Живко Тодоров

“Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!

Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло.”
― Kurt Vonnegut Jr.

“— Нашето маниакално трупане на богатство — продължи Куру Кан. — Главоломното ни движение напред, все едно че движението е цел, а целта е по самата си природа нещо добродетелно. Нашата липса на състрадание, което ние наричаме „реализъм“. Крайността на присъдите ни, нашата самоубеденост в правотата ни — всичко е бягство от смъртта, Брис. Всичко е едно огромно отрицание, задушено в семантики и евфемизми. Храброст и саможертва, патос и поражение, все едно че животът е някаква надпревара, която можеш да спечелиш или да загубиш. Все едно че смъртта е арбитър на смисъла, мигът на окончателната присъда, а над всичко, присъдата е нещо, което трябва да се даде, а не да я получиш.”
― Стивън Ериксън, Midnight Tides

“не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко…”
― Ромен Гари, Clair de femme

“И ето, тя е при него, той е при нея, може да я земе в ръцете си и тя ще обвие себе си около него, плътно - като смях, като ласка. Когато поиска... Но сега не иска. Сега иска нещо повече от това. Иска цялата нея. Всичко, което е тя. Всичко, което може да бъде тя. Това всичко е голямо и не свършва бързо като прегръдката. Голямо и по-дълго от това изменчиво, трепкащо, неуловимо лице, от тая бяла усмивка, от тия очи, които пронизват и сътрисат; от косите, ухаещи на мускато... По-друго, по-силно, по-страшно... той никога досега не е познавал това страшно и дълбоко нещо, чието дъно се не види. Колко чудно е това - той не може да го разбере. Не може да разбере нито себе си, нито нея, нито това нещо, което обгръща тях двамата и ги върти, и ги замайва в безкрайна, безначална магия. Той не знае нищо, той не иска нищо. Той иска само това, само нея и всичко, което е с нея, идва от нея...”
― Георги Божинов, Калуня-каля