Слънчогледи за Мария Quotes

“Човек може да извръща глава настрана колкото си иска, но ако съдбата реши да го причака на ъгъла, то той ще завие тъкмо по този ъгъл”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Красивото и грозното зависят от любовта. Зависят от нежността. Красивото и грозното ги създаваме ние. Не е задължително очите ми да виждат като очите на останалите. Ще рисувам всичко това, защото вълнува душата ми. Мамка му, ще рисувам! Красива е ето тази парцалива обувка, с излинелия гълъбов цвят, който прелива към ръбовете във винено червено. И тези тежки кални боти – колко път са извървели само. Човекът ги е събул, стоят клюмнали, сякаш всичката умора е останала в тях. Красиви са уморените обувки, защото в тях спи извървеният път.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Миналото е бъдеще време. Миналото е бъдещето на бъдещото време. Трябва да приключа с миналото, в което това бъдеще е застинало и не позволява на живота ми да се движи. Изборът е направен.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Виждаш ли как когато човек е щастлив, престава да има общо с останалото? Забеляза ли кои отказаха да купят букет? Замислените. Останалите са щастливи. Разбра ли колко лековерни са щастливите – и през ум не им мина, че в розите от пресен гроб има най-много любов, но и най-много болка. А щом не им е минало през ум, значи в този миг те са недосегаеми за болката. Всичко е ей тука, момиче, зад челото”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Какво пък, има и такива, несподелени любови – важното е, че са любов. Досега съм живяла без нея и когато най-сетне я намерих, знам със сигурност, че нищо друго не ме интересува – по-важно е да обичаш, отколкото да те обичат. Каквато и да е, любовта ни прави живи.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Ей такива мигове правят живота. Броят се на пръстите на ръцете, но правят смисления живот.
Останалото е амнезия, забрава. Какво толкова, какво наистина, със какво е важен един такъв миг. Момиче, развява конската си опашка, пльока прозрачния балон на дъвката и се смее. Нищо и никакво. Мигове.
А в спомена започваш да ги проектираш бавно и с наслада върху екрана на стената или на тавана, там постепенно се появява лицето на невинността на всеки подобен миг. Зелената ципа на дъвката върху устните като прокъсано липово листо, блесналите очи, развятата руса коса, права и нежна като грива на младо конче. Присъствие и отстъствие, едновременно. Време и безвремие.
Ами, да: о, миг, поспри. Това са спрели мигове. Преди минута си дадох сметка, че не ме е наранявал и убивал или приютявал и спасявал целият живот, ранявали са ме и са ме спасявали спрелите мигове...”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“В същността. Очите притварят клепачите си и в съня на Мария нахлува златист мрак. Внезапно като през чист екран преминава фигурата на дете. Момиченце. Поспира, извръща глава и гледа със същите непосилни очи. Мълчи. Неочаквано поставя малката си длан на гърдите отляво и се усмихва. Прави нежни трептящи движения с пръсти. На Мария й прималява от любов. Дете в съня й. Една малка богиня, от утробата на знаещия й поглед след малко ще се родя. Ще се родя невинна. Ще се родим невинни.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Целият град не е нищо повече от гигантски аквариум за човеци, които се мятат в мрежите на светлините като риби на сухо – въвлечени в ефирните заграждения на живота без изричното им съгласие. Като обитателите на аквариум, като делфините в делфинариум, като конете в цирк, като лъвовете в клетка… Сред пищни луминесцентни светлини. Под ефирен прозрачен похлупак. През който някой невидим ни наблюдава. Иззад стъклото. Се забавлява. Може би експериментира. Забавлява се стъклото иззад. Може невидим би някой през наблюдава който. Има дълбоки черни очи. Опитва се да ни опитоми. Да ни дресира. Да ни направлява. Да ни манипулира. Може би дори да ни обича – почти като Бог.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Часовникът на стената пулсира. Весел часовник, лекомислен. До него стъклото на картината се е изпотило и слънчогледите отдолу са сгърчили върховете си още по-силно. На сватбата си майка му и баща му получили тази картина като необичаен подарък – насред купите, чиниите, кафеварките и чашите, с които щедро ги дарявали гостите на тържеството. Иван Вангога, онзи винаги усмихнат човек от съседната улица в най-крайната къща, който изчукваше букви с имената на мъртвите върху паметните плочи, печаташе некролози на разбрицана печатарска машина и в свободното си време рисуваше – най-вече копия на известни художници, – преди да загине при злополука, той ни я подари, Стефане. Странно ми действат, да знаеш, момче. Виж какви живи слънчогледи, сякаш ги боли от нещо. Тук до часовника є е мястото на картината. В него тече времето, в нея е застинало безвремието. За равновесие нека си висят редом – бе се усмихнала с крайчеца на устните майка му”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Слаби мъже, слаби… силата си я пиете от жената.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“и не забравяй, пази се някой ден да не ми кажеш, че ме обичаш. Грозно и непочтено е да казваш на която и да е жена такова лигаво, немъжествено нещо, на всичко отгоре то никога не може да е истина.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Преди минута си дадох сметка, че не ме е наранявал и убивал или приютявал и спасявал целият живот, ранявали са ме и са ме спасявали спрелите мигове”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Единственото, което можем да направим, е да не се отказваме от любовта. Да я обичаме, за да я спасим. Любовта, за съжаление, можем да я спасяваме само поотделно - всеки за себе си… Никак даже не пресилва нашият Винсент ван Гог, като твърди, че живот без любов е безнравствено и греховно състояние.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“От очите на майка му се търкалят ледени топчета. Не бях виновна, внезапно прекъсва свещеника. Случи се без мен. Той не трябваше да тръгва по стъпките им. Черни стъпки в белия сняг. Сърцето му. Болното му сърце. Разширено. Нищо кой знае какво не бе станало – щом аз не бях виновна, а други, нас какво ни интересува. Просто гевречетата изгоряха. Черни гевречета, бял сняг. Колкото по-черни са гевречетата, толкова по-бял е снегът.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Тук ликуваше светлината. Беше заслепително, умопомрачително от щастието, което извираше от платната. Почувства, че сърцето му бие до пръсване, черепът му сякаш пропука по шевовете и увеличи размера си. Мамка му, мога да умра от апоплектичен удар! Тръгна като зашеметен покрай стените. Дега – някакви странни балерини в синьо, червено, жълто. Само основните цветове. Ярки и празнични въпреки умората в глезените на жените. Танцът е в невидимите трептения на светлината. Моне. Искрящо лято, неудържима светлина, изумруденозелено, блажени треви, плътен наситен колорит. Съвместеното несъвместимо. Мане. Основните цветове и при него са чисти, но вече докоснати един с друг в линията на преливане. Сливат се, без да се разграничават, но и без да натрапват съставния цвят. Сисле. Писаро. Навсякъде – въздух, лекота, щастие. Платната трептят, трепери и въздухът в залата. О, Боже!Ти, който искриш, сам зашеметен от светлината, която си! О, Боже!”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Откакто бе пристигнал, не спираше да обикаля околностите, никак не му беше трудно да се впише в суровата пустота наоколо, да се разтвори в нея. Духът му някак внезапно се смири, подчини се на нещо по-голямо и могъщо от него. Да, Бог обитаваше тези пустинни северни селения, без да се крие и без да иска допълнително да бъде разкрасяван от природата. Тъмните торфени поля с унили ябълкови дръвчета из тях, посърнали и свити от хлад сутрин рано и успокоено разперили клони през деня, когато слънцето се прокрадва иззад оловните облаци, спаружените червени ябълки, останали по най-високите клони, изсивелите дървени лодки по каналите, кои то плават меланхолично и някак безпътно, локвите по изровените пътища, пълни със застояла мръсно-жълтеникава като пикня вода, хората дръпнати, първични, заядливи. Всичко беше, каквото трябваше да бъде, в този миг нямаше нужда от далечния прекрасен свят, който все някъде трябваше да съществува, лазурен и приповдигнато лекомислен, имаше нужда да е в унисон с настроенията на природата, почти еднакви с тези, които терзаеха собствената му душа. Друго място, плашещо щастливо, Винсент в този момент не би могъл да понесе. Когато човек е нещастен, щастието е жестоко, също както и обратното. В този момент на това място всичко беше твърде хармонично: природата линееше, местните му се присмиваха открито, слънцето не топлеше, самотата виеше в дълбините му като вълк… Да, беше повече от хармонично.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Искам да знам, опитва се да каже на глас Мария, устните й мъчително се раздвижват в съня. Очите започват да излъчват сияние, което я облъчва. Усеща, че тялото й запламтява в невидими резедави пламъци. Знае, че са резедави, защото й става нежно, прохладно, цялата настръхва от копнеж. Какво е, какво сте? Не може да не знам. Само съм забравила. Само съм изоставила онова, което съм знаела. Или то ме е изоставило. Понеже тъгата ми е била приела заплашителни размери. Била е минала предела. Ирисите засияват, изумрудени звезди. Като очите на невидима богиня, чието дишане повдига небесата и кара земята да се олюлява зашеметена. Родни очи, въздъхва Мария в съня си, родни. Всъщност да. Всъщност. В същността. Знам всичко. Само някой трябва да ми го припомни.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“За Арл. Към светлината. Към щастието. Към своята неотклонна съдба.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Какви ги говоря! Боже, холандецо! В живота не ми пука, но насън е жестоко, миличък Винсент! Сънищата ми са пропаст, в която всеки път падам, вкопчена в голото тяло на някой мъж. Отблизо виждам лицето му, разкривено от похот, чувам ръмженето му, страховито от похот, чувам мръснишките му думи… О, Винсент… какво знаеш ти! Изобщо не вярвай на нафуканите ми приказки! Откак заживях с тебе, неспокойно ми стана, несигурно. Защо ме вадиш от равновесие с тъпите си проповеди? Виж, разплаках се даже!”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“Бъдещата моя слава не е за мене, тя е за самата себе си, употребила е дарбата ми, ръката ми, боите ми, живота ми, тежкия ми характер, лудостта ми… ухото ми дори. Употребила ме е, защото славата е, за да употребява безмилостно. Майната є на славата. Прилича на хагска проститутка. Винаги стои с разтворени крака, обожава да я чукат отвсякъде. Затова важен е само този миг. Безславен, малък, в ъгъла с прозрачния абсент на дъното на чашата, с последните капки, които блещукат като зелени звезди. Всичко друго е преди. Животът е винаги преди.”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария

“И да ти кажа, и до днес не съм разбрала животът ли прави нас, или ние правим живота си”
― Керана Ангелова, Слънчогледи за Мария