Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "Париж"

Тържество на приятелството 2

Едуардо Галеано, “Книга на прегръдките”, 1989 г.

Хуан Хелман ми разказа как на едно парижко авеню възрастна дама подхванала с чадъра си цяла бригада общински работници. Работниците тъкмо ловели гълъби, когато тя изникнала от един невероятен старинен форд, истински музеен експонат, от онези, дето се задействат с манивела, и се впуснала в чадърен щурм.

Проправила си път с удари наляво и надясно, оръдието на нейната справедливост разкъсало мрежите, в които били хванати гълъбите, и докато те отлитали в бяла суматоха, дамата се хвърлила да млати работниците.

Единственото, което могли да сторят, било да вдигнат ръце, за да се предпазят, и да пелтечат възражения, които тя не чувала: ама имайте малко уважение, госпожо, ако обичате, ние си вършим работата, нарежданията ни са отгоре, госпожо, защо не набиете кмета, успокойте се, госпожо, какво ви прихваща, тази жена е полудяла...

Когато мишците на възмутената дама отмалели и тя се облегнала на стената да си поеме дъх, работниците настояли за обяснение.

След дълго мълчание, тя рекла:

- Синът ми умря.

Работниците отвърнали, че много съжаляват, но нямат пръст в това. Казали също, че тази сутрин им предстои сума си работа, сама разбирате, госпожо...

- Синът ми умря – повторила.

А работниците: да, да, разбираме, но нали и ние трябва да си печелим хляба, я колко гълъби има на свобода из цял Париж – ами че тези гадини са съсипията на града...

- Идиоти – срязала ги дамата. И настрани, далеч от работниците и от всичко, добавила: – Синът ми умря и се превърна в гълъб.

Работниците притихнали и дълго мислили. Накрая посочили към гълъбите в небето и по покривите, и по тротоарите, и предложили:

- Госпожо, защо не вземете сина си и не ни оставите да работим на мира?

Тя нагласила черната си шапка.

- А, не! Няма да я бъде тази. – Погледнала през тях, сякаш са от стъкло, и най-спокойно заявила: – Не знам кой от гълъбите е синът ми. А и да знаех, нямаше да си го прибера. Какво право имам аз да го деля от неговите приятели?

Фамилията му е Жам, но аз, донякъде на шега, донякъде в чест на естествения му песимизъм, го наричам мосю Жамè – “господин Никога”. Той е поет от Париж: много блед, облечен в черно, скулптурно красив, с крайно наситен почти седемдесетгодишен живот. Аз седя на дивана, където допреди малко сме преглеждали един от разказите на Боланьо, пълен с имена на френски поети, които мосю Жамè ми е помогнал да разчета правилно и да напиша на кирилица, а той се разхожда пред камината и ми разказва един сън. Сънувал го е редовно, поне 2-3 пъти седмично в течение на две години между 15-тата и 17-тата си година, и никога повече. Един от въпросите ми беше за книгата на Марсел Дюшан Duchamp du signe, чието заглавие, преведено буквално, е почти безсмислено (“Дюшан на знака”) - такова е нарочно, за да звучи като Du chant du cygne (“За лебедовата песен”) и да създава смут по начина, по който Дюшан е обичал. Мосю Жамè, разбира се, е чел тази книга и сърдечно я обича. Затова и ми разказва съня си.

Сънува, че вървят с Марсел Дюшан по някакво голямо авеню в Ню Йорк, с небостъргачи от двете страни (“но тогава още не бях ходил в Щатите”), и той, Жамè, говори на Дюшан: оплаква му се, жалва се от хиляди неща в себе си и по света, които не са както трябва, нарежда ли, нарежда. А Дюшан крачи край него и се усмихва приветливо. Докато вървят така, започва да вали. Младият Жамè не спира да мърмори (“endlessly bitching”), възрастният Дюшан не спира да се усмихва, дъждът не спира да вали и по едно време мократа настилка се превръща в езерно огледало. “Хей, ама ние вървим по водата!” – възкликва тогава Жамè, а Дюшан се засмива още по-широко и отвръща: “It’s cool!” (“така, на английски, тогава на френски cool още не се казваше”).

Забавно е, че първото нещо, което научих от мосю Жамè на френски, беше d'ailleurs, “впрочем”. Както стана ясно, Дюшан е погребан в Руан, а на гроба му пише: D'ailleurs, c'est toujours les autres qui meurent. – “Впрочем умират винаги другите.”