Забравените от небето Quotes

“Отвориш едната книга, умрелите хора оживяват, загиналите държави се развъдат, отвориш другата, размирише на нечувани дървета, оживеят пресъхнали реки ... Отвори трета, обадят се незнайни думи, ама ти ги разбираш, щото си изучен по тях, та ти се отворят на пътищата към невидени земи по кантинентите. Голяма работа е книгата, Зуица,сто очи ти дава и хиляда прозорци!”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“На грамотния човек животът му е отворен към света, големи и добри работи можеш да направиш, иначе простотията те завлича и става страшно. По-страшна от войната е простотията, тя е бич божи!”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Ще надхитриш ли смътта, Гривньо, ще и отмъстиш ли?
Ще!
Видях, децата умират, близките умират, умират мъжете, майките ... Човешкото умира. Само нечовешкото, дето не е направено от човешко месо, само то е по-здраво, пъ-дълго, по-неумиращо.
Че седнах на станът.
И затъках.
Ще ти дам да се разбереш проклетнице проклета смърт, ще видиш!
Всичко натъках на платно, на черги, на пътеки, на киченици, на халища, на простори! Нали само ръките ми останаха, барем от тях да излезе нещо несмъртно. Дето няма да легне в земята, да стане купчина пръст.”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.
- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.
- Ще те хване – викат – самотията.
- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?
- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!
- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.
- Какъв народ, да не си се пощурил?
- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!



И една машинка донели от тяхната машинария.
- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.
- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?
- Не пречи, ама това е за удобно.
И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.
- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Снощи щях да си умра.
Както си лежах, зех да слушам по едно време как ми гасне душата. Гасна, гасна, само една искричка и остана, мъждука тя и нище да изгасне.
Чух тогава ангелско пение и божи звън прозвънтя.
Замириса на тамян.
И гледам, от хълма Голгота два ангела слизат, със сини крилца. Дойдоха при мене.
- Хайде, бабо Дафино, готова ли си?
- Чакайте бе, ангели, почакайте ме още ден, утре е Гергьовден, мойто момче трябва да си дойде, да го видя и утре вечер ще ме отведете, моля Ви се, ангели!
- Оставяме те, защото майчиното желание е по-силно от смъртта!”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“… на чиляк му е дадена душата за добро и да я варди, да го изведе нависоко и нашироко…”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Жена ли си, път ли си за някъде, не знам те, ама ти казвам, че людете са различни, различни са на лице, ма вътре са едни и същи. Лоши сме чиляците и много ще се мъчиме още, доде станеме по-добри. Пък не може са си идеш самичък. А иди, отвори пръстът, влези в нея! Ще влезеш, насилом, и дущата ти ще остане да се мъчи още един век на земята, пък я нища. Ще чакам да ме повика небето и там, високо до слънцето да ме тури, да си отдъхна. Пък ти, жена ли си, път ли си, друга ли си, не знам те, ама ом толкова ищеш, тури ме в книгите, свърши си работата ... Може пък някой да ме прочете и да стане по-добър ...”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Земята може да побере само телата, душите не може, та затуй той тъй хубаво го е измислил и е сторил небето.
Може ли някой по-хубаво да го измисли?
Накъде ли продължава това небе?
Ми след тия звезди, какво ли има нататък? Сигур пак звезди. Ама де им е краят, боже? Имат ли край, както човекът си има?
Че отвъд това небе е другото, и третото, и седмото, ами след него? Там ли седи бог, или има още нещо…
Кажи ми, боже, кажете ми бе, умрели?
Тъй ли ще ме оставите тука да си умра от любипитство?
Нищо по-лошо няма от човешкото любопитство, тъй ме мъчи, тъй, че ми иде да се пукна!”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Хората се раждаме малки, ама господ е скрил в нас голямото от своя образ и всеки трябва да се помъчи да го открие. Само така животът има смисъл.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“На Богородичния празник ми се явява света Богородица.
Слиза по един тъничък облак от небето, и тука слиза в градината, и дойде, та седна до мене.
- Не се кахъри, Дафино, успокой сърцето си, ще го дочакаш твоят син. Майката трябва да може и най-дългото да дочака. И ти трябва сила да имаш! Със сила в душата всичко се дочаква!
Като ми сече тъй, ми стана драго. Не мога да не й вярвам на Богородица, синът си от възкресение дочака и цял свят го знае.
Сядам, сине, на стълбата и чакам.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Светът в него си имаше мястото и той си знаеше мястото в светът.”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!
Долу дерето ще си тече и наобратно нема да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми бабичка една буцичка от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Навремето, щом седнеше на столчето, се пресягах, та да я барна с ръка. Ама колкото пъти се пресегнех и тя се скриваше. Сетне се изхитрих. Не посягам повече с ръка, щото се сетих, че животът ни разделя. Тя, живата ръка е по-инак сторена, та пресегнеш ли се, разпличква въздухът и размества тънката стена на вечните. Много време след туй трябва, додето се намести въздухът и додето се обистри. И оттогава само я гледам. Хвърлям бастуна, да си не помисли, че с него мога да я стигна.”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Тъжила мама, много тъжила,
та от тъжбата и съм се родила,
за радост ли, за тъжбина ли,
нарекла ме Тъжина ...”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Тъй ми се затъжава буеднъж (понякога), че си викам, господи, що си дал мъката, бе, нали за радост се раждат чилецисе…
- Ти не мой пита господа за тей работи, той ги не казва.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Шумоляха роклите им, до петите копринени на госпожите, чаткаха папуците на важните там господа, прислугвах, прислугвах, ама си знаех, че и те носят в тях си купчина пръст…
И ми беше смешно, че са тъй важни.
Не знаят ли?
Наконтени, нагласени, мърдат, ядат, важно си кипрят образът…
Пък я ги гледам и ги видям купчина пръст, наденати в рокли, в панталоне, надути, и ме надува смях…”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Се на притеснение го изкарахме тоя живот без тебе.
Колкото пъти стана заран, един бодил ми се свил в гърлото, боде, боде и всеки ден му се множат бодлиците. Как се събира такъв голям бодил в човешкото гърло, не знам.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо.
Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!
Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Навремето, когато пукаха асадека, а продънюваха нощът, страшното бе изрипнало от чиляците и ги видях, че се изтрепюват. От насрещните къщи търчаха нагоре по баирите и ми викаха, търчи, мари, търчи ща те утрепят! Ма де да търчам и за какво? То щом са ги хванали бесовете, сякъде ще се изтрепят. Чиляците са проклети, щом и мсе разбудят бесовете. Пък файда от побеснели люде немаше и нема!”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Е, хубаво де, и аз съм чула, че има люде, дето в книги са ги туряли, та и мене щом ме туриш, какво ще ми дадеш? Я ще си умра и да седа в книгите, нема да ми дадат да видям пак слънчицето, само небето го дава, еднъж!…Небето ми е прибрало и двата мъжа, дето ме водиха, и сичките ми деца, мене ще отведе при тях. Я нища да ме делиш от тях, немой ме спира! – примолих й се на тай жена.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.
- Ти опрости ли му?
- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!
- Повечето сега не опрощават.
- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.
- И какво стана сетне?
- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Т'ва е скришно като смъртта.
Повечето работи са скришни.
Всякакви работи има на тоя свят.
Всякакво ще се извиди и извърви.
И морето може да се изтече един ден в океона, пък океона в земята, пък земята в звездите, пък звездите в нящо друго.
Само силата, дето ти крепи душата, не може.
Все сила ще си е.
И все скрита и незнайна!”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Гледам го, висок, слаб човек, къде четирисетте, ама всичкото по него бе само мускул. Косата му черна каквото катран, очите му бистри като тия елхи в дерето, пък ръките и лицето му бляди, каквото най-хубавият атински сапун.
Щом влезе, и ханчето ми стана неугледно.”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Я съм си умряла и я, само дето не са ме заровили още. Мене мъглата ме върти и не пуска.”
― Ekaterina Tomova, Забравените от небето

“Тя ми ги даде, небесната сила, гласовете на мойте кавали.
Пък сега щур народ се навъди!
Тя, небесната сила, ги е видяла, ама се е хохоткала. Тя така ще се остави да е гонят разни криви машини по небето!
Че нали машината се разваля, на нея ли ще се молят людете?
Нема да го огрее чилякът тай работа, дето си я намислил, да измести силата от небето, та да иде на нейно място.
То ако беше тъй, чилякът немаше да умира, ами щеше да е каквото силата, гроб да не го хваща…
Нема да го огрее, даскале!
Пък даскалчето ми рече:
- Ами тебе какво те грее, че има сила в небето?
- Че оти да ме не грее? Тя дава нощите да си отдъхнеш от работа, дава дъждът, да се ражда жито и да цъфти всичко! Греяла ме е колко години… Щом сториш някому добро, силата те гледа и те заповня, пък чилякът не повни. Вий, младите, що не вярувате в нея бе?”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Когато жювеят людете по цял век и повече и когато додат други послед тях, та и в книги да са турени, беки, щом людете се затриват, и книгите нема да се затрият няква ден? Ще се затрият. Само слънцето и месечината, и звяздите ще останат, щото не са сторени от чиляк… И я имах ръки бели и пъргави каквото твойте, колко земя са изкопали, и те са забурили. И моите ми беха бистри, влезеше ли небето в тях, бистро си излизаше. И ногите ми беха бързи, та когато ходех, нивите трепереха. Пък пейнех ли мойте песни, до сички баири стигаха , ма гласът ми се загуби в мъглата . Сичко съм имала , ама се едно, че съм го немала. Тъй е нагласено. Ти, жено, немой да тръсиш, беки я, дето не съм ходила никъде, не знам, че сичкото е едно и също!”
― Екатерина Томова, Забравените от небето

“Лицето й каквото капина непрезеряла. Ръките й, каквото чучури и само бистра и хладка вода тече от тях. Пък очите й, очите й кехлибарени, живи броеници от чист кехлибар, изведени от най-дълбокото на земята. Блеснат ли насреща ми, каквото злато ме ослепяват…
Ти си била, Магдалино, и си бил! От другите нищо съм не заповнил. Сила имаше в тебе, сила за сто жени! Гледах насетне, гледах да видя друга каквато тебе, ама не видях. Заръчал съм на децата при тебе да ми заровят костите.”
― Екатерина Томова, Забравените от небето