Мария Донева's Blog, page 2

Машина

Той си отиде от себе си.
Вече го няма.
Може душата му да е на топло
при мама.
А пък във тялото,
като с навита пружина,
скърца и вие
почупена, гнила машина.
Мрачна промяна,
мъчителна и непонятна.
Малка душица,
ръчица гальовна и златна.
Шумен натрапник,
без право заграбил баща ми.
Болка в очите,
прорязване през съвестта ми.
Хайде, легни, отдъхни си,
поспи си, прости си.
Вкъщи си. Тук си.
Спокойно. Да, аз съм. Да, ти си.

Таванска стая

От най-горния етаж
май са се изнесли всички.
Няколко случайни мисли
обикалят в кръг самички.

Дрехи. Чашите от сватбата.
Паяк въздуха замрежва.
Губер – ако го погалиш
мърка, после се наежва.

Ето те – на снимка стъпкана,
бледа и неузнаваема.
Паметта виси на кръпки.
Времето си търси наема.

Зад прозорчето напукано
счупен слънчев лъч блести.
Нищо ценно няма тука. Но
някога това бе ти.

Безизходицата рече

Безизходицата рече:
– Писна ми от всичко вече!
Как с каръка си да свикна?
Как неволята да викна?
Ако с някого понеча…
правят ми услуга меча.
Пробвам ли да споделя –
вместо помощ – пак беля.
Без да искам огорчавам,
наскърбявам, наранявам…
Аз съм постоянно в пат.
Ни напреде, ни назад.
Аз съм грозна. Безполезна.
Иска ми се да изчезна.
Всичко ми дойде до гуша.
Помощ! Помощ! Кой ли слуша…

– Аз те слушам. Всичко чух.
Всяко хлъц, и мрън, и грух.
– Кой си ти? Ела пред мен!
– Аз съм – твоят скапан ден.
– Да, такъв си.
– Не отричам.
Твой съм и на теб приличам.
– Я да не обиждаш, ей!
– Няма вече. Е, здравей.
Безизходица, нали?
Разкажи ми. Сподели.
Или не! Натискам пауза!
Взимам те за своя кауза.
Хайде, чувствай се свободна
да си крива, безизходна,
с шоколад да преядеш,
да се зъбиш, да кълнеш.
Ритай кофите с боклук.
Развихри се! Аз съм тук.
Аз съм кратък. Ефимерен.
Скапан, но добронамерен.
Даден съм ти неслучайно.
Хайде, мила моя майно
льо! Разправяй, от кога си?
Ей, направо ме накваси
със сълзи… Момент! Ще кихна!
Я! Сега пък се усмихна!
Сериозно, спри. Недей!
Стоп. Ревни. Не ми се смей!

Безизходицата рече :
– Гледай, вече пада вечер.
Утре пак ще продължа
безизходно да тъжа.
Ала ти, макар и скапан,
ореван и поизцапан,
всъщност си съвсем приличен –
меланхолен, поетичен,
носталгичен ден за блус.
Идеален си на вкус,
топъл си като прегръдка…
За една последна глътка
има време. Или две?
За кога да се реве…
– Да – денят бе сговорчив. –
Чувствам се по-малко крив.
И дори ми е приятно.
Пак съм зле… но на обратно!
Слънцето почти залезе.
Бях ли ти поне полезен?
– Беше, да. Не много чак.
Искам да се видим пак!
– Няма как. Не, не умирам.
Тръгвам си. Ще емигрирам
в оня край на тоя свят.
После няма път назад.
Утре идва следващ ден.
Споко – скапан като мен
сто на сто се очертава.
Просто… ти си си такава.

– Може пък да се измъкна! –
викна тя. А после млъкна.
Залезът поруменя.
– Може да се променя.
Може да намеря път.
– Може – кимна й денят.
– Изход някакъв все има…
Аз не съм неразрешима.
Може пък да се реша.
Може да се утеша.
От проблема ми огромен
да остане само спомен.
Но тогава ще изчезна…

Нощ пленителна и звездна
бе изместила деня
и внимателно сънят
безизходицата гушна.
Като бебе я полюшна,
после й прошепва тайно:
– Всичко, всичко е нетрайно.

То

То е като морска болест,
без да си пътувал.
Лоша вест, която знаеш,
без да си я чувал.

Нещо някъде се счупва,
микроскопски дребно.
Всичко е, каквото беше,
но не е вълшебно.

Нежността пресъхва рязко,
милостта престава.
Планове, мечти, надежди –
нищо не остава.

Ден след ден докопваш някак
някаква отсрочка.
Мислиш тежко. Търсиш смисъл.
Смисъл няма. Точка.

Моето момче

„Моето момченце спинка…“
Камелия Кондова

Моето момче се сърди
и не иска да вечеря.
Залъците хляб са твърди.
Яденето е от вчера.

Моето момче не помни,
спомня си и пак забравя.
Страховете са огромни,
чупят ключове и брави.

Моето момче не иска
да се мъчи със пижама.
И пантофите му стискат.
Вика. Майка му я няма.

Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.

Пейзаж

Между стари черчевета,
ламарини нажежени,
и сервизи на парчета,
и обувки разпилени,

сред отпадъци изгнили
като островче стърчи
сноп магарешки бодили
със бодли като лъчи.

Цвят от пурпур и от пухче,
влага и руменина.
Бели пеперуди скупчени
трепкат като мараня.

Минувачи крак набиват,
от небето пада жар,
а във бурените диви
къкри сладост и нектар.

Уморена съм

Уморена съм като кон. Като куче. Като смазана буболечка.
Уморена съм колкото всички звезди от Млечния път.
Като Голямата, Малката и още две средни мечки,
и като бързолетите, които не кацат, за да поспят.

Аз съм на автопилот, дишам насрещния вятър,
и дано да кимам при разговор на сравнително подходящи места.
Гледам се отвисоко как пъпля с усилие по земята
и вдигам изпуснати жълти стотинки, защото блестят.

Същевременно идват някакви грижи за справяне,
планински вериги от грижи,  разделени с по една запетайка.
Уморена съм като вол. Като човек. Като до смърт.
Уморена съм като дете без майка.

Море

На два часа път.
Недостъпно далече.
Болят ме косата
и миглите вече.
Корав като камък е
въздухът. Пари.
И дните димят
като дълги цигари.
Не мога да тръгна
по триста причини.
Морето е с вкус
на солени малини.
Доколкото помня.
Солено и вкусно.
На мен ми е влаково
и автобусно.
Пеша бих поела
това Ел Камино
до храма на бялото
Морско казино.
По гугъл мапс гледам:
четирисет часа.
Усещам недостиг
на мозъчна маса.
И никак не мога
да тръгна…
Защото.
Частица моренце
ми пари в окото.
Премигвам. Отивам
кафе да направя.
Преглъщам – море!
И в кафето се давя.

„Тайнственият гост“

Това е последната ми статия за „Сега„.
От декември 2021 до сега съм писала за около 350 книги. Това са много страници! Благодаря, „Сега“!

Щастлива съм, че ще продължа да го правя, вече на друго място.
Ще препоръчвам детски книги във , а четива за възрастни – в Медиапул. Ще си припомня как се правят нови страници в блога и тия дни ще сложа линкове.
Подкастът „За книгите“ си остава.
Ще се видим там.

За „Тайнственият гост“

Супер камериерка разрешава поредната мистерия

Училище за добри обноски

Трите нови книжки дойдоха и много им се радвам!
Те са в стихове и имат хубави истории, написани от Зана Дейвидсън, и още по-хубави картинки, нарисувани от Марк Макинли.
Преведох ги, а после ги редактирахме с Катя Латева, и ето ги: коалата Мала, овцете Ерна и Олив, хипопотамите Хорас и Ханк чакат да прочетете за тях.
Така книгите от поредицата, които съм превела аз, разбира се – в стихове, станаха цели пет.