Калуня-каля Quotes

“Чувай: никой не може да знае какво става в две, между две живи човешки души. Освен двете души. Когато между тях лежи севда. Никой. Даже и двете души. Разбра ли? Защото само в севда душата на човека е истинска. Най-истинска. А истинското човек не разбира и у себе си, камо ли у другите.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Гледаше към него и се смееше. Гледаше я и той, без да откъсва очи от нея, и тихо блаженство го изпълваше отвътре, някаква радост ликуваща, не бе изпитвал това никога, към никоя жена досега, нещо непознато, което го размекваше и го правеше непознат за самия себе си. Магьосана жена. Страшна жена... Гледаш отстрани - прилича на всяка друга. Даже по-грозна от всяка друга. По-проста и по-нищо от всяка друга. А усещаш - по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга. Кое е това нещо, особеното, само нейното, най-нейното нейно, най-тайното, което го теглеше така необуздано, така безволево към нея като към пропаст? Кое точно, кое? Той не знаеше. Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея. После се дърпа назад. А тук не се дърпа. Тук се бута в бездната сляпо и не гледа нищо, и не иска да мисли за нищо...
Проклета жена. По-настрана от тая жена, по-настрана.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Домът е топъл вир. Гмурнеш се, когато навън реже остър вятър. И ти е добре така, на топло у топлия вир. Но не може да стоиш вечно на топло у топлия вир. Все някога ще трябва да излезеш на вятъра и да поемеш дъх от острия вятър. И да спреш вятъра. Да застанеш с лице срещу лицето на вятъра...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Стига. Един живот е. Прави квото не може да не правиш. И да става квото ще...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Човек не иска да му говориш истината. Отсрещният човек иска да му говориш това, което той мисли. Да му го повториш. Това иска човекът срещу тебе... А аз си мислех, че истината е сила. Че в истината била силата. Каква ужасна глупост... Не истината е сила. Силата е истина.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“...Кой бил казал, че свободата не се давала, а се земала? Глупости. Някой глупец го казал. Свободата не се дава и не се зема. Свободата се налага с остър нож на несвободните - от други несвободни. И вече не е свобода. Защото нема свобода... Но що е това свобода? Знае ли някой?... Когато устата ти е пълна - с ляб,злато или ракия, или власт, - не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Ако караш с добром - смятат те за мекушав и ти се качват на главата. И бият. Ако отвръщаш на злото със зло - свикваш със Злото у себе си и непрекъснато му търсиш като храна все ново и ново Зло извън себе си, за да го оправдаеш...И тогава Злото у тебе става обръгнало, постоянно Зло.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“На човек не му тряба малко. Човек не може с малко. На човек му тряба много. Не само коса и кукувица, не само зелена трева и синьо небе. На човек му тряба всичко. Тряба му цял свят - за да бъде човек.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Мир и тишина... Но за да има мир и тишина, в която да се чува как расте тревата, как шумолят талазите на ръжта, за да настане такава тишина след оня гръмол, пролетошния - трябва една последна пушка, която да затисне гърлото на другите. И един последен нож, който да пресече всички други. Или не е така?...
Дааа... все оставаше неясно нещо, нещо недоизказано, недовършено нещо. Колко пъти може да гърми последната пушка и докъде стига замахът на последния нож? Ей го неясното. А може би светът просто иска да бъде размирен, приятно му е да си играе на размирие от време на време, а ти му пречиш, защото той пречи на тебе? Какво точно е, какво? Кой да каже, кой знае?... Дълбок е светът. А ти искаш да стигнеш до дъното му, да го обърнеш като овчо шкембе и да го промиеш, за да го разбереш. Дълбок е светът и човек може да се удави в дълбокото. Но Калуньо не е човек, който ще се побои от дълбокото. Той може да се побои само от себе си...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“И ето, тя е при него, той е при нея, може да я земе в ръцете си и тя ще обвие себе си около него, плътно - като смях, като ласка. Когато поиска... Но сега не иска. Сега иска нещо повече от това. Иска цялата нея. Всичко, което е тя. Всичко, което може да бъде тя. Това всичко е голямо и не свършва бързо като прегръдката. Голямо и по-дълго от това изменчиво, трепкащо, неуловимо лице, от тая бяла усмивка, от тия очи, които пронизват и сътрисат; от косите, ухаещи на мускато... По-друго, по-силно, по-страшно... той никога досега не е познавал това страшно и дълбоко нещо, чието дъно се не види. Колко чудно е това - той не може да го разбере. Не може да разбере нито себе си, нито нея, нито това нещо, което обгръща тях двамата и ги върти, и ги замайва в безкрайна, безначална магия. Той не знае нищо, той не иска нищо. Той иска само това, само нея и всичко, което е с нея, идва от нея...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Винаги, когато идваше тук, за да погледне към безкрая на света - вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че някога все пак ще се мре - но не вярваше.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Да бъдеш у дома си. Да ходиш по света и винаги да се връщаш у дома си - една скутана зелена полянка, където светът не може да достигне. Да се разтуриш и разхвърлиш, да съблечеш тялото и душата си. Да бъдеш у дома си...Познатата пътека. Познатият дървен димец на оджака, сладък димец. Познатият хляб и милата позната ръка, която ти го поднася. Да замирише на дом...
...Домът е като вир - гмурнеш се и нищо не чуваш под водата. И нищо не видиш Но не може да се стои все под водата....
...Домът е топъл вир. Гмурнеш се, когато вън реже остър вятър. И ти е добре така, на топло у топлия вир. Но не може да стоиш вечно на топло у топлия вир.Все някога ще трябва да излезеш на вятъра и да поемеш дъх от острия вятър. И да спреш вятъра. Да застанеш с лице срещу лицето на вятъра...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Момичето слезе на полянката, стъпи на минушката от две дървета, които прехвърляха вадата, застана там и се загледа във водата.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Всички хора на тая земя, каймакам ефенди, всички добри хора на тая земя са братя. И тряба да живеят като братя. Това е. Но що е то - добри хора? Хората, които орат земята и косят ливадите. Хората, които правят нещо. Които създават нещо. Не хората, които правят нищо. Не хората, които искат да превърнат света в нищо. Не хората, които гледат на кръв, мислят за кръв и леят кръв. Не те...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“На човек не му тряба малко. Човек не може с малко. На човек му тряба много. Не само коса и кукувица, не само зелена трева и синьо небе. На човек му тряба всичко. Тряба му цял свет - за да бъде човек.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и тряба да живеят като братя... А не живеят. Все недоволни от нещо. Все търсят нещо и не го намират. Чоплят нещо слепешката, бутат се насам и натам като овни. Един скача и се буни, друг скача насреща му. Като кучета се ядат. И няма край тая. Защо е така - Калуньо не може да разбере. Може да е и така: хората не разбират езика си. Един език, а не го разбират. Един говори едно, друг друго - то е едно и също, но казано другояче... Колко му тряба на човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе... Човекът е гост на тая земя. Гост - и малко му тряба. Не съвсем малко, но и не чак толкова много.”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Тревата не беше цъфнала и не беше за коса още. Но соковете вече играеха в нея и пускаха мирис на зелено. Най-хубавият мирис на света - мирисът на прясно отрязана сочна трева. "Ето, - каза си Калуньо, - може да има войни и размирици, може да свет да гине. А трева винаги ще расте. Всяка пролет ще покарва наново, и като избуи за коса - косата ще тръгва из нея. А с човеците... не е ли така и с човеците? Подрастват, избуят, после мине някоя коса и ги повали. А след туй покарват други; за да чакат и те косата си...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Тия са полудели - мислеше Калуньо, като ги гледаше, - или тепърва има да полудяват. Къде са хукнали? Но циганинът не е виновен, за него сега е жътва. Другите са полудели, другите. Всичките тия, които нямаха и ножлета да си отрежат хляб, сега правят ножове да режат глави... Луд, луд свет..." И Калуньо за пръв път усети...не - разбра, че това, за което тоя луд свет приказваше досега, сега наистина може да стане. Защото не човекът, а ножът, сам ножът може да поиска да сече. Сам ножът е опасен, когато го има, и не е за хляб... Това го сътресе цял. "И друго... - помисли той. - Ако цял свет е луд и само аз свесен - може да излезе, че лудият съм аз, а не светът?...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Но все го влечеше да се връща там, дето е тя; усещаше, че още е тук. Смътно се надяваше тя да го потърси сама, да обясни, дума да продума. Да отпусне свитото му сърце. Но тя мълчеше. Мълчеше и той. Чакаше я да си отиде тихо- той няма да прави нищо, за да я спре, да си отиде, за да свърши всичко отведнъж, да преболи по- скоро и заздравее...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Знаеше: като надзърне в пропаст, най-напред му се иска да скочи в нея”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“За Калуньо времето течеше без ред, като насъне, като един дълъг път, който няма свършек; път, дето не вървиш, а той сам върви край тебе, ти стоиш отстрани и го гледаш с угаснали очи; може наистина животът да е един сън...”
― Георги Божинов, Калуня-каля