Живко Тодоров

“И ето, тя е при него, той е при нея, може да я земе в ръцете си и тя ще обвие себе си около него, плътно - като смях, като ласка. Когато поиска... Но сега не иска. Сега иска нещо повече от това. Иска цялата нея. Всичко, което е тя. Всичко, което може да бъде тя. Това всичко е голямо и не свършва бързо като прегръдката. Голямо и по-дълго от това изменчиво, трепкащо, неуловимо лице, от тая бяла усмивка, от тия очи, които пронизват и сътрисат; от косите, ухаещи на мускато... По-друго, по-силно, по-страшно... той никога досега не е познавал това страшно и дълбоко нещо, чието дъно се не види. Колко чудно е това - той не може да го разбере. Не може да разбере нито себе си, нито нея, нито това нещо, което обгръща тях двамата и ги върти, и ги замайва в безкрайна, безначална магия. Той не знае нищо, той не иска нищо. Той иска само това, само нея и всичко, което е с нея, идва от нея...”
― Георги Божинов, Калуня-каля

“Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава”
― Ромен Гари, Clair de femme

“- Колко траят думите ли — повтарям аз, защото не знам отговора.

— Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш думата, толкова е лека, надуваш платната ѝ и я отпращаш към пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да потъне по пътя, да се сблъска с флотилия от чужди думи. Нетрайност ли е това, или неизмерима трайност, аз не знам.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Като пропагандист се бях надявал чисто и просто да съм смехотворен, но в този свят е ужасно трудно да си смехотворен, защото твърде много човешки същества не желаят да се смеят, не са способни да мислят, винаги са готови да вярват, да се зъбят и да мразят. Колко много хора искаха да ми вярват!

Мислете каквото си искате за безусловната вяра, но за мен способността да вярваме, без да задаваме въпроси, е абсолютното зло.”
― Kurt Vonnegut Jr.