“Когато жювеят людете по цял век и повече и когато додат други послед тях, та и в книги да са турени, беки, щом людете се затриват, и книгите нема да се затрият няква ден? Ще се затрият. Само слънцето и месечината, и звяздите ще останат, щото не са сторени от чиляк… И я имах ръки бели и пъргави каквото твойте, колко земя са изкопали, и те са забурили. И моите ми беха бистри, влезеше ли небето в тях, бистро си излизаше. И ногите ми беха бързи, та когато ходех, нивите трепереха. Пък пейнех ли мойте песни, до сички баири стигаха , ма гласът ми се загуби в мъглата . Сичко съм имала , ама се едно, че съм го немала. Тъй е нагласено. Ти, жено, немой да тръсиш, беки я, дето не съм ходила никъде, не знам, че сичкото е едно и също!”