Мария Донева's Blog, page 5

Как точно минава времето

Квартален магазин в чужд квартал (здравей-здрасти, влизала съм тук повече от пет пъти, но по-малко от 20), представителка на фирма за млечни продукти пренарежда хладилната витрина, магазинерката протестира вяло, аз избухвам.

Аз: Знам ги аз такива подреждачи! Майка ми е такава! Постоянно подрежда, но така, че човек нищо не може да си намери и трябва да я пита! Слага ти гащите с пет сантиметра по-встрани в шкафа и те автоматично стават невидими! Нарочно го прави! Само и само да не можем без нея!

После се смея и се извинявам, а магазинерката и подреждачката на чужди витрини дават още примери, а аз бързам да изляза, за да си порева за майка ми, която вече не подрежда нищо, но ние продължаваме да не можем без нея.

Така минава времето.

Честит рожден ден, блогче. 15 години уседналост в безкрайната вселена на интернет.

„Холивудобългарин“, „Жеравите отлитат на юг“, „Ще Ви предпишем котка“

За „Холивудобългарин“

Ведри лакърдии от фабриката за мечти

*

За „Жеравите отлитат на юг“

Да се сбогуваме и да простим

*

За „Ще Ви предпишем котка“

Една котка на ден държи доктора далеч от мен

Април

Аз съм радетел на радостта.
Бройте ме в нейното опълчение.
Дърветата пускат зелени листа
и това е от огромно лично значение.

Аз съм свидетел от първия ден,
от втория, от третия, от сутрин до свечеряване.
И участвах в топлото и в студеното,
в което изчезва и в което остава.

Очевидец съм, и каквото знам – знам.
Беше тъмно и дяволско, но ето, просветна.
Като застъпник на пролетта аз бях там,
и запомних, и казвам, и не ще се отметна.

Капани за сънища

„Обучение в покорство“, „Последните глътки“, „Черна захар“

За „Обучение в покорство“

Да се затвориш в непробиваемия капан на самотата

+

За „Последните глътки“

Македонска кратка проза с продължително ехо

+

За „Черна захар“

„Ако звездите бяха от злато, щях да разкопая небето“

Пролетен литературен салон

Моля, заповядайте!

„Последен ход“ и „И леглото ни е зеленина“

За „Последен ход“

Един фантаст от старата школа

За „И леглото ни е зеленина“

Нова звезда на литературния ни небосклон

Румен и Златим, „Сони бой“, „Маус“

За „Невероятните приключения на котараците Румен и Златин, някои от които действително са се случили“

Добре дошли във Вселената на приближаващите се лета!

За „Сони бой“

Ал Пачино разказва живота си драматично и кинематографично

За „Маус. Разказът на един оцелял 1: Баща ми кърви история“
„Маус. Разказът на един оцелял 2: Тук започнаха мъките ми“

Свидетелство за Холокоста в потресаващ комикс

В подкаста ТУК

На път

Я, рейсът е на два етажа! 
Подтичвам, качвам си багажа.
Държа шишето със водата.
Снегът полепва по стъклата.
Говоря с чужд и странен глас.
Здравейте, май ще съм до вас. 
Не е заразно, просто плача
за себе си и изпращача.

Потегляме. Стена снежинки.
Градът е в коледни картинки,
а вече свършва февруари.
На мен под клепките ми пари.
Закуски. Каса. Сръбска скара.
В района сме на Сточна гара,
и аз съвсем безшумно плача
за себе си и изпращача.

През София ще бродим вечно,
а вече всичко е далечно –
алармата на телефона,
сънят, саксията с лимона,
безгрижието, лекотата,
обувките, ключът, вратата.
Ще дойда скоро пак, но плача
за себе си и изпращача.

Кафяво, сиво и студено.
Стъклото млъква замъглено,
но се досещам за пейзажа.
Ако си спомня, ще ви кажа
защо пътувам, накъде ли.
Меле от вторници, недели,
престой, очакване, билети,
трохи от нерви и солети,
живот на точки и тирета,
настинки, снимки от морета,
на път, безпътно, безизходно,
опияняващо свободно,
но ми се иска да не плача, 
а да посрещна изпращача,
да спрем, пред къщи да паркираме,
при себе си да се намираме
и вече да не си отивам.

Извън града сме и заспивам.

„Соленият път“ и „В орбита“

За „Соленият път“

Когато изгубиш всичко, хващаш „Соленият път“

За „В орбита“

Астронавти на мисия в задния двор на Земята