“Ей такива мигове правят живота. Броят се на пръстите на ръцете, но правят смисления живот.
Останалото е амнезия, забрава. Какво толкова, какво наистина, със какво е важен един такъв миг. Момиче, развява конската си опашка, пльока прозрачния балон на дъвката и се смее. Нищо и никакво. Мигове.
А в спомена започваш да ги проектираш бавно и с наслада върху екрана на стената или на тавана, там постепенно се появява лицето на невинността на всеки подобен миг. Зелената ципа на дъвката върху устните като прокъсано липово листо, блесналите очи, развятата руса коса, права и нежна като грива на младо конче. Присъствие и отстъствие, едновременно. Време и безвремие.
Ами, да: о, миг, поспри. Това са спрели мигове. Преди минута си дадох сметка, че не ме е наранявал и убивал или приютявал и спасявал целият живот, ранявали са ме и са ме спасявали спрелите мигове...”