Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "Кратки-завинаги"
Самотно животно
"Кравата е самотно животно" на изящния Давид Албахари в деликатния превод на Русанка Ляпова е новата книга от нашата поредица "Кратки (разкази) завинаги", в която вече излязоха Етгар Керет и Аугусто Монтеросо. Идват Реймънд Карвър, Роберто Боланьо и Туве Янсон (за възрастни!), а после и още, и още :)Давид Албахари ще е в България да представи книгата си на 15 (18:30 часа, Театър "Хенд", бул. "Руски" 18, Пловдив), 16 (19:00 часа, Aмерикански център, пл. "Славейков" 4А, в сградата на Столична библиотека, София) и 17 ноември. Мислещ, знаещ, фин човек, жал ми е, че няма да съм там да го чуя.
Освен "Кравата" горещо препоръчвам и романите му "Лудвиг" (изд. Панорама) и "Пиявиците" (изд. Сиела). "Лудвиг" по някакъв начин (извън очевидната препратка от самото заглавие) страхотно ми напомни със страст и интелигентност "Племенникът на Витгенщайн" на Бернхард. "Цялата аплодирам отвътре!" - както се изрази един герой в един филм напоследък.
Ето един от любимите ми разкази в "Кравата е самотно животно", този малък сборник с над сто истории, прелестно илюстрирани от Ина Бъчварова (как иначе :).
"КАРТИЧКИ
Татко често пътуваше. От всеки град, в който отидеше, ни пращаше картичка. На всяка изписваше един и същ текст – пет изречения и пищен подпис, – а ние всеки път го четяхме, сякаш ни е съвършено непознат. Така например изречението “Градът е красив”, второ по ред, имаше различен смисъл на картичките от Виена и от Мадрид, докато петото, “С нетърпение очаквам да ви видя”, звучеше правдоподобно на картичката от Москва и крайно неубедително на тази от Венеция. Същото можеше да се каже и за първото изречение “Седя в хотелската стая”, което, писано всеки път в различно помещение, със сигурност нямаше как да значи едно и също, подобно на разходката, оповестена в третото – “Ще се разхождам, докато падне мрак”, – което винаги водеше по нови улици. Ала четвъртото изречение – “В тишината думите натежават, сърцето гори като суха шишарка” – ни хвърляше в недоумение: него никакъв изглед не го променяше. Не знаехме дали тишината варира от град в град и дали всеки огън е един и същ, независимо къде гори, а когато попитахме баща ни, той не пожела да каже."
Кратки завинаги и новото от Керет
Миналата година Манол (издател), Ина (илюстратор, дизайнер) и аз (редактор, преводач) започнахме една поредица, която много си обичаме: Кратки (разкази) завинаги. Посветена е на изкуството на разказа (vs. роман, новела, повест, стихотворение, пиеса). Ще ни се да внесем в България най-доброто, което не е издавано досега, все едно дали е старо или ново, като го представим по възможно най-достойния начин: Ина прави страхотно оригинално оформление; преводачите ни са екстра; редакторите и коректорката Соня Несторова мнооого се стараят да не изтърват нещата от контрол, а издателят кани по минимум един от авторите да ни посети лично и да се срещне с читателите на техен терен.Започнахме с два сборника с къси и много къси текстове, но ще продължим с всякакви дължини и формати, стига да са разкази и да са много интересни, да ни учат на нещо и да попълват картинката, на която засега само сме начертали рамката. Гледаме да е географски и културно разнообразно, както и всички поджанрове на жанра да са представени.
Първата ни рожба беше - за кадем - Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог на израелеца Етгар Керет (вж. пробичка). Втората - микроразказите на гватемалеца Аугусто Монтеросо Черната овца и още басни (вж. пробичка). Всеки момент ще излезе третата ни книга, Момичето на хладилника (прев. Милена Варзоновцева, вж. пробичка), отново на Керет. Който пак, както миналия септември, ще дойде да ни навести за два дни (13 и 14-и).
Тази година следват:
- Давид Албахари (Сърбия/Канада) с едно божествено томче метафизики на име "Кравата е самотно животно" (прев. Русанка Ляпова, вж. пробичка), както и гостуване на Албахари на 15, 16 и 17 ноември;
- Роберто Боланьо (Чили/Испания) с чудатия сборник "Телефонни обаждания" (чийто превод ме държа похитена докато не го завърших и всеки момент ще отпътува към издателството).
А за 2012-а какви хубавини има, да не ви разправям :)
"Бил съм щастлив
през почти всичките дни от живота си, поне за мъничко, дори при най-неблагоприятни обстоятелства." Роберто Боланьо*
*Днес се навършват 10 години от смъртта му. Превеждам "Putas asesinas", блъскам си главата над заглавието на български и съм особено щастлива, че успяхме да се сдобием с предговор за нашето издание от Хуан Вильоро, приятел на Боланьо и голям мексикански интелектуалец. На него е посветен разказът "Буба" от "Putas", в който един черен футболист вкарва голове с помощта на нещо като вуду.
*Днес се навършват 10 години от смъртта му. Превеждам "Putas asesinas", блъскам си главата над заглавието на български и съм особено щастлива, че успяхме да се сдобием с предговор за нашето издание от Хуан Вильоро, приятел на Боланьо и голям мексикански интелектуалец. На него е посветен разказът "Буба" от "Putas", в който един черен футболист вкарва голове с помощта на нещо като вуду.
Рожден ден
Днес в поредицата "Кратки завинаги" на "Жанет 45" се родиха на български илюстрираните "Събрани съчинения (и други разкази)" на Тито Монтеросо :)
За мен е всеки път ново и изненадващо, и безкрайно вълнуващо как нещо, което първо сама с речниците, после заедно с редактор и коректор, и страньор, и издател съм се старала да превърна от несвързано пелтечене на мисълта си в текст, верен както на желанията и възможностите на оригинала, така и на ресурсите на нашите език и култура, поема по пътя си самостоятелно и започва да общува и да извиква всякакви реакции. Особено такива, които никак не съм можела да предвидя.
И понеже първият истински (не работен, като редактора например) читател е илюстраторът, този път с реакция ме смая Люба Халева (която по принцип си ме смайва с талант, щедрост и експедитивност). По-точно - със своята интерпретация на спрягания до безумие разказ от едно изречение "Динозавърът", който от смешна малка провокация с много луфтове, където могат да се заселят всякакви смисли, се е превърнал в мантра, препъникамък, виц, тема за дълги разговори и какво ли още не за критици и читатели от пет континента.
В любимата ми "Американски лекции" Итало Калвино казва: "Борхес и Биой Касарес съставиха антология от "Кратки и необикновени разкази". Аз пък, ако можеше, щях да направя сбирка от разкази от по едно изречение или един ред. Но досега не съм попадал на някой, който да превъзхожда следната история на гватемалския писател Аугусто Монтеросо: Cuando despertó, el dinosaurio todavía estaba allí, "Когато се събуди, динозавърът бе още там."
Монтеросо пък казва: "Още пазя първите отзиви за книгата: критиците възненавидяха "Динозавърът". Оттогава много пъти съм чувал възмущения, че това не е разказ. На всички отговарям: вярно, не е. По същността си е роман.”
И изведнъж идва Люба и показва в илюстрацията не мъж (защото като прочетохте "се събуди", и вие си представихте мъж, нали? Очакването от повествованията винаги е с главен герой, какво да се лъжем, героините са вечно второстепенни, ако ще цялото да е озаглавено с тях - извинявайте, боварита и каренини...), та идва Люба и в илюстрацията си показва не мъж, а възрастна жена, чийто динозавър, който е още там, сякаш е отражението й в огледалото!! Next level stuff, честно!
Е как да не се вълнува човек от ефектите на литературата у хората? Изумителна работа.
Днес се появяват на бял свят и безкрайно любимите ми и безумно различни "Стихотворенията на Сидни Уест" и "Центурия", чувствам се като майка царица на тризнаци със звезди на челата :)
За мен е всеки път ново и изненадващо, и безкрайно вълнуващо как нещо, което първо сама с речниците, после заедно с редактор и коректор, и страньор, и издател съм се старала да превърна от несвързано пелтечене на мисълта си в текст, верен както на желанията и възможностите на оригинала, така и на ресурсите на нашите език и култура, поема по пътя си самостоятелно и започва да общува и да извиква всякакви реакции. Особено такива, които никак не съм можела да предвидя.
И понеже първият истински (не работен, като редактора например) читател е илюстраторът, този път с реакция ме смая Люба Халева (която по принцип си ме смайва с талант, щедрост и експедитивност). По-точно - със своята интерпретация на спрягания до безумие разказ от едно изречение "Динозавърът", който от смешна малка провокация с много луфтове, където могат да се заселят всякакви смисли, се е превърнал в мантра, препъникамък, виц, тема за дълги разговори и какво ли още не за критици и читатели от пет континента.
В любимата ми "Американски лекции" Итало Калвино казва: "Борхес и Биой Касарес съставиха антология от "Кратки и необикновени разкази". Аз пък, ако можеше, щях да направя сбирка от разкази от по едно изречение или един ред. Но досега не съм попадал на някой, който да превъзхожда следната история на гватемалския писател Аугусто Монтеросо: Cuando despertó, el dinosaurio todavía estaba allí, "Когато се събуди, динозавърът бе още там."
Монтеросо пък казва: "Още пазя първите отзиви за книгата: критиците възненавидяха "Динозавърът". Оттогава много пъти съм чувал възмущения, че това не е разказ. На всички отговарям: вярно, не е. По същността си е роман.”
И изведнъж идва Люба и показва в илюстрацията не мъж (защото като прочетохте "се събуди", и вие си представихте мъж, нали? Очакването от повествованията винаги е с главен герой, какво да се лъжем, героините са вечно второстепенни, ако ще цялото да е озаглавено с тях - извинявайте, боварита и каренини...), та идва Люба и в илюстрацията си показва не мъж, а възрастна жена, чийто динозавър, който е още там, сякаш е отражението й в огледалото!! Next level stuff, честно!
Е как да не се вълнува човек от ефектите на литературата у хората? Изумителна работа.
Днес се появяват на бял свят и безкрайно любимите ми и безумно различни "Стихотворенията на Сидни Уест" и "Центурия", чувствам се като майка царица на тризнаци със звезди на челата :)
Дино Будзати
По случай стогодишнината от рождението на писателя, през 2006 г. Corriere della sera*, публикува поредица от материали в негова чест, в това число съставения от автобиографични цитати "речник" Будзати от А до Я. Ето няколко фрагмента.
“Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените...”
* * *
“Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие...”
З. Занаят
“Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории.”
“Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация.”
П. Писането
“Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там.”
С. Смърт
“Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост.”
(Текстът на картинката отгоре гласи: "Може и Земята да се е уморила... и да се отпуска безсилна на коленете Божии.")
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”
Ф. Фантастичното
“Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”
(Нарочно избрах три сходни картинки - заради лекотата и въображението, вдигнали тези зверища във въздуха :)
*вестникът, в който е работил цял живот - разказват, че преди да изпадне в кома, точно преди смъртта си, заявил: "Ако сега главният Спадолини заръча да напиша една статия, дадено, правя го..."
“Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените...”
* * *
“Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие...”
З. Занаят
“Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории.”
“Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация.”
П. Писането
“Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там.”
С. Смърт
“Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост.”
(Текстът на картинката отгоре гласи: "Може и Земята да се е уморила... и да се отпуска безсилна на коленете Божии.")
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”
Ф. Фантастичното
“Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”
(Нарочно избрах три сходни картинки - заради лекотата и въображението, вдигнали тези зверища във въздуха :)
Гърбици в градината
от Дино Будзати
Щом падне нощта, обичам да се разхождам из градината. Не мислете, че съм някой богаташ – всички имате градина като моята. По-късно ще разберете защо.
В тъмното, при все че никога не е напълно тъмно, защото светналите прозорци на къщата хвърлят бледи отбясъци, та в тъмното вървя през моравата, обувките ми леко потъват в тревата, а аз междувременно размишлявам, и както размишлявам, вдигам очи да погледна дали небето е безоблачно, и ако има звезди, ги наблюдавам и се питам за безброй неща. Някои нощи обаче не си задавам въпроси, а звездите си висят отгоре оглупели и мълчат.
Бях още млад и зелен, когато по време на нощната си разходка се спънах в някакво препятствие. Нищо не се виждаше, затова драснах клечка кибрит. Странна работа, на едно място гладката повърхност на моравата се надигаше. Сигурно градинарят е правил нещо тук, помислих си, ще му поискам обяснение на заранта.
На следващия ден повиках градинаря, името му беше Джакомо. Казах му:
- Какво си правил в градината? На моравата се е вдигнала гърбица, снощи се спънах в нея, а днес, още като съмна, я видях: тясна и продълговата, прилича на надгробна могила. Би ли ми казал какво става?
- То не просто прилича, господине – каза градинарят Джакомо, – ами си е точно могила. Защото вчера, господине, умря един ваш приятел.
Истина беше. Моят скъп приятел Сандро Бартоли, двайсет и еднагодишен, загина в планината с разбита глава.
- Да не искаш да кажеш – попитах Джакомо, – че моят приятел е погребан тук?
- Не – отвърна, – вашият приятел, господин Бартоли – така се изрази, бидейки от друго, по-уважително поколение, – беше погребан в подножието на добре известната ви планина. Но тук, в градината, моравата се надигна сама, защото това си е вашата градина, господине, и последиците от всичко, което се случва в живота ви, ще се проявят именно тук.
- Върви, върви, моля ти се, що за нелепи суеверия – му рекох. – И ако обичаш, да изравниш гърбицата.
- Няма как, господине – отвърна, – а и хиляда градинари като мен не биха могли да изравнят тази гърбица.
По-нататък никой нищо не предприе, гърбицата си остана, а аз продължих всяка вечер, след падането на нощта, да се разхождам из градината и от време на време да се препъвам в гърбицата, но не кой знае колко често, тъй като градината ми е доста просторна. Гърбицата беше широка седемдесет сантиметра и дълга метър и деветдесет, върху нея растеше трева, а височината ѝ от равнището на моравата да е била към двайсет и пет сантиметра. Естествено, всеки път, когато се спъвах, се сещах за него, за милия ми изгубен приятел. Но като нищо може да е било и точно обратното. Тоест може да съм ходел да се спъвам в гърбицата, защото в същия момент съм си мислел за моя приятел... Иди ги разбери тези работи, не е лесно.
Минаваха например по два или три месеца, преди, поел на нощната си разходка, да се натъкна в тъмното на тази малка изпъкналост. Тогава споменът за него ме връхлиташе, спирах се и в тишината на мрака питах на висок глас:
- Спиш ли?
Но той не отговаряше.
Наистина спеше, но далеч, под Доломитите, в едно планинско гробище, и с течение на времето хората престанаха да си го спомнят, никой вече не му носеше цветя.
Отлетяха още много години и ето че една вечер, както кръстосвах из градината, точно в противоположния ѝ край се спънах в нова гърбица.
За малко да се просна по очи. Минаваше полунощ, всички си бяха легнали, но аз така се ядосах, че се развиках:
- Джакомо, Джакомо – за да го събудя.
Един от прозорците светна и Джакомо се показа над перваза.
- Каква е тая гърбица, по дяволите? – възроптах. – Копал ли си нещо тука?
- Не, господине. Просто един ваш скъп колега вече не е сред нас – каза той. – Фамилията му беше Корнали.
Не след дълго попаднах на трета гърбица и при все че беше посред нощ, и този път повиках заспалия Джакомо. Вече отлично знаех какво значи гърбицата, но този ден не бях получавал лоши вести, затова нямах търпение да науча. Джакомо търпеливо се появи на прозореца.
- Кой е? – попитах. – Умрял ли е някой?
- Да, господине – отговори. – Казваше се Джузепе Патанè.
Последваха няколко доста спокойни години, но по някое време гърбиците по моравата в моята градина взеха да се множат. Имаше ги и малки, но изникваха и гигантски, които не можеха да се прескочат с една крачка, а трябваше да се превалят с изкачване от едната страна и спускане от другата, сякаш са хълмчета. Две с такава важност пораснаха недалеч една от друга и нямаше нужда да питам Джакомо какво се е случило. Под тях, под тези купчини с големината на бизони, бяха затворени любими части от моя живот, жестоко изтръгнати от него.
Затова всеки път, когато в тъмното се сблъсквах с тези две ужасни грамади, куп болезнени неща се завихряха в мен и аз замръзвах като изплашено дете, и виках приятелите си по име. Корнали виках, Патанè, Ребици, Лонганези, Маури виках – онези, които бяха отрасли с мен, онези, с които дълги години бяхме работили заедно. А после, още по-силно:
- Негро! Вергани!
Като на вечерна проверка. Но никой не се отзоваваше.
И така, лека-полека моята градина, която някога беше равна и приятна за обхождане, се превърна в бойно поле – все още има трева, но моравата се надига и спуска в лабиринт от възвишения, гърбици, издутини, релефи и всеки от израстъците отговаря на някое име, всяко име отговаря на някой приятел, а всеки приятел отговаря на гроб някъде другаде и на празнота вътре в мен.
Това лято изби една толкова огромна, че когато се доближих до нея, силуетът ѝ закри звездите – беше голяма като слон, като малка къща, и изискваше страшно усилие да се преодолее, да се катери трябваше... Нямаше съмнение, че е най-разумно да я избягвам със заобикаляне.
Въпросния ден не бях получил скръбна вест, затова новостта в градината много ме изненада. Но и този път веднага се досетих: отишъл си е моят най-добър приятел от младежките години, с когото споделяхме толкова много истини и заедно открихме света, живота и най-хубавите неща, заедно изследвахме поезията, картините, музиката, планините. Логично изглеждаше: за да побере цялото това неизброимо множество, дори обобщено и синтезирано по най-икономичния начин, си трябваше истинска малка планина.
В този момент се разбунтувах. Не, не може да бъде, казах си стреснат. И за пореден път завиках приятелите си по име. Корнали, Патанè, Ребици, Лонганези, виках, Маури, Негро, Вергани, Сегàла, Орланди, Киарели, Брамбила. Последва повей в нощта, който ми отговори с “да” – мога да се закълна, че някакъв глас ми каза “да” и идваше от други светове, макар че нищо чудно и да е бил просто гласът на някоя нощна птица, нощните птици харесват моята градина.
Сега, моля ви, недейте да ми казвате: защо говориш за тези ужасни тъги, животът е толкова кратък и труден сам по себе си, глупаво е ти да ни го вгорчаваш – в крайна сметка тези тъги не ни засягат, те са си само твои. Не, ще отговоря, за съжаление те засягат и вас, въпреки че щеше да е хубаво, знам, ако нямахте нищо общо. Това с гърбиците в градината се случва на всички ни, ето какво искам да ви кажа от самото начало, всеки от нас е собственик на градина, в която се наблюдават такива печални явления. Историята е прастара и се повтаря от зората на вековете, ще се повтори и за вас. И не, не си правя някаква литературна шегичка – нещата стоят именно така.
Естествено, задавам си и въпроса дали някой ден в нечия градина ще изникне и гърбица, свързана с мен – ако ще да е някоя второ- или третостепенна къртичина, някоя бабунка на моравата, която през деня, когато слънцето прижуря отгоре, дори не се забелязва. Въпреки всичко един човек на света, поне един, ще се спъне в нея.
Заради проклетия си характер току-виж накрая умра сам като куче в дъното на стар и пуст коридор. Но все пак същата вечер някой ще закачи с крак новопоявилата се издутина в своята градина, нещо, което ще се повтори и на следващата нощ, като при всяко спъване онзи ще се сеща – прощавайте за тази ми надежда, – с леко съжаление ще се сеща за един тип на име Дино Будзати.
Щом падне нощта, обичам да се разхождам из градината. Не мислете, че съм някой богаташ – всички имате градина като моята. По-късно ще разберете защо.
В тъмното, при все че никога не е напълно тъмно, защото светналите прозорци на къщата хвърлят бледи отбясъци, та в тъмното вървя през моравата, обувките ми леко потъват в тревата, а аз междувременно размишлявам, и както размишлявам, вдигам очи да погледна дали небето е безоблачно, и ако има звезди, ги наблюдавам и се питам за безброй неща. Някои нощи обаче не си задавам въпроси, а звездите си висят отгоре оглупели и мълчат.
Бях още млад и зелен, когато по време на нощната си разходка се спънах в някакво препятствие. Нищо не се виждаше, затова драснах клечка кибрит. Странна работа, на едно място гладката повърхност на моравата се надигаше. Сигурно градинарят е правил нещо тук, помислих си, ще му поискам обяснение на заранта.
На следващия ден повиках градинаря, името му беше Джакомо. Казах му:
- Какво си правил в градината? На моравата се е вдигнала гърбица, снощи се спънах в нея, а днес, още като съмна, я видях: тясна и продълговата, прилича на надгробна могила. Би ли ми казал какво става?
- То не просто прилича, господине – каза градинарят Джакомо, – ами си е точно могила. Защото вчера, господине, умря един ваш приятел.
Истина беше. Моят скъп приятел Сандро Бартоли, двайсет и еднагодишен, загина в планината с разбита глава.
- Да не искаш да кажеш – попитах Джакомо, – че моят приятел е погребан тук?
- Не – отвърна, – вашият приятел, господин Бартоли – така се изрази, бидейки от друго, по-уважително поколение, – беше погребан в подножието на добре известната ви планина. Но тук, в градината, моравата се надигна сама, защото това си е вашата градина, господине, и последиците от всичко, което се случва в живота ви, ще се проявят именно тук.
- Върви, върви, моля ти се, що за нелепи суеверия – му рекох. – И ако обичаш, да изравниш гърбицата.
- Няма как, господине – отвърна, – а и хиляда градинари като мен не биха могли да изравнят тази гърбица.
По-нататък никой нищо не предприе, гърбицата си остана, а аз продължих всяка вечер, след падането на нощта, да се разхождам из градината и от време на време да се препъвам в гърбицата, но не кой знае колко често, тъй като градината ми е доста просторна. Гърбицата беше широка седемдесет сантиметра и дълга метър и деветдесет, върху нея растеше трева, а височината ѝ от равнището на моравата да е била към двайсет и пет сантиметра. Естествено, всеки път, когато се спъвах, се сещах за него, за милия ми изгубен приятел. Но като нищо може да е било и точно обратното. Тоест може да съм ходел да се спъвам в гърбицата, защото в същия момент съм си мислел за моя приятел... Иди ги разбери тези работи, не е лесно.
Минаваха например по два или три месеца, преди, поел на нощната си разходка, да се натъкна в тъмното на тази малка изпъкналост. Тогава споменът за него ме връхлиташе, спирах се и в тишината на мрака питах на висок глас:
- Спиш ли?
Но той не отговаряше.
Наистина спеше, но далеч, под Доломитите, в едно планинско гробище, и с течение на времето хората престанаха да си го спомнят, никой вече не му носеше цветя.
Отлетяха още много години и ето че една вечер, както кръстосвах из градината, точно в противоположния ѝ край се спънах в нова гърбица.
За малко да се просна по очи. Минаваше полунощ, всички си бяха легнали, но аз така се ядосах, че се развиках:
- Джакомо, Джакомо – за да го събудя.
Един от прозорците светна и Джакомо се показа над перваза.
- Каква е тая гърбица, по дяволите? – възроптах. – Копал ли си нещо тука?
- Не, господине. Просто един ваш скъп колега вече не е сред нас – каза той. – Фамилията му беше Корнали.
Не след дълго попаднах на трета гърбица и при все че беше посред нощ, и този път повиках заспалия Джакомо. Вече отлично знаех какво значи гърбицата, но този ден не бях получавал лоши вести, затова нямах търпение да науча. Джакомо търпеливо се появи на прозореца.
- Кой е? – попитах. – Умрял ли е някой?
- Да, господине – отговори. – Казваше се Джузепе Патанè.
Последваха няколко доста спокойни години, но по някое време гърбиците по моравата в моята градина взеха да се множат. Имаше ги и малки, но изникваха и гигантски, които не можеха да се прескочат с една крачка, а трябваше да се превалят с изкачване от едната страна и спускане от другата, сякаш са хълмчета. Две с такава важност пораснаха недалеч една от друга и нямаше нужда да питам Джакомо какво се е случило. Под тях, под тези купчини с големината на бизони, бяха затворени любими части от моя живот, жестоко изтръгнати от него.
Затова всеки път, когато в тъмното се сблъсквах с тези две ужасни грамади, куп болезнени неща се завихряха в мен и аз замръзвах като изплашено дете, и виках приятелите си по име. Корнали виках, Патанè, Ребици, Лонганези, Маури виках – онези, които бяха отрасли с мен, онези, с които дълги години бяхме работили заедно. А после, още по-силно:
- Негро! Вергани!
Като на вечерна проверка. Но никой не се отзоваваше.
И така, лека-полека моята градина, която някога беше равна и приятна за обхождане, се превърна в бойно поле – все още има трева, но моравата се надига и спуска в лабиринт от възвишения, гърбици, издутини, релефи и всеки от израстъците отговаря на някое име, всяко име отговаря на някой приятел, а всеки приятел отговаря на гроб някъде другаде и на празнота вътре в мен.
Това лято изби една толкова огромна, че когато се доближих до нея, силуетът ѝ закри звездите – беше голяма като слон, като малка къща, и изискваше страшно усилие да се преодолее, да се катери трябваше... Нямаше съмнение, че е най-разумно да я избягвам със заобикаляне.
Въпросния ден не бях получил скръбна вест, затова новостта в градината много ме изненада. Но и този път веднага се досетих: отишъл си е моят най-добър приятел от младежките години, с когото споделяхме толкова много истини и заедно открихме света, живота и най-хубавите неща, заедно изследвахме поезията, картините, музиката, планините. Логично изглеждаше: за да побере цялото това неизброимо множество, дори обобщено и синтезирано по най-икономичния начин, си трябваше истинска малка планина.
В този момент се разбунтувах. Не, не може да бъде, казах си стреснат. И за пореден път завиках приятелите си по име. Корнали, Патанè, Ребици, Лонганези, виках, Маури, Негро, Вергани, Сегàла, Орланди, Киарели, Брамбила. Последва повей в нощта, който ми отговори с “да” – мога да се закълна, че някакъв глас ми каза “да” и идваше от други светове, макар че нищо чудно и да е бил просто гласът на някоя нощна птица, нощните птици харесват моята градина.
Сега, моля ви, недейте да ми казвате: защо говориш за тези ужасни тъги, животът е толкова кратък и труден сам по себе си, глупаво е ти да ни го вгорчаваш – в крайна сметка тези тъги не ни засягат, те са си само твои. Не, ще отговоря, за съжаление те засягат и вас, въпреки че щеше да е хубаво, знам, ако нямахте нищо общо. Това с гърбиците в градината се случва на всички ни, ето какво искам да ви кажа от самото начало, всеки от нас е собственик на градина, в която се наблюдават такива печални явления. Историята е прастара и се повтаря от зората на вековете, ще се повтори и за вас. И не, не си правя някаква литературна шегичка – нещата стоят именно така.
Естествено, задавам си и въпроса дали някой ден в нечия градина ще изникне и гърбица, свързана с мен – ако ще да е някоя второ- или третостепенна къртичина, някоя бабунка на моравата, която през деня, когато слънцето прижуря отгоре, дори не се забелязва. Въпреки всичко един човек на света, поне един, ще се спъне в нея.
Заради проклетия си характер току-виж накрая умра сам като куче в дъното на стар и пуст коридор. Но все пак същата вечер някой ще закачи с крак новопоявилата се издутина в своята градина, нещо, което ще се повтори и на следващата нощ, като при всяко спъване онзи ще се сеща – прощавайте за тази ми надежда, – с леко съжаление ще се сеща за един тип на име Дино Будзати.
Пустинен остров
На самотния о. Кловхарун Туве Янсон и нейната любима Тулики Пиетила изкарват 30 лета в тази къща с една стая и прозорци към четирите посоки на света. Престават да ходят там едва когато вече не могат да се справят с гребането и риболова. Ето това наричам аз щастлив живот.
"...създания от плът и суета..."
"Чутовното нашествие на мечките в Сицилия" е книгата, която ще се мъти като динозавърско яйчице това лято в "Точица" (с помощта на Кирил Златков! :), за да се излюпи в началото на 2015-а. Написана и илюстрирана разкошно от моя обожаван Дино Будзати преди почти 70 години, както всяка добра книга и тази не е остаряла, ама никак.
Отдавна ми се превеждаше нещо детско, винаги ми се превежда нещо от Будзати (и преведох не само мечките, а и - за "Кратки завинаги" - "Коломбър", който също ще се мъти през лятото :)), страхотно ми се правеше нещо със Зори Христова. Не се сещам за по-голяма професионална радост от тази да можеш да работиш заедно с любим приятел или с човек, на чиито умения и хъс се възхищаваш. Зори е и двете, та пърхам от радост :)
