“Откакто бе пристигнал, не спираше да обикаля околностите, никак не му беше трудно да се впише в суровата пустота наоколо, да се разтвори в нея. Духът му някак внезапно се смири, подчини се на нещо по-голямо и могъщо от него. Да, Бог обитаваше тези пустинни северни селения, без да се крие и без да иска допълнително да бъде разкрасяван от природата. Тъмните торфени поля с унили ябълкови дръвчета из тях, посърнали и свити от хлад сутрин рано и успокоено разперили клони през деня, когато слънцето се прокрадва иззад оловните облаци, спаружените червени ябълки, останали по най-високите клони, изсивелите дървени лодки по каналите, кои то плават меланхолично и някак безпътно, локвите по изровените пътища, пълни със застояла мръсно-жълтеникава като пикня вода, хората дръпнати, първични, заядливи. Всичко беше, каквото трябваше да бъде, в този миг нямаше нужда от далечния прекрасен свят, който все някъде трябваше да съществува, лазурен и приповдигнато лекомислен, имаше нужда да е в унисон с настроенията на природата, почти еднакви с тези, които терзаеха собствената му душа. Друго място, плашещо щастливо, Винсент в този момент не би могъл да понесе. Когато човек е нещастен, щастието е жестоко, също както и обратното. В този момент на това място всичко беше твърде хармонично: природата линееше, местните му се присмиваха открито, слънцето не топлеше, самотата виеше в дълбините му като вълк… Да, беше повече от хармонично.”