно, и ако има звезди, ги наблюдавам и се питам за безброй неща. Някои нощи обаче не си задавам въпроси, а звездите си висят отгоре оглупели и мълчат.
Бях още млад и зелен, когато по време на нощната си разходка се спънах в някакво препятствие. Нищо не се виждаше, затова драснах клечка кибрит. Странна работа, на едно място гладката повърхност на моравата се надигаше. Сигурно градинарят е правил нещо тук, помислих си, ще му поискам обяснение на заранта.
На следващия ден повиках градинаря, името му беше Джакомо. Казах му:
- Какво си правил в градината? На моравата се е вдигнала гърбица, снощи се спънах в нея, а днес, още като съмна, я видях: тясна и продълговата, прилича на надгробна могила. Би ли ми казал какво става?
- То не просто прилича, господине – каза градинарят Джакомо, – ами си е точно могила. Защото вчера, господине, умря един ваш приятел.
Истина беше. Моят скъп приятел Сандро Бартоли, двайсет и еднагодишен, загина в планината с разбита глава.
- Да не искаш да кажеш – попитах Джакомо, – че моят приятел е погребан тук?
- Не – отвърна, – вашият приятел, господин Бартоли – така се изрази, бидейки от друго, по-уважително поколение, – беше погребан в подножието на добре известната ви планина. Но тук, в градината, моравата се надигна сама, защото това си е вашата градина, господине, и последиците от всичко, което се случва в живота ви, ще се проявят именно тук.
- Върви, върви, моля ти се, що за нелепи суеверия – му рекох. – И ако обичаш, да изравниш гърбицата.
- Няма как, господине – отвърна, – а и хиляда градинари като мен не биха могли да изравнят тази гърбица.
По-нататък никой нищо не предприе, гърбицата си остана, а аз продължих всяка вечер, след падането на нощта, да се разхождам из градината и от време на време да се препъвам в гърбицата, но не кой знае колко често, тъй като градината ми е доста просторна. Гърбицата беше широка седемдесет сантиметра и дълга метър и деветдесет, върху нея растеше трева, а височината ѝ от равнището на моравата да е била към двайсет и пет сантиметра. Естествено, всеки път, когато се спъвах, се сещах за него, за милия ми изгубен приятел. Но като нищо може да е било и точно обратното. Тоест може да съм ходел да се спъвам в гърбицата, защото в същия момент съм си мислел за моя приятел... Иди ги разбери тези работи, не е лесно.
Минаваха например по два или три месеца, преди, поел на нощната си разходка, да се натъкна в тъмното на тази малка изпъкналост. Тогава споменът за него ме връхлиташе, спирах се и в тишината на мрака питах на висок глас:
- Спиш ли?
Но той не отговаряше.
Наистина спеше, но далеч, под Доломитите, в едно планинско гробище, и с течение на времето хората престанаха да си го спомнят, никой вече не му носеше цветя.
Отлетяха още много години и ето че една вечер, както кръстосвах из градината, точно в противоположния ѝ край се спънах в нова гърбица.
За малко да се просна по очи. Минаваше полунощ, всички си бяха легнали, но аз така се ядосах, че се развиках:
- Джакомо, Джакомо – за да го събудя.
Един от прозорците светна и Джакомо се показа над перваза.
- Каква е тая гърбица, по дяволите? – възроптах. – Копал ли си нещо тука?
- Не, господине. Просто един ваш скъп колега вече не е сред нас – каза той. – Фамилията му беше Корнали.
Не след дълго попаднах на трета гърбица и при все че беше посред нощ, и този път повиках заспалия Джакомо. Вече отлично знаех какво значи гърбицата, но този ден не бях получавал лоши вести, затова нямах търпение да науча. Джакомо търпеливо се появи на прозореца.
- Кой е? – попитах. – Умрял ли е някой?
- Да, господине – отговори. – Казваше се Джузепе Патанè.
Последваха няколко доста спокойни години, но по някое време гърбиците по моравата в моята градина взеха да се множат. Имаше ги и малки, но изникваха и гигантски, които не можеха да се прескочат с една крачка, а трябваше да се превалят с изкачване от едната страна и спускане от другата, сякаш са хълмчета. Две с такава важност пораснаха недалеч една от друга и нямаше нужда да питам Джакомо какво се е случило. Под тях, под тези купчини с големината на бизони, бяха затворени любими части от моя живот, жестоко изтръгнати от него.
Затова всеки път, когато в тъмното се сблъсквах с тези две ужасни грамади, куп болезнени неща се завихряха в мен и аз замръзвах като изплашено дете, и виках приятелите си по име. Корнали виках, Патанè, Ребици, Лонганези, Маури виках – онези, които бяха отрасли с мен, онези, с които дълги години бяхме работили заедно. А после, още по-силно:
- Негро! Вергани!
Като на вечерна проверка. Но никой не се отзоваваше.
И така, лека-полека моята градина, която някога беше равна и приятна за обхождане, се превърна в бойно поле – все още има трева, но моравата се надига и спуска в лабиринт от възвишения, гърбици, издутини, релефи и всеки от израстъците отговаря на някое име, всяко име отговаря на някой приятел, а всеки приятел отговаря на гроб някъде другаде и на празнота вътре в мен.
Това лято изби една толкова огромна, че когато се доближих до нея, силуетът ѝ закри звездите – беше голяма като слон, като малка къща, и изискваше страшно усилие да се преодолее, да се катери трябваше... Нямаше съмнение, че е най-разумно да я избягвам със заобикаляне.
Въпросния ден не бях получил скръбна вест, затова новостта в градината много ме изненада. Но и този път веднага се досетих: отишъл си е моят най-добър приятел от младежките години, с когото споделяхме толкова много истини и заедно открихме света, живота и най-хубавите неща, заедно изследвахме поезията, картините, музиката, планините. Логично изглеждаше: за да побере цялото това неизброимо множество, дори обобщено и синтезирано по най-икономичния начин, си трябваше истинска малка планина.
В този момент се разбунтувах. Не, не може да бъде, казах си стреснат. И за пореден път завиках приятелите си по име. Корнали, Патанè, Ребици, Лонганези, виках, Маури, Негро, Вергани, Сегàла, Орланди, Киарели, Брамбила. Последва повей в нощта, който ми отговори с “да” – мога да се закълна, че някакъв глас ми каза “да” и идваше от други светове, макар че нищо чудно и да е бил просто гласът на някоя нощна птица, нощните птици харесват моята градина.
Сега, моля ви, недейте да ми казвате: защо говориш за тези ужасни тъги, животът е толкова кратък и труден сам по себе си, глупаво е ти да ни го вгорчаваш – в крайна сметка тези тъги не ни засягат, те са си само твои. Не, ще отговоря, за съжаление те засягат и вас, въпреки че щеше да е хубаво, знам, ако нямахте нищо общо. Това с гърбиците в градината се случва на всички ни, ето какво искам да ви кажа от самото начало, всеки от нас е собственик на градина, в която се наблюдават такива печални явления. Историята е прастара и се повтаря от зората на вековете, ще се повтори и за вас. И не, не си правя някаква литературна шегичка – нещата стоят именно така.
Естествено, задавам си и въпроса дали някой ден в нечия градина ще изникне и гърбица, свързана с мен – ако ще да е някоя второ- или третостепенна къртичина, някоя бабунка на моравата, която през деня, когато слънцето прижуря отгоре, дори не се забелязва. Въпреки всичко един човек на света, поне един, ще се спъне в нея.
Заради проклетия си характер току-виж накрая умра сам като куче в дъното на стар и пуст коридор. Но все пак същата вечер някой ще закачи с крак новопоявилата се издутина в своята градина, нещо, което ще се повтори и на следващата нощ, като при всяко спъване онзи ще се сеща – прощавайте за тази ми надежда, – с леко съжаление ще се сеща за един тип на име Дино Будзати.
Щом падне нощта, обичам да се разхождам из градината. Не мислете, че съм някой богаташ – всички имате градина като моята. По-късно ще разберете защо.
В тъмното, при все че никога не е напълно тъмно, защото светналите прозорци на къщата хвърлят бледи отбясъци, та в тъмното вървя през моравата, обувките ми леко потъват в тревата, а аз междувременно размишлявам, и както размишлявам, вдигам очи да погледна дали небето е безоблачно, и ако има звезди, ги наблюдавам и се питам за безброй неща. Някои нощи обаче не си задавам въпроси, а звездите си висят отгоре оглупели и мълчат.
Бях още млад и зелен, когато по време на нощната си разходка се спънах в някакво препятствие. Нищо не се виждаше, затова драснах клечка кибрит. Странна работа, на едно място гладката повърхност на моравата се надигаше. Сигурно градинарят е правил нещо тук, помислих си, ще му поискам обяснение на заранта.
На следващия ден повиках градинаря, името му беше Джакомо. Казах му:
- Какво си правил в градината? На моравата се е вдигнала гърбица, снощи се спънах в нея, а днес, още като съмна, я видях: тясна и продълговата, прилича на надгробна могила. Би ли ми казал какво става?
- То не просто прилича, господине – каза градинарят Джакомо, – ами си е точно могила. Защото вчера, господине, умря един ваш приятел.
Истина беше. Моят скъп приятел Сандро Бартоли, двайсет и еднагодишен, загина в планината с разбита глава.
- Да не искаш да кажеш – попитах Джакомо, – че моят приятел е погребан тук?
- Не – отвърна, – вашият приятел, господин Бартоли – така се изрази, бидейки от друго, по-уважително поколение, – беше погребан в подножието на добре известната ви планина. Но тук, в градината, моравата се надигна сама, защото това си е вашата градина, господине, и последиците от всичко, което се случва в живота ви, ще се проявят именно тук.
- Върви, върви, моля ти се, що за нелепи суеверия – му рекох. – И ако обичаш, да изравниш гърбицата.
- Няма как, господине – отвърна, – а и хиляда градинари като мен не биха могли да изравнят тази гърбица.
По-нататък никой нищо не предприе, гърбицата си остана, а аз продължих всяка вечер, след падането на нощта, да се разхождам из градината и от време на време да се препъвам в гърбицата, но не кой знае колко често, тъй като градината ми е доста просторна. Гърбицата беше широка седемдесет сантиметра и дълга метър и деветдесет, върху нея растеше трева, а височината ѝ от равнището на моравата да е била към двайсет и пет сантиметра. Естествено, всеки път, когато се спъвах, се сещах за него, за милия ми изгубен приятел. Но като нищо може да е било и точно обратното. Тоест може да съм ходел да се спъвам в гърбицата, защото в същия момент съм си мислел за моя приятел... Иди ги разбери тези работи, не е лесно.
Минаваха например по два или три месеца, преди, поел на нощната си разходка, да се натъкна в тъмното на тази малка изпъкналост. Тогава споменът за него ме връхлиташе, спирах се и в тишината на мрака питах на висок глас:
- Спиш ли?
Но той не отговаряше.
Наистина спеше, но далеч, под Доломитите, в едно планинско гробище, и с течение на времето хората престанаха да си го спомнят, никой вече не му носеше цветя.
Отлетяха още много години и ето че една вечер, както кръстосвах из градината, точно в противоположния ѝ край се спънах в нова гърбица.
За малко да се просна по очи. Минаваше полунощ, всички си бяха легнали, но аз така се ядосах, че се развиках:
- Джакомо, Джакомо – за да го събудя.
Един от прозорците светна и Джакомо се показа над перваза.
- Каква е тая гърбица, по дяволите? – възроптах. – Копал ли си нещо тука?
- Не, господине. Просто един ваш скъп колега вече не е сред нас – каза той. – Фамилията му беше Корнали.
Не след дълго попаднах на трета гърбица и при все че беше посред нощ, и този път повиках заспалия Джакомо. Вече отлично знаех какво значи гърбицата, но този ден не бях получавал лоши вести, затова нямах търпение да науча. Джакомо търпеливо се появи на прозореца.
- Кой е? – попитах. – Умрял ли е някой?
- Да, господине – отговори. – Казваше се Джузепе Патанè.
Последваха няколко доста спокойни години, но по някое време гърбиците по моравата в моята градина взеха да се множат. Имаше ги и малки, но изникваха и гигантски, които не можеха да се прескочат с една крачка, а трябваше да се превалят с изкачване от едната страна и спускане от другата, сякаш са хълмчета. Две с такава важност пораснаха недалеч една от друга и нямаше нужда да питам Джакомо какво се е случило. Под тях, под тези купчини с големината на бизони, бяха затворени любими части от моя живот, жестоко изтръгнати от него.
Затова всеки път, когато в тъмното се сблъсквах с тези две ужасни грамади, куп болезнени неща се завихряха в мен и аз замръзвах като изплашено дете, и виках приятелите си по име. Корнали виках, Патанè, Ребици, Лонганези, Маури виках – онези, които бяха отрасли с мен, онези, с които дълги години бяхме работили заедно. А после, още по-силно:
- Негро! Вергани!
Като на вечерна проверка. Но никой не се отзоваваше.
И така, лека-полека моята градина, която някога беше равна и приятна за обхождане, се превърна в бойно поле – все още има трева, но моравата се надига и спуска в лабиринт от възвишения, гърбици, издутини, релефи и всеки от израстъците отговаря на някое име, всяко име отговаря на някой приятел, а всеки приятел отговаря на гроб някъде другаде и на празнота вътре в мен.
Това лято изби една толкова огромна, че когато се доближих до нея, силуетът ѝ закри звездите – беше голяма като слон, като малка къща, и изискваше страшно усилие да се преодолее, да се катери трябваше... Нямаше съмнение, че е най-разумно да я избягвам със заобикаляне.
Въпросния ден не бях получил скръбна вест, затова новостта в градината много ме изненада. Но и този път веднага се досетих: отишъл си е моят най-добър приятел от младежките години, с когото споделяхме толкова много истини и заедно открихме света, живота и най-хубавите неща, заедно изследвахме поезията, картините, музиката, планините. Логично изглеждаше: за да побере цялото това неизброимо множество, дори обобщено и синтезирано по най-икономичния начин, си трябваше истинска малка планина.
В този момент се разбунтувах. Не, не може да бъде, казах си стреснат. И за пореден път завиках приятелите си по име. Корнали, Патанè, Ребици, Лонганези, виках, Маури, Негро, Вергани, Сегàла, Орланди, Киарели, Брамбила. Последва повей в нощта, който ми отговори с “да” – мога да се закълна, че някакъв глас ми каза “да” и идваше от други светове, макар че нищо чудно и да е бил просто гласът на някоя нощна птица, нощните птици харесват моята градина.
Сега, моля ви, недейте да ми казвате: защо говориш за тези ужасни тъги, животът е толкова кратък и труден сам по себе си, глупаво е ти да ни го вгорчаваш – в крайна сметка тези тъги не ни засягат, те са си само твои. Не, ще отговоря, за съжаление те засягат и вас, въпреки че щеше да е хубаво, знам, ако нямахте нищо общо. Това с гърбиците в градината се случва на всички ни, ето какво искам да ви кажа от самото начало, всеки от нас е собственик на градина, в която се наблюдават такива печални явления. Историята е прастара и се повтаря от зората на вековете, ще се повтори и за вас. И не, не си правя някаква литературна шегичка – нещата стоят именно така.
Естествено, задавам си и въпроса дали някой ден в нечия градина ще изникне и гърбица, свързана с мен – ако ще да е някоя второ- или третостепенна къртичина, някоя бабунка на моравата, която през деня, когато слънцето прижуря отгоре, дори не се забелязва. Въпреки всичко един човек на света, поне един, ще се спъне в нея.
Заради проклетия си характер току-виж накрая умра сам като куче в дъното на стар и пуст коридор. Но все пак същата вечер някой ще закачи с крак новопоявилата се издутина в своята градина, нещо, което ще се повтори и на следващата нощ, като при всяко спъване онзи ще се сеща – прощавайте за тази ми надежда, – с леко съжаление ще се сеща за един тип на име Дино Будзати.
"...създания от плът и суета..."
"Чутовното нашествие на мечките в Сицилия" е книгата, която ще се мъти като динозавърско яйчице това лято в "Точица" (с помощта на Кирил Златков! :), за да се излюпи в началото на 2015-а. Написана и илюстрирана разкошно от моя обожаван Дино Будзати преди почти 70 години, както всяка добра книга и тази не е остаряла, ама никак.
Отдавна ми се превеждаше нещо детско, винаги ми се превежда нещо от Будзати (и преведох не само мечките, а и - за "Кратки завинаги" - "Коломбър", който също ще се мъти през лятото :)), страхотно ми се правеше нещо със Зори Христова. Не се сещам за по-голяма професионална радост от тази да можеш да работиш заедно с любим приятел или с човек, на чиито умения и хъс се възхищаваш. Зори е и двете, та пърхам от радост :)
Будзати за възрастни
Дино Будзати е един от любимите ми писатели и художници. Нащраках тези картинки по-долу в една книга с репродукции на негови неща - нищо че качеството на моите снимки "заглушава" качеството на неговите видения, все пак си личи какво е въображението му.
"Среднощни приятели" (1967)
* * *
Из "Момиче, което полита", "Коломбър"
* * *
Из "Краят на света", "Шейсет разказа"
"Една любов" (1965): "Той четеше "Манон Леско", четеше "Нана", четеше "On Human Bondage", четеше "Учителят Унрат", четеше "La femme et le pantin". И казваше, че това са измишльотини. Не вярваше в тях."
* * *
Из "Една нечестива любов", "Коломбър"
* * *
Из "Царят в Хорм ел-Хагар", "Шейсет разказа"
* * *
Дървото на призраците - 43 на 44 метра (1957)
"Портрет на халифа Маш ер Рум* и неговите съпруги" (1958)
*mushroom :)
"Вали сняг" (1966)
"Орнитофорус" (1958)
"Среднощни приятели" (1967)
* * *
"Марта, деветнайсетгодишна, надникна от покрива на небостъргача, зърна долу вечерния блясък на града и почувства, че й се завива свят... Небостъргачът беше сребрист, величав и щастлив в прекрасната ясна вечер, а вятърът развличаше на тънки нишки облаците тук и там по абсолютно невероятния лазур. Тъкмо в този час вдъхновение обзема градовете и който има очи да види, остава поразен... От ветрения връх момичето наблюдаваше улиците и масивните сгради да се извиват в дългия спазъм на залеза – там, където свършваше бялото на къщите, започваше синьото на морето и от високо изглеждаше устремено нагоре. И тъй като от изток започваха да се диплят воалите на нощта, градът се превърна в примамлива, пулсираща бездна, осеяна със светлини. В нея бяха могъщите мъже и още по-могъщите жени, кожените палта и цигулките, лъскавите коли, фосфоресциращите надписи над табарените, обширните преддверия на помръкналите дворци, водоскоците, диамантите, старите смълчани градини, веселбите, желанията, любовите и най-вече онази спираща дъха магия на вечерта, в чийто плен хората си фантазират за величие и слава... Като видя тези неща, Марта в захлас се надвеси над парапета и се пусна."
Из "Момиче, което полита", "Коломбър"
* * *
"Една сутрин към десет часа грамаден юмрук изникна в небето над града, разтвори бавно пръстите си като закривени куки и застина така – огромен злокобен балдахин. Изглеждаше от камък, но не беше от камък, изглеждаше от плът, но не беше, изглеждаше и от облак, но не беше облак. Беше Господ. И краят на света. Ропот, който първо прерасна в хленч, после в крясък, се понесе из кварталите и се сля в един-единствен глас, плътен и ужàсен, който се вдигна нагоре като смерч."
Из "Краят на света", "Шейсет разказа"
* * *
"Междувременно исполинските облаци се издигат над Кол Джана със забележителна сценографска вещина. Докато говори, дон Антонио отлично ги вижда през прозореца. Виждат ги също един паяк, кацнал с все паяжината си в ъгъла на въпросния прозорец (където трафикът на мушици е нищожен), както и една замряла на стъклото муха, ревматично натежала поради сезона. В началото облаците се явяват в следната конфигурация: дълъг плосък постамент, от който стърчат няколко издатини, подобни на гигантски памучени фъндъци, а меките им контури се разтварят в низ влакнести завихряния. Какво ли възнамеряват?"
Из "Изкушенията на св. Антоний", "Шейсет разказа"
"Една любов" (1965): "Той четеше "Манон Леско", четеше "Нана", четеше "On Human Bondage", четеше "Учителят Унрат", четеше "La femme et le pantin". И казваше, че това са измишльотини. Не вярваше в тях."
* * *
"За разлика от това, което се случва най-често със сбъднатите желания, радостта на Резера от живота в лелеяната къща отначало беше пълна и почти помитаща. Като го виждаше такъв доволен, и съпругата му, която по едно време бе почнала да подозира за съществуването на друга жена, се отърси от опасенията си, но напразно се мъчеше да се почувства в свои води тук: без да разбира защо, изпитваше непреодолима антипатия... Резера пък се наслаждаваше на неописуемите нежности на споделената любов. Да, чувстваше, че къщата е щастлива от присъствието му, точно както той бе щастлив да я обитава. Вечер, като се прибираше, имаше усещането, че тя, двуетажната, го поздравява със специална усмивка. А сутрин, когато, преди да завие зад ъгъла, се обръщаше за последен поглед, тя също си вземаше довиждане и даже мъничко се протягаше напред, сякаш за да намали разстоянието, което ги дели."
Из "Една нечестива любов", "Коломбър"
* * *
"Останал сам на ръба на разкопките, Льоклерк се взираше във владенията си. Пясъците продължаваха да се свличат, теглени надолу от незнайна сила. Той видя, че и феласите напускат в безредно бягство двореца, препускат ужасени, почти необяснимо изчезват от погледа. Асистентът му в бялата си галабея тичаше от едно място на друго и ядосано викаше, в напразен опит да ги обуздае... После и той млъкна. Тогава в цялата си яснота се чу гласът на нахлуващата пустиня: приглушен хор от хиляди пъплещи ромона. Неголяма струя пясък се хлъзна по един склон и близна базата на първата колона, малко след това втора зари целия цокъл.
- Боже мой – промълви Льоклерк. – Боже мой."
Из "Царят в Хорм ел-Хагар", "Шейсет разказа"
* * *
Дървото на призраците - 43 на 44 метра (1957)
"Портрет на халифа Маш ер Рум* и неговите съпруги" (1958)
*mushroom :)
"Вали сняг" (1966)
"Орнитофорус" (1958)
