“Тя ми ги даде, небесната сила, гласовете на мойте кавали.
Пък сега щур народ се навъди!
Тя, небесната сила, ги е видяла, ама се е хохоткала. Тя така ще се остави да е гонят разни криви машини по небето!
Че нали машината се разваля, на нея ли ще се молят людете?
Нема да го огрее чилякът тай работа, дето си я намислил, да измести силата от небето, та да иде на нейно място.
То ако беше тъй, чилякът немаше да умира, ами щеше да е каквото силата, гроб да не го хваща…
Нема да го огрее, даскале!
Пък даскалчето ми рече:
- Ами тебе какво те грее, че има сила в небето?
- Че оти да ме не грее? Тя дава нощите да си отдъхнеш от работа, дава дъждът, да се ражда жито и да цъфти всичко! Греяла ме е колко години… Щом сториш някому добро, силата те гледа и те заповня, пък чилякът не повни. Вий, младите, що не вярувате в нея бе?”