Мария Донева's Blog, page 319

Плакат за концерта в Пловдив

Джаз и поезия на „Пловдив чете"

Когато легнеш в шепите на чувството и се оставиш да те отнесе;

когато имаш лудостта да срещнеш скръбта и радостта,

и да ги смесиш;

когато си загърнат в свобода, когато си облечен във надежда,

когато имаш смелост да се влюбваш,

когато имаш власт да утешаваш,

това или е джаз, или поезия, но кой ще различи кое от двете?
4 юни (събота), 19:30 ч.,

Културен център на Радио Пловдив

ДЖАЗ КОНЦЕРТ JAP (Jazz And Poetry)

Марина Господинова – вокал

Антони Дончев – пиано

Венцислав Благоев – тромпет

Мария Донева – поезия
ще представят велики джаз-стандарти

с текстове на български език
Класически песни на Чет Бейкър, Нина Симон, Жак Брел,

Нат Кинг Кол, Жоао Жилберто, Франк Синатра, Ив Монтан…

поднесени по нов и неочакван начин, разбираеми и близки,

готови да ги тананикате и да ги обичате още по-силно.

Все още е тук

Радостта си е тук,

но сега си почива.

Диша кротко, без звук.

Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,

без парфюм, без надежда.

Свита в топлия мрак,

тишината подрежда.

Няма друг алкохол -

само мекия спомен.

Във сърцето й голо

след възторга огромен,

след труда, след страха,

след звънтящите страсти -

една остра троха

изостанало щастие…

Радостта се е свила

на кълбо, на юмрук.

Няма никаква сила.

Но все още е тук.

Майските събития в Раднево

На гости в моя блог – доктор Тодор Толев!

На 27 Май 2011 се проведе ХХХІХ Майски театрален фестивал на пациентите от болницата. Представлява програма, в центъра на която е театрално представление за публика предимно от колеги от страната. Пациентите обичат да играят пред външна публика и за тях е стимул да бъдат харесани.

Стойността на театралната ангажираност на пациентите е многослойна. На повърхността е възможността за прекарване на време по по-приемлив и приятен начин. С което се постига преструктуриране бюджета на денонощието на психиатричния пациент.

Следва посланието, че има зони, в които – въпреки болестта, човек е способен да заяви сполучливо себе си. Така се подкрепя самоуважението на пациента, доверието в собствените сили и удовлетвореността от одобрението на околните. Пък и публиката в същото време разсъждава „щом той го направи, а аз съм като него пациент – защо да не опитам и аз?".

После, по време на тримесечния репетиционен период, участниците-пациенти взаимодействат с околните в рамките на по-благоприятен модел. Вместо обичайния ролеви дует „лекуван – лечител", изискващ пациентът да играе социалната роля на пациент (великолепно описана от Talcott Parsons в 1951 г, при която пациентът има право да бъде освободен от други социални роли и да не носи отговорност за състоянието си, в замяна на което е длъжен да се стреми към оздравяване и да търси компетентна помощ), настъпва промяна – пациентът партнира в друго ролево съотношение „колега – колега" (в контекста на подготовката за представлението). Това е желана и полезна промяна – защото общуването е в престижна модалност, статусът е повишен, а ролевият репертоар се измества извън привичното поведение на боледуване.

И накрая – не винаги и не при всички, чрез системна театрална ангажираност пациентът има възможност трайно да научи ролеви умения, които са полезни за него и в извън-театралния период. Има шанс за преобразуване на деформирани от болестта личностови нагласи и поведенчески стратегии, чрез които театралната изява добива правото да се нарича „терапевтичен театър".



И така, тази година бе представена пиесата „Нашенци", съставена по текстове на Чудомир от очарователната и много талантлива поетеса Мария Донева, която едва ли е нужно специално да представям. Впрочем, понеже фестивалът е веднъж годишно, Мария Донева ръководи и Постоянния театър към болницата, чрез който се запълва „междуфестивалния период" за нашите пациенти. Този Постоянен театър има доста разлики с традиционния майски фестивал, въпреки привидното си сходство, ала това е друга тема. Само ще спомена, че при него се „изнасят" театрални представления – в Стара Загора, Мъглиж, София и другаде.

Режисьор ни беше за пореден път Ивелин Керанов – изключителна личност, великолепен актьор и ръководител на Старозагорския театър. Обичащ пациентите и обичан от тях, той получава при нас топлота и овации, съизмерими с най-добрите му постановки другаде. Учудващо е как този силен и ярък човек има търпение и обич месеци наред да се справя с трудната си задача. И да прави това години и години наред.

След фестивала беше ХІV научна конференция на Радневското психиатрично дружество. По значимост, тя е събитие № 2 в страната – след Годишната конференция на Българската психиатрична асоциация. Радвам се, че се получи силна и „концентрирана" конференция, а колегите от Раднево за пореден път получиха уважението на публика и участници от цялата страна. В днешното калпаво време на малцина им е до наука, та за мен Конференцията – макар и трудна за подготовка, ми е доста важна.

След конференцията дойде време за събития с подчертано гастро-интестинален характер, които – заради присъщата ми срамежливост и деликатност, предпочитам само да загатна, без да соча детайли. Пък нека има стимул за любезния читател – да разпали въображението си, та да се докосне до трептящата, вълнуваща и напоителна атмосфера на това пост-конферентно тайнство, родеещо се с Елевзинските мистерии…

Дааа… Трудно беше на конференцията, а още повече – след това…

Тук само бих приложил кратки описания за състоянията ми на следващото утро през предходни години:

—

Мозъкът ми в кариес и пломби.

Нервичките треска ги суши.

В мозъка ми сякаш падат бомби.

Всеки звук ме гази и руши.

26.05.2010

—

Главата ми – изтръпнал крак.

Душата ми – сварена мида.

Една невзрачница хламида* -

това съм днес, а не юнак.

* хламида – много просто едноклетъчно създание (бел.а.)

30.05.2011

—

Ми, такива работи… Догодина – пак…

Ти си толкова тъжен

Ти си толкова тъжен,

а дървото е отрупано с малки зелени ябълки

и клоните са обляни от светлина.

Дишам дълбоко, защото

имам желание да се любим,

да говорим на висок глас,

да вървим по топлите улици

заедно.

Но понякога

слънцето, гласовете, любовта,

никой не може да ни помогне.

Светлината изстива и се стича от клоните,

не подушвам шията ти,

не гледам лицето ти,

потъваме – всеки в своите кошмари,

без да откъсваме поглед един от друг

и без да се виждаме.

Днес на фестивала в психиатрията!

Click to view slideshow.

Новата книга на Яница Радева

„Бонбониерата"

 е мозайка. Ято отражения в счупено стъкло.  Поставени една до друга снимки, щракнати привидно  хаотично за малко повече от 24 часа на различни места от  различни хора.

Деликатно, настойчиво и неотклонно Яница разгъва двете  изречения, които всички сме чули от новините, не беше  отдавна, страшна трагедия на християнски празник горе до  един манастир, не помня кой точно…

Още на втория откъс се усеща накъде вървят нещата, и става  ясно, че ще бъде тъжно и страшно, но разказът тече и  погледът го следва. Калейдоскопът от лица се завърта  плавно,  друсва рязко, а после отново се връща към лекия,  неусетен ход на ежедневието; далеч от извънредните новини  и трагедията, която съсипва, но и освежава сънливото  провинциално време.

Книгата има сюжет, но няма главен герой. Има множество непознати, притеглени от невидими нишки, които се късат, завързват и оплитат.

Има жертви, спасители, зяпачи… обективът на разказа откроява няколко лица.

Някои от героите са по-ярки и избистрени, други остават смътни, зърнати за миг сред тълпата, по онзи дразнещ начин, както когато видиш познато лице, а не можеш да се сетиш откъде се познавате. Аз не разбрах  шофьорът на Синята госпожица оцелява ли, а бих искала да знам.

Само един от героите на книгата говори в първо лице, Ангел, хирургът Ангел. Той не успява да спаси бременното момиче; но може би ще спаси съседката си – дъщеря, която гледа болната си майка като бебе… (След специална справка се оказа, че и други говорят от първо лице… ами значи той ми е най-интересен )

Младостта и смъртта, старостта и цветята, бонбоните, времето.

Силна, смела, изящна и много вълнуваща книга.

Какво си ти, що лазиш в детелината?

И да кажа „синя лисица", никой няма да ми повярва…

нощта е тиха като бебе

В леглото сгушена, нощта
си мисли мъркащи неща,
кротува си съвсем самичка.
Над нея – мигащи звездички.
Щурци, трева, светулки дребни…
Нощта е тиха като бебе,
във меки пелени от мрак.
Тя диша бавно. Бутва с крак

една заспала пеперуда.

Притихва – не, не се събуди.

На стрък трева я залюлява.

Нощта така се заиграва,

че без да иска се разсънва.

А после на небето звънва

като изпусната стотинка

и слънцето…

Наказание

Любовниците

ще отидат в ада,

а там

ще бъде празник.

Всеки ден.