“Часовникът на стената пулсира. Весел часовник, лекомислен. До него стъклото на картината се е изпотило и слънчогледите отдолу са сгърчили върховете си още по-силно. На сватбата си майка му и баща му получили тази картина като необичаен подарък – насред купите, чиниите, кафеварките и чашите, с които щедро ги дарявали гостите на тържеството. Иван Вангога, онзи винаги усмихнат човек от съседната улица в най-крайната къща, който изчукваше букви с имената на мъртвите върху паметните плочи, печаташе некролози на разбрицана печатарска машина и в свободното си време рисуваше – най-вече копия на известни художници, – преди да загине при злополука, той ни я подари, Стефане. Странно ми действат, да знаеш, момче. Виж какви живи слънчогледи, сякаш ги боли от нещо. Тук до часовника є е мястото на картината. В него тече времето, в нея е застинало безвремието. За равновесие нека си висят редом – бе се усмихнала с крайчеца на устните майка му”