Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "разкази"
Кратки завинаги и новото от Керет
Миналата година Манол (издател), Ина (илюстратор, дизайнер) и аз (редактор, преводач) започнахме една поредица, която много си обичаме: Кратки (разкази) завинаги. Посветена е на изкуството на разказа (vs. роман, новела, повест, стихотворение, пиеса). Ще ни се да внесем в България най-доброто, което не е издавано досега, все едно дали е старо или ново, като го представим по възможно най-достойния начин: Ина прави страхотно оригинално оформление; преводачите ни са екстра; редакторите и коректорката Соня Несторова мнооого се стараят да не изтърват нещата от контрол, а издателят кани по минимум един от авторите да ни посети лично и да се срещне с читателите на техен терен.Започнахме с два сборника с къси и много къси текстове, но ще продължим с всякакви дължини и формати, стига да са разкази и да са много интересни, да ни учат на нещо и да попълват картинката, на която засега само сме начертали рамката. Гледаме да е географски и културно разнообразно, както и всички поджанрове на жанра да са представени.
Първата ни рожба беше - за кадем - Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог на израелеца Етгар Керет (вж. пробичка). Втората - микроразказите на гватемалеца Аугусто Монтеросо Черната овца и още басни (вж. пробичка). Всеки момент ще излезе третата ни книга, Момичето на хладилника (прев. Милена Варзоновцева, вж. пробичка), отново на Керет. Който пак, както миналия септември, ще дойде да ни навести за два дни (13 и 14-и).
Тази година следват:
- Давид Албахари (Сърбия/Канада) с едно божествено томче метафизики на име "Кравата е самотно животно" (прев. Русанка Ляпова, вж. пробичка), както и гостуване на Албахари на 15, 16 и 17 ноември;
- Роберто Боланьо (Чили/Испания) с чудатия сборник "Телефонни обаждания" (чийто превод ме държа похитена докато не го завърших и всеки момент ще отпътува към издателството).
А за 2012-а какви хубавини има, да не ви разправям :)
Самотно животно
"Кравата е самотно животно" на изящния Давид Албахари в деликатния превод на Русанка Ляпова е новата книга от нашата поредица "Кратки (разкази) завинаги", в която вече излязоха Етгар Керет и Аугусто Монтеросо. Идват Реймънд Карвър, Роберто Боланьо и Туве Янсон (за възрастни!), а после и още, и още :)Давид Албахари ще е в България да представи книгата си на 15 (18:30 часа, Театър "Хенд", бул. "Руски" 18, Пловдив), 16 (19:00 часа, Aмерикански център, пл. "Славейков" 4А, в сградата на Столична библиотека, София) и 17 ноември. Мислещ, знаещ, фин човек, жал ми е, че няма да съм там да го чуя.
Освен "Кравата" горещо препоръчвам и романите му "Лудвиг" (изд. Панорама) и "Пиявиците" (изд. Сиела). "Лудвиг" по някакъв начин (извън очевидната препратка от самото заглавие) страхотно ми напомни със страст и интелигентност "Племенникът на Витгенщайн" на Бернхард. "Цялата аплодирам отвътре!" - както се изрази един герой в един филм напоследък.
Ето един от любимите ми разкази в "Кравата е самотно животно", този малък сборник с над сто истории, прелестно илюстрирани от Ина Бъчварова (как иначе :).
"КАРТИЧКИ
Татко често пътуваше. От всеки град, в който отидеше, ни пращаше картичка. На всяка изписваше един и същ текст – пет изречения и пищен подпис, – а ние всеки път го четяхме, сякаш ни е съвършено непознат. Така например изречението “Градът е красив”, второ по ред, имаше различен смисъл на картичките от Виена и от Мадрид, докато петото, “С нетърпение очаквам да ви видя”, звучеше правдоподобно на картичката от Москва и крайно неубедително на тази от Венеция. Същото можеше да се каже и за първото изречение “Седя в хотелската стая”, което, писано всеки път в различно помещение, със сигурност нямаше как да значи едно и също, подобно на разходката, оповестена в третото – “Ще се разхождам, докато падне мрак”, – което винаги водеше по нови улици. Ала четвъртото изречение – “В тишината думите натежават, сърцето гори като суха шишарка” – ни хвърляше в недоумение: него никакъв изглед не го променяше. Не знаехме дали тишината варира от град в град и дали всеки огън е един и същ, независимо къде гори, а когато попитахме баща ни, той не пожела да каже."
"Бил съм щастлив
през почти всичките дни от живота си, поне за мъничко, дори при най-неблагоприятни обстоятелства." Роберто Боланьо*
*Днес се навършват 10 години от смъртта му. Превеждам "Putas asesinas", блъскам си главата над заглавието на български и съм особено щастлива, че успяхме да се сдобием с предговор за нашето издание от Хуан Вильоро, приятел на Боланьо и голям мексикански интелектуалец. На него е посветен разказът "Буба" от "Putas", в който един черен футболист вкарва голове с помощта на нещо като вуду.
*Днес се навършват 10 години от смъртта му. Превеждам "Putas asesinas", блъскам си главата над заглавието на български и съм особено щастлива, че успяхме да се сдобием с предговор за нашето издание от Хуан Вильоро, приятел на Боланьо и голям мексикански интелектуалец. На него е посветен разказът "Буба" от "Putas", в който един черен футболист вкарва голове с помощта на нещо като вуду.
Какво прочетох онзи ден
Тържество на приятелството 2
Хуан Хелман ми разказа как на едно парижко авеню възрастна дама подхванала с чадъра си цяла бригада общински работници. Работниците тъкмо ловели гълъби, когато тя изникнала от един невероятен старинен форд, истински музеен експонат, от онези, дето се задействат с манивела, и се впуснала в чадърен щурм.
Проправила си път с удари наляво и надясно, оръдието на нейната справедливост разкъсало мрежите, в които били хванати гълъбите, и докато те отлитали в бяла суматоха, дамата се хвърлила да млати работниците.
Единственото, което могли да сторят, било да вдигнат ръце, за да се предпазят, и да пелтечат възражения, които тя не чувала: ама имайте малко уважение, госпожо, ако обичате, ние си вършим работата, нарежданията ни са отгоре, госпожо, защо не набиете кмета, успокойте се, госпожо, какво ви прихваща, тази жена е полудяла...
Когато мишците на възмутената дама отмалели и тя се облегнала на стената да си поеме дъх, работниците настояли за обяснение.
След дълго мълчание, тя рекла:
- Синът ми умря.
Работниците отвърнали, че много съжаляват, но нямат пръст в това. Казали също, че тази сутрин им предстои сума си работа, сама разбирате, госпожо...
- Синът ми умря – повторила.
А работниците: да, да, разбираме, но нали и ние трябва да си печелим хляба, я колко гълъби има на свобода из цял Париж – ами че тези гадини са съсипията на града...
- Идиоти – срязала ги дамата. И настрани, далеч от работниците и от всичко, добавила: – Синът ми умря и се превърна в гълъб.
Работниците притихнали и дълго мислили. Накрая посочили към гълъбите в небето и по покривите, и по тротоарите, и предложили:
- Госпожо, защо не вземете сина си и не ни оставите да работим на мира?
Тя нагласила черната си шапка.
- А, не! Няма да я бъде тази. – Погледнала през тях, сякаш са от стъкло, и най-спокойно заявила: – Не знам кой от гълъбите е синът ми. А и да знаех, нямаше да си го прибера. Какво право имам аз да го деля от неговите приятели?
Едуардо Галеано, “Книга на прегръдките”, 1989 г.
Хуан Хелман ми разказа как на едно парижко авеню възрастна дама подхванала с чадъра си цяла бригада общински работници. Работниците тъкмо ловели гълъби, когато тя изникнала от един невероятен старинен форд, истински музеен експонат, от онези, дето се задействат с манивела, и се впуснала в чадърен щурм.
Проправила си път с удари наляво и надясно, оръдието на нейната справедливост разкъсало мрежите, в които били хванати гълъбите, и докато те отлитали в бяла суматоха, дамата се хвърлила да млати работниците.
Единственото, което могли да сторят, било да вдигнат ръце, за да се предпазят, и да пелтечат възражения, които тя не чувала: ама имайте малко уважение, госпожо, ако обичате, ние си вършим работата, нарежданията ни са отгоре, госпожо, защо не набиете кмета, успокойте се, госпожо, какво ви прихваща, тази жена е полудяла...
Когато мишците на възмутената дама отмалели и тя се облегнала на стената да си поеме дъх, работниците настояли за обяснение.
След дълго мълчание, тя рекла:
- Синът ми умря.
Работниците отвърнали, че много съжаляват, но нямат пръст в това. Казали също, че тази сутрин им предстои сума си работа, сама разбирате, госпожо...
- Синът ми умря – повторила.
А работниците: да, да, разбираме, но нали и ние трябва да си печелим хляба, я колко гълъби има на свобода из цял Париж – ами че тези гадини са съсипията на града...
- Идиоти – срязала ги дамата. И настрани, далеч от работниците и от всичко, добавила: – Синът ми умря и се превърна в гълъб.
Работниците притихнали и дълго мислили. Накрая посочили към гълъбите в небето и по покривите, и по тротоарите, и предложили:
- Госпожо, защо не вземете сина си и не ни оставите да работим на мира?
Тя нагласила черната си шапка.
- А, не! Няма да я бъде тази. – Погледнала през тях, сякаш са от стъкло, и най-спокойно заявила: – Не знам кой от гълъбите е синът ми. А и да знаех, нямаше да си го прибера. Какво право имам аз да го деля от неговите приятели?
Рожден ден
Днес в поредицата "Кратки завинаги" на "Жанет 45" се родиха на български илюстрираните "Събрани съчинения (и други разкази)" на Тито Монтеросо :)
За мен е всеки път ново и изненадващо, и безкрайно вълнуващо как нещо, което първо сама с речниците, после заедно с редактор и коректор, и страньор, и издател съм се старала да превърна от несвързано пелтечене на мисълта си в текст, верен както на желанията и възможностите на оригинала, така и на ресурсите на нашите език и култура, поема по пътя си самостоятелно и започва да общува и да извиква всякакви реакции. Особено такива, които никак не съм можела да предвидя.
И понеже първият истински (не работен, като редактора например) читател е илюстраторът, този път с реакция ме смая Люба Халева (която по принцип си ме смайва с талант, щедрост и експедитивност). По-точно - със своята интерпретация на спрягания до безумие разказ от едно изречение "Динозавърът", който от смешна малка провокация с много луфтове, където могат да се заселят всякакви смисли, се е превърнал в мантра, препъникамък, виц, тема за дълги разговори и какво ли още не за критици и читатели от пет континента.
В любимата ми "Американски лекции" Итало Калвино казва: "Борхес и Биой Касарес съставиха антология от "Кратки и необикновени разкази". Аз пък, ако можеше, щях да направя сбирка от разкази от по едно изречение или един ред. Но досега не съм попадал на някой, който да превъзхожда следната история на гватемалския писател Аугусто Монтеросо: Cuando despertó, el dinosaurio todavía estaba allí, "Когато се събуди, динозавърът бе още там."
Монтеросо пък казва: "Още пазя първите отзиви за книгата: критиците възненавидяха "Динозавърът". Оттогава много пъти съм чувал възмущения, че това не е разказ. На всички отговарям: вярно, не е. По същността си е роман.”
И изведнъж идва Люба и показва в илюстрацията не мъж (защото като прочетохте "се събуди", и вие си представихте мъж, нали? Очакването от повествованията винаги е с главен герой, какво да се лъжем, героините са вечно второстепенни, ако ще цялото да е озаглавено с тях - извинявайте, боварита и каренини...), та идва Люба и в илюстрацията си показва не мъж, а възрастна жена, чийто динозавър, който е още там, сякаш е отражението й в огледалото!! Next level stuff, честно!
Е как да не се вълнува човек от ефектите на литературата у хората? Изумителна работа.
Днес се появяват на бял свят и безкрайно любимите ми и безумно различни "Стихотворенията на Сидни Уест" и "Центурия", чувствам се като майка царица на тризнаци със звезди на челата :)
За мен е всеки път ново и изненадващо, и безкрайно вълнуващо как нещо, което първо сама с речниците, после заедно с редактор и коректор, и страньор, и издател съм се старала да превърна от несвързано пелтечене на мисълта си в текст, верен както на желанията и възможностите на оригинала, така и на ресурсите на нашите език и култура, поема по пътя си самостоятелно и започва да общува и да извиква всякакви реакции. Особено такива, които никак не съм можела да предвидя.
И понеже първият истински (не работен, като редактора например) читател е илюстраторът, този път с реакция ме смая Люба Халева (която по принцип си ме смайва с талант, щедрост и експедитивност). По-точно - със своята интерпретация на спрягания до безумие разказ от едно изречение "Динозавърът", който от смешна малка провокация с много луфтове, където могат да се заселят всякакви смисли, се е превърнал в мантра, препъникамък, виц, тема за дълги разговори и какво ли още не за критици и читатели от пет континента.
В любимата ми "Американски лекции" Итало Калвино казва: "Борхес и Биой Касарес съставиха антология от "Кратки и необикновени разкази". Аз пък, ако можеше, щях да направя сбирка от разкази от по едно изречение или един ред. Но досега не съм попадал на някой, който да превъзхожда следната история на гватемалския писател Аугусто Монтеросо: Cuando despertó, el dinosaurio todavía estaba allí, "Когато се събуди, динозавърът бе още там."
Монтеросо пък казва: "Още пазя първите отзиви за книгата: критиците възненавидяха "Динозавърът". Оттогава много пъти съм чувал възмущения, че това не е разказ. На всички отговарям: вярно, не е. По същността си е роман.”
И изведнъж идва Люба и показва в илюстрацията не мъж (защото като прочетохте "се събуди", и вие си представихте мъж, нали? Очакването от повествованията винаги е с главен герой, какво да се лъжем, героините са вечно второстепенни, ако ще цялото да е озаглавено с тях - извинявайте, боварита и каренини...), та идва Люба и в илюстрацията си показва не мъж, а възрастна жена, чийто динозавър, който е още там, сякаш е отражението й в огледалото!! Next level stuff, честно!
Е как да не се вълнува човек от ефектите на литературата у хората? Изумителна работа.
Днес се появяват на бял свят и безкрайно любимите ми и безумно различни "Стихотворенията на Сидни Уест" и "Центурия", чувствам се като майка царица на тризнаци със звезди на челата :)
Дино Будзати
По случай стогодишнината от рождението на писателя, през 2006 г. Corriere della sera*, публикува поредица от материали в негова чест, в това число съставения от автобиографични цитати "речник" Будзати от А до Я. Ето няколко фрагмента.
“Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените...”
* * *
“Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие...”
З. Занаят
“Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории.”
“Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация.”
П. Писането
“Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там.”
С. Смърт
“Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост.”
(Текстът на картинката отгоре гласи: "Може и Земята да се е уморила... и да се отпуска безсилна на коленете Божии.")
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”
Ф. Фантастичното
“Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”
(Нарочно избрах три сходни картинки - заради лекотата и въображението, вдигнали тези зверища във въздуха :)
*вестникът, в който е работил цял живот - разказват, че преди да изпадне в кома, точно преди смъртта си, заявил: "Ако сега главният Спадолини заръча да напиша една статия, дадено, правя го..."
“Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените...”
* * *
“Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие...”
З. Занаят
“Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории.”
“Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация.”
П. Писането
“Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там.”
С. Смърт
“Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост.”
(Текстът на картинката отгоре гласи: "Може и Земята да се е уморила... и да се отпуска безсилна на коленете Божии.")
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”
Ф. Фантастичното
“Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”
(Нарочно избрах три сходни картинки - заради лекотата и въображението, вдигнали тези зверища във въздуха :)
