Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "Едуардо-Галеано"
Какво прочетох онзи ден
Тържество на приятелството 2
Хуан Хелман ми разказа как на едно парижко авеню възрастна дама подхванала с чадъра си цяла бригада общински работници. Работниците тъкмо ловели гълъби, когато тя изникнала от един невероятен старинен форд, истински музеен експонат, от онези, дето се задействат с манивела, и се впуснала в чадърен щурм.
Проправила си път с удари наляво и надясно, оръдието на нейната справедливост разкъсало мрежите, в които били хванати гълъбите, и докато те отлитали в бяла суматоха, дамата се хвърлила да млати работниците.
Единственото, което могли да сторят, било да вдигнат ръце, за да се предпазят, и да пелтечат възражения, които тя не чувала: ама имайте малко уважение, госпожо, ако обичате, ние си вършим работата, нарежданията ни са отгоре, госпожо, защо не набиете кмета, успокойте се, госпожо, какво ви прихваща, тази жена е полудяла...
Когато мишците на възмутената дама отмалели и тя се облегнала на стената да си поеме дъх, работниците настояли за обяснение.
След дълго мълчание, тя рекла:
- Синът ми умря.
Работниците отвърнали, че много съжаляват, но нямат пръст в това. Казали също, че тази сутрин им предстои сума си работа, сама разбирате, госпожо...
- Синът ми умря – повторила.
А работниците: да, да, разбираме, но нали и ние трябва да си печелим хляба, я колко гълъби има на свобода из цял Париж – ами че тези гадини са съсипията на града...
- Идиоти – срязала ги дамата. И настрани, далеч от работниците и от всичко, добавила: – Синът ми умря и се превърна в гълъб.
Работниците притихнали и дълго мислили. Накрая посочили към гълъбите в небето и по покривите, и по тротоарите, и предложили:
- Госпожо, защо не вземете сина си и не ни оставите да работим на мира?
Тя нагласила черната си шапка.
- А, не! Няма да я бъде тази. – Погледнала през тях, сякаш са от стъкло, и най-спокойно заявила: – Не знам кой от гълъбите е синът ми. А и да знаех, нямаше да си го прибера. Какво право имам аз да го деля от неговите приятели?
Едуардо Галеано, “Книга на прегръдките”, 1989 г.
Хуан Хелман ми разказа как на едно парижко авеню възрастна дама подхванала с чадъра си цяла бригада общински работници. Работниците тъкмо ловели гълъби, когато тя изникнала от един невероятен старинен форд, истински музеен експонат, от онези, дето се задействат с манивела, и се впуснала в чадърен щурм.
Проправила си път с удари наляво и надясно, оръдието на нейната справедливост разкъсало мрежите, в които били хванати гълъбите, и докато те отлитали в бяла суматоха, дамата се хвърлила да млати работниците.
Единственото, което могли да сторят, било да вдигнат ръце, за да се предпазят, и да пелтечат възражения, които тя не чувала: ама имайте малко уважение, госпожо, ако обичате, ние си вършим работата, нарежданията ни са отгоре, госпожо, защо не набиете кмета, успокойте се, госпожо, какво ви прихваща, тази жена е полудяла...
Когато мишците на възмутената дама отмалели и тя се облегнала на стената да си поеме дъх, работниците настояли за обяснение.
След дълго мълчание, тя рекла:
- Синът ми умря.
Работниците отвърнали, че много съжаляват, но нямат пръст в това. Казали също, че тази сутрин им предстои сума си работа, сама разбирате, госпожо...
- Синът ми умря – повторила.
А работниците: да, да, разбираме, но нали и ние трябва да си печелим хляба, я колко гълъби има на свобода из цял Париж – ами че тези гадини са съсипията на града...
- Идиоти – срязала ги дамата. И настрани, далеч от работниците и от всичко, добавила: – Синът ми умря и се превърна в гълъб.
Работниците притихнали и дълго мислили. Накрая посочили към гълъбите в небето и по покривите, и по тротоарите, и предложили:
- Госпожо, защо не вземете сина си и не ни оставите да работим на мира?
Тя нагласила черната си шапка.
- А, не! Няма да я бъде тази. – Погледнала през тях, сякаш са от стъкло, и най-спокойно заявила: – Не знам кой от гълъбите е синът ми. А и да знаех, нямаше да си го прибера. Какво право имам аз да го деля от неговите приятели?
