Миа Сердарева > Миа's Quotes

“Красивото и грозното зависят от любовта. Зависят от нежността. Красивото и грозното ги създаваме ние. Не е задължително очите ми да виждат като очите на останалите. Ще рисувам всичко това, защото вълнува душата ми. Мамка му, ще рисувам! Красива е ето тази парцалива обувка, с излинелия гълъбов цвят, който прелива към ръбовете във винено червено. И тези тежки кални боти – колко път са извървели само. Човекът ги е събул, стоят клюмнали, сякаш всичката умора е останала в тях. Красиви са уморените обувки, защото в тях спи извървеният път.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Щом пътят те е довел при мене, слушай тогава и помни какво ще ти река, аз, простата жена. Хората погряшно определят свойто време. Въртят се там едни стрели в оная играчка, в часовника, де, уж врямето се движело там, те ще ми кажат на мене. Ми, ако зема да стрия с петата си часовника на сол, какво ще стане? Врямето е онуй, дето се движи вътре в човяка! Обаче, човяците – не, та не, имало такова, онакова и още някакво си вряме! Таратанци! Кой да им каже, че ние сме играчките на врямето и отминаваме ние, а не врямето.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Един-единствен път насред голяма зелена поляна – бях малко по-висока от тревата – пред очите ми внезапно се разтвори пъпката на мак, превърна се в алено атлазено чудо. Цветето не се уплаши от присъствието ми, сигурно ме бе възприело като естествена част от невинността на окъпаното в роса ранно утро.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Тайните небесни не са да ги разгадаваме. Те са, за да има небе.”
― Керана Ангелова, Вътрешната стая

“Клепачите срещу мен примигнаха бавно и се отвориха с една идея по-широко. Колкото да надникна отвъд тях.
А може би просто очите ми спряха да дърдорят и прогледнаха.
И потънаха в добрите кафяви кладенчета, пълни с чужд живот, и го видяха целия отвътре.
Видяха болка на струпеи. Някои още кървяха. Видяха плаха надежда. Съмнения. Борба. Онемели желания. Натрапчиви комплекси... Видяха душа, преминала през хубаво и лошо. Като моята. Съвсем като моята.”
― Миа Сердарева, Светлоглед

“Открехнем ли кепенците, зад които се крием, надзърнем ли през предубеждения и недоверия, наслоени в очите ни, ще открием, че вътре сме еднакви: предпазливи от опит, уморени от лъжи, дебелокожи по неволя опитомени души, готови да се изтупат от разочарованията и да повярват наново и в себе си, и в хората, и в прословутото добро. Трябва ни само лъч човещина.”
― Миа Сердарева, Светлоглед

“Болката е лупа за важните неща.”
― Миа Сердарева, Светлоглед

“Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си. И затова детството е жестоко време. Неговата жестокост е в предстоящото. Къде се губи тази любов след време? Защо цял живот после искаме да ни обичат така, както са ни обичали като деца, без причина, поради едничкия факт, че съществуваме?”
― Georgi Gospodinov, Natural Novel

“Не мога да понасям протегнати ръце,прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост.Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце,които искат не да вземат,а щедро да дават...! Защо ме гледате като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет ...?!”
― Блага Димитрова, Отклонение

“Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.
Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.
Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.
Скорост, скорост към нищото,опустошителна като суховей.
Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.
Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.
Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.
И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.”
― Blaga Dimitrova, Пътуване към себе си

“‎"Какво представлява всъщност един по-дълъг живот? Само едно по-дълго минало. А бъдещето стига винаги до следващият дъх" -
Ерих Мария Ремарк, "Живот на заем”
― Erich Maria Remarque, Heaven Has No Favorites

“Боже, Боже-е-й, не разбираме Божествения ти замисъл не защото е сложен, а защото е гениално прост, за да го проумеем, вяра не ни достига, вяра, на нас главите ни се пръскат да размишляваме, а вярата не приема размишленията не защото са безразсъдни, но поради туй, че тя превъзхожда всякой размисъл, казал го е Йоан Златоуст, казвам го и аз от собствен опит, защото какво ли през главата ми не мина, какви ли книги не четох, какви ли златоусти хора не срещнах, но вярата още не ми достига, защото така сме създадени и никой не може да те научи да вярваш, ако не дойде мигът тя да сполети цяла-целеничка,
но и за това трябва да работим, види ли Господ, че работим над себе си, всичко ще ни даде, всичко, което ни е нужно
и ти ще получиш вяра, ма шери, и ще спреш да умозаключаваш, защото вярата обезсмисля всякакви терзания и размишления.”
― Керана Ангелова, Елада Пиньо и времето

“Отвориш едната книга, умрелите хора оживяват, загиналите държави се развъдат, отвориш другата, размирише на нечувани дървета, оживеят пресъхнали реки ... Отвори трета, обадят се незнайни думи, ама ти ги разбираш, щото си изучен по тях, та ти се отворят на пътищата към невидени земи по кантинентите. Голяма работа е книгата, Зуица,сто очи ти дава и хиляда прозорци!”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Сигурен съм, че човек, който е прочел „Серафим“ на Йордан Йовков или „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд, вече е поне с една троха по-добър.”
― Георги Господинов, Невидимите кризи

“Като стана дума, честит рожден ден, Дядо Боже. Маминка Роза, която ме сложи да спя в леглото на големия си син, който е ветеринарен лекар в Конго, при слоновете, ми пошепна, че като подарък за теб сдобряването ми с родителите ми върши добра работа. Честно казано, аз не го намирам много за подарък. Но щом Маминка Роза, която ти е стара дружка, казва така...

Целувки, до утре
Оскар”
― Éric-Emmanuel Schmitt, Oscar et la dame rose

“Гледаше към него и се смееше. Гледаше я и той, без да откъсва очи от нея, и тихо блаженство го изпълваше отвътре, някаква радост ликуваща, не бе изпитвал това никога, към никоя жена досега, нещо непознато, което го размекваше и го правеше непознат за самия себе си. Магьосана жена. Страшна жена... Гледаш отстрани - прилича на всяка друга. Даже по-грозна от всяка друга. По-проста и по-нищо от всяка друга. А усещаш - по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга. Кое е това нещо, особеното, само нейното, най-нейното нейно, най-тайното, което го теглеше така необуздано, така безволево към нея като към пропаст? Кое точно, кое? Той не знаеше. Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад. А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо...
Проклета жена. По-настрана от тая жена, по-настрана.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Боли ме тук, нещо вляво долу, може да е апендикс.
Без диагнози, ако обичате. Апендиксът е отдясно. Няма какво да ви боли там в ляво.Как така няма?
Така. Там няма нищо.
А мен точно това нищо ме боли.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Домът е топъл вир. Гмурнеш се, когато навън реже остър вятър. И ти е добре така, на топло у топлия вир. Но не може да стоиш вечно на топло у топлия вир. Все някога ще трябва да излезеш на вятъра и да поемеш дъх от острия вятър. И да спреш вятъра. Да застанеш с лице срещу лицето на вятъра...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Дори да не си се родил във Версай, Атина, Рим или Париж, възвишеното все пак ще намери образ да ти се яви. Ако не си чел Псевдо-Лонгин, не си чувал за Кант или... ако обитаваш вечните неграмотни поля на анонимни села и градове, на пусти дни и нощи, то пак ще ти се открие, на собствения ти език. Като дим от комина в зимна сутрин, като парче тъмносиньо небе, като облак, който ти спомня нещо от друг свят, като биволско лайно. Възвишеното е навсякъде.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.
”
― Георги Илиев

“.. Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават.
Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят.”
― Георги Данаилов, Деца играят вън

“Трябваше да избягам от нея, ако исках да остана жив. Да я напусна, да напусна града по най-буквалния начин. Няколко месеца обикалях Европа. За да забравят една връзка, някои опитват безразборен секс, аз опитах безразборна география. Избирах случайни градове, пътувах обикновено с влак, сменях гари и хотели, всички туристи бяха на групи или по двойки, аз обикалях сам из площадите, които от един момент започнаха да изглеждат едни и същи. Приличах на човек, който иска да изостави собдтвената си изоставеност зад някой ъгъл. Като някой търсещ отдалечно и непознато място, където да пусне котките на тъгите си, така че те никога да не намерят обратния път. Знаеш ли колко е трудно да се отървеш от котки? Те притежават невероятно чувство за дом, особена памет.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Ето това няма никога да се промени. Човек се ражда млад, блестящ и бодящ като ето тази игла. Като копието на свети Георги. Постепенно обаче нуждата да събере двата края започва да го притиска. Да го навежда, да го свива. Все по-надолу и все по-надолу. Докато най-после свърже тези пусти два края окончателно и - хоп - от копие си се превърнал в безопасна игла. Трябва да си от много як метал, за да не ти се случи... Или да се съгласиш от време на време да те прибират там, където няма да бодеш. Сиреч тук. Ти избираш каква игла да си - безопасна или опасна.”
― Любен Дилов - син, TILT

“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.
Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.
Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.
Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."
Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”
― Георги Илиев

“Там, където с въображение не се достига,
се отива със просто вървене.
И най-пъстрият сън, и най-странната книга
не са по-хубави
от нещата обикновени.

Хляб за гърлото, билки за раните
зреят могъщо и светло в земята.
Защото тя е, която храни
корените на чудесата.”
― Иван Цанев, Седмица

“...мислех, че ние може и да не сме ангели, но има мигове, в които доста заприличваме на такива.
Трудно е да си ангел всеки ден, даже е невъзможно. Ние с всички сили се стараем да е ни усети някой колко сме меки и чувствителни, вече по навик заемаме гранитни пози, придобиваме коравосърдечни форми, като изсечени от камък статуи. Затова, когато в подобни мигове станем ангели, без дори да се усетим, тогава много ни личи.”
― Емил Тонев, Понякога ангели

“... Кой е по-прав, кой е по-силен, кой е на Божия път ме питаш... Искаш аз да бъда везната. Не мога, сине, не знам кое е право. Няма везна със сърце. Това, което знам, е, че щом си на пътя, всеки въпрос иде от сатаната, а всеки отговор иде от Бога. За теб остава да намериш сили да признаеш какво е попитало сърцето ти, за да разбереш на какво е отговорила душата ти.”
― Петър Делчев, Балканска сюита

“... всеки народ отхранва в утробата своя както героите, така и предателите си и че тези последните, подобно плевелите в земната нива, са определени на всеки декар-народ и макар да са по-малко от хлебните стъркове, плевелите са по-видни, защото по-рано узряват и по-рано дават плод.”
― Неда Антонова, Ангела

“Ръцете ѝ се пресягат да ме обгърнат, да прегърнат сърцето ми. Аз повдигам длан към бузата ѝ, далечната, облягам глава на близката, притихваме.

Седим и гледаме яхтите, които се плъзгат в мъглата, окичени с ярки флагчета: един жизнерадостен щрих за всички онези, които не виждат тихата радост на сивото време.”
― Kalin M. Nenov, Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

“Понякога си представям как се издигам над света. Контурите ми се разширяват, порастват, обгръщат цялата ни планета. После Слънчевата система. После галактиката.

И оставам там, в безкрайната чернота, в безкрайната светлина, която хвърля всяка същност-галактика.

Здравей, бабо.

Как ти се вижда светът ни сега? Какво виждаш, когато се вгледаш във всеки от нас? Успяваме ли най-сетне да стигнем до неказаното, недопомисленото, дори неизчувстваното докрай?



Виждаш ли – сега, когато нямаме граници, когато нашите галактически контури са само навик, само удобство – виждаш ли какви сме наистина? Течни, ярки и огнени?

Виждаш ли дядо? Неговият огън се забелязва от другия край на Вселената.”
― Kalin M. Nenov, Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна