“И ето, тя е при него, той е при нея, може да я земе в ръцете си и тя ще обвие себе си около него, плътно - като смях, като ласка. Когато поиска... Но сега не иска. Сега иска нещо повече от това. Иска цялата нея. Всичко, което е тя. Всичко, което може да бъде тя. Това всичко е голямо и не свършва бързо като прегръдката. Голямо и по-дълго от това изменчиво, трепкащо, неуловимо лице, от тая бяла усмивка, от тия очи, които пронизват и сътрисат; от косите, ухаещи на мускато... По-друго, по-силно, по-страшно... той никога досега не е познавал това страшно и дълбоко нещо, чието дъно се не види. Колко чудно е това - той не може да го разбере. Не може да разбере нито себе си, нито нея, нито това нещо, което обгръща тях двамата и ги върти, и ги замайва в безкрайна, безначална магия. Той не знае нищо, той не иска нищо. Той иска само това, само нея и всичко, което е с нея, идва от нея...”