Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "Роберто-Боланьо"

Миналата година Манол (издател), Ина (илюстратор, дизайнер) и аз (редактор, преводач) започнахме една поредица, която много си обичаме: Кратки (разкази) завинаги. Посветена е на изкуството на разказа (vs. роман, новела, повест, стихотворение, пиеса). Ще ни се да внесем в България най-доброто, което не е издавано досега, все едно дали е старо или ново, като го представим по възможно най-достойния начин: Ина прави страхотно оригинално оформление; преводачите ни са екстра; редакторите и коректорката Соня Несторова мнооого се стараят да не изтърват нещата от контрол, а издателят кани по минимум един от авторите да ни посети лично и да се срещне с читателите на техен терен.

Започнахме с два сборника с къси и много къси текстове, но ще продължим с всякакви дължини и формати, стига да са разкази и да са много интересни, да ни учат на нещо и да попълват картинката, на която засега само сме начертали рамката. Гледаме да е географски и културно разнообразно, както и всички поджанрове на жанра да са представени.

Първата ни рожба беше - за кадем - Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог на израелеца Етгар Керет (вж. пробичка). Втората - микроразказите на гватемалеца Аугусто Монтеросо Черната овца и още басни (вж. пробичка). Всеки момент ще излезе третата ни книга, Момичето на хладилника (прев. Милена Варзоновцева, вж. пробичка), отново на Керет. Който пак, както миналия септември, ще дойде да ни навести за два дни (13 и 14-и).

Тази година следват:
- Давид Албахари (Сърбия/Канада) с едно божествено томче метафизики на име "Кравата е самотно животно" (прев. Русанка Ляпова, вж. пробичка), както и гостуване на Албахари на 15, 16 и 17 ноември;
- Роберто Боланьо (Чили/Испания) с чудатия сборник "Телефонни обаждания" (чийто превод ме държа похитена докато не го завърших и всеки момент ще отпътува към издателството).

А за 2012-а какви хубавини има, да не ви разправям :)

"Кравата е самотно животно" на изящния Давид Албахари в деликатния превод на Русанка Ляпова е новата книга от нашата поредица "Кратки (разкази) завинаги", в която вече излязоха Етгар Керет и Аугусто Монтеросо. Идват Реймънд Карвър, Роберто Боланьо и Туве Янсон (за възрастни!), а после и още, и още :)

Давид Албахари ще е в България да представи книгата си на 15 (18:30 часа, Театър "Хенд", бул. "Руски" 18, Пловдив), 16 (19:00 часа, Aмерикански център, пл. "Славейков" 4А, в сградата на Столична библиотека, София) и 17 ноември. Мислещ, знаещ, фин човек, жал ми е, че няма да съм там да го чуя.

Освен "Кравата" горещо препоръчвам и романите му "Лудвиг" (изд. Панорама) и "Пиявиците" (изд. Сиела). "Лудвиг" по някакъв начин (извън очевидната препратка от самото заглавие) страхотно ми напомни със страст и интелигентност "Племенникът на Витгенщайн" на Бернхард. "Цялата аплодирам отвътре!" - както се изрази един герой в един филм напоследък.

Ето един от любимите ми разкази в "Кравата е самотно животно", този малък сборник с над сто истории, прелестно илюстрирани от Ина Бъчварова (как иначе :).

"КАРТИЧКИ

Татко често пътуваше. От всеки град, в който отидеше, ни пращаше картичка. На всяка изписваше един и същ текст – пет изречения и пищен подпис, – а ние всеки път го четяхме, сякаш ни е съвършено непознат. Така например изречението “Градът е красив”, второ по ред, имаше различен смисъл на картичките от Виена и от Мадрид, докато петото, “С нетърпение очаквам да ви видя”, звучеше правдоподобно на картичката от Москва и крайно неубедително на тази от Венеция. Същото можеше да се каже и за първото изречение “Седя в хотелската стая”, което, писано всеки път в различно помещение, със сигурност нямаше как да значи едно и също, подобно на разходката, оповестена в третото – “Ще се разхождам, докато падне мрак”, – което винаги водеше по нови улици. Ала четвъртото изречение – “В тишината думите натежават, сърцето гори като суха шишарка” – ни хвърляше в недоумение: него никакъв изглед не го променяше. Не знаехме дали тишината варира от град в град и дали всеки огън е един и същ, независимо къде гори, а когато попитахме баща ни, той не пожела да каже."

през почти всичките дни от живота си, поне за мъничко, дори при най-неблагоприятни обстоятелства." Роберто Боланьо*



*Днес се навършват 10 години от смъртта му. Превеждам "Putas asesinas", блъскам си главата над заглавието на български и съм особено щастлива, че успяхме да се сдобием с предговор за нашето издание от Хуан Вильоро, приятел на Боланьо и голям мексикански интелектуалец. На него е посветен разказът "Буба" от "Putas", в който един черен футболист вкарва голове с помощта на нещо като вуду.

от Роберто Боланьо

По пътя на кучетата душата ми срещна
сърцето. Разбито, но живо. Мръсно,
зле облечено, изпълнено с любов.
По пътя на кучетата, там, където не пристъпва никой.
Път, по който единствено поетите минават,
ако не им остане нищичко за вършене.
На мен обаче ми оставаше, и много!
При все това се озовах на пътя и дадох
на мравките да ме убиват - червени мравки,
черни, - минах през изоставени села:
страхът се вдигаше високо горе,
чак до звездите.
Един отраснал в Мексико чилиец всичко ще понесе,
си мислех, но не беше вярно.
Нощем ми плачеше сърцето. Река на битието, казваха
трескави устни - моите, както открих по-късно, -
река на битието, река на битието и екстаз,
превит о бреговете на изоставени села.
Схоластици, теолози и гадатели,
пладнешки нападатели изплуваха
като подводни истини сред истината от метал.
Виденията ги раждат само
поезията и треската. И любовта и паметта.
Не тези пътища, не тези равнини.
Не тези лабиринти.
Накрая с душата ми намери се сърцето.
Да, болно беше, но пък живо.

  чернова

Фамилията му е Жам, но аз, донякъде на шега, донякъде в чест на естествения му песимизъм, го наричам мосю Жамè – “господин Никога”. Той е поет от Париж: много блед, облечен в черно, скулптурно красив, с крайно наситен почти седемдесетгодишен живот. Аз седя на дивана, където допреди малко сме преглеждали един от разказите на Боланьо, пълен с имена на френски поети, които мосю Жамè ми е помогнал да разчета правилно и да напиша на кирилица, а той се разхожда пред камината и ми разказва един сън. Сънувал го е редовно, поне 2-3 пъти седмично в течение на две години между 15-тата и 17-тата си година, и никога повече. Един от въпросите ми беше за книгата на Марсел Дюшан Duchamp du signe, чието заглавие, преведено буквално, е почти безсмислено (“Дюшан на знака”) - такова е нарочно, за да звучи като Du chant du cygne (“За лебедовата песен”) и да създава смут по начина, по който Дюшан е обичал. Мосю Жамè, разбира се, е чел тази книга и сърдечно я обича. Затова и ми разказва съня си.

Сънува, че вървят с Марсел Дюшан по някакво голямо авеню в Ню Йорк, с небостъргачи от двете страни (“но тогава още не бях ходил в Щатите”), и той, Жамè, говори на Дюшан: оплаква му се, жалва се от хиляди неща в себе си и по света, които не са както трябва, нарежда ли, нарежда. А Дюшан крачи край него и се усмихва приветливо. Докато вървят така, започва да вали. Младият Жамè не спира да мърмори (“endlessly bitching”), възрастният Дюшан не спира да се усмихва, дъждът не спира да вали и по едно време мократа настилка се превръща в езерно огледало. “Хей, ама ние вървим по водата!” – възкликва тогава Жамè, а Дюшан се засмива още по-широко и отвръща: “It’s cool!” (“така, на английски, тогава на френски cool още не се казваше”).

Забавно е, че първото нещо, което научих от мосю Жамè на френски, беше d'ailleurs, “впрочем”. Както стана ясно, Дюшан е погребан в Руан, а на гроба му пише: D'ailleurs, c'est toujours les autres qui meurent. – “Впрочем умират винаги другите.”