“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.
Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.
Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.
Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."
Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”