Мария Донева's Blog, page 332

Неделя. Спокойна сребриста мъгла.

TT

Неделя. Спокойна сребриста мъгла.

Царица на зимните хубости.

А граждани в своите топли легла

сънуват пари. Или глупости…

Мария

Свита на топло, а с ледени крайници

искам да спя, но не идва сънят.

Гледай ги мечките – мъдри бозайници,

лягат и цели три месеца спят.

Хъркат доволно, сънуват прилежно,

хич не им пука какво е навън.

Виж костенурките! Виж таралежите!

Хайде на бас, че се хилят на сън!

ТТ

Пък мен не ми се ще, Мария,

да тъна в перманентна дрямка.

Не ми е кеф да съм от тия,

що само нанкат, нанкат, нанкат…

Пред мен стоят, и то е вярно -

къде по-смислени задачи:

да пуша, да похапна харно.

Това е кредото ми, значи!

ТТ

А усмивката къде е?

Без усмивка – лошо!

Ама че съм бил завеян!

п: / забраванко тошо

Мария

Аз три месеца да дремна,

а пък после ще му мисля.

Я си представи: зелено,

облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,

и черешата – узряла….

Ей такава сутрин чакам.

До тогава бих поспала.

Този лиричен монолог може да бъде прочетен и тук.

Тя се готви да пътува.

Тя се готви да пътува.

Вече знае накъде.

Но макар че се шегува,

тайна мисъл я яде.

И макар че тя е смела

и е купила билет,

във лъжи се е оплела.

За да продължи напред,

трябва да развърже възел,

трябва да прескочи плет,

да надвие своя мързел,

да изхвърли много смет.

И четирите саксии

на сираческа съдба

да остави. Да изтрие

спомена за веселба.

Да извика студовете.

Да си спомни за дъжда

във леглото, на ръцете -

пръстените със ръжда.

Да не мисли за доброто.

Да не мисли за вина.

Да си навлече палтото.

Без целувка на уста

да потегли, да замине -

вече знае накъде.

Да остави да изстине

окаденото кафе.

Да не мие тези чаши,

да не готви за обяд.

Да се радва, че се плаши,

Да не търси път назад.

Да не спира. Да не чака,

време е да се реши -

който пак я е разплакал,

няма да я утеши.

Тя се готви да пътува,

но да се стопи снега.

Ще избяга, ще отплува,

но не знам кога,

кога…

 

Няма да е по-различно.

Няма да е по-различно.

Бирата и „Травиата"

хората ще ги обичат

и без мене на земята.

С мекия прозрачен вятър,

бабичките – със протези,

с нови гуми за колата -

доста този свят ни глези

и благата се разливат,

чудни до непоносимост,

идват и не си отиват.

Само мен не ще ме има.

 

* * *

Три снежинки за заглавие

са едно добро начало.

Щом отгоре ги поставиш,

настроението бяло

леко думите поръсва,

те подскачат от вълнение,

и над тебе клонка тръсва

весело стихотворение.

Безсъние

С уверена и зла походка

при мене идват през нощта

две много неприятни котки -

Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,

безжалостни и търпеливи,

не ме нападат и не хапят,

но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.

Търпението им ме плаши.

Леглото ми изглежда празно -

ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога

пробягват леко по гръбнака.

Два ангела четириноги

със мен разсъмването чакат.

 

За да бъде щастлив този земен живот, първо мъдри да бъдем.

Софокъл е един от бащите на древногръцката драма. Неговият принос за развитието й е огромен. Той намалява значението на хора и прави диалога по-жив и по-интересен.
В неговите трагедии гордостта е един от най-големите грехове, които човек може да допусне.
Така е и в трагедията „Антигона": заради прекалено голямата си гордост и нежеланието си да се вслуша в гласа на разума, Креон е наказан по най-жестокия начин. Неговото наказание не е смърт, а нещо по-лошо – да живее с вината, че заради него всички, който е обичал, са мъртви.
Според „Антигона" да си мъдър означава да си умерен в желанията си, да не си прекалено самоуверен, да умееш понякога да отстъпиш, дори да мислиш, че ти си прав, а другият греши.


Макар че трагедията е наречена на Антигона, главен герой в нея е Креон, защото точно чрез него Софокъл разкрива тази идея. Антигона до смъртта си остава непроменена, а Креон претърпява развитие и се променя. Трагичното е, че той осъзнава грешката си прекалено късно.
Позицията на Креон  е, че всички трябва да бъдат равни пред законите, че не бива да има привилегии за роднините на владетеля. Макар че Полиник е негов племенник, Креон държи законът да се спази.
Не ще приема за приятел никога
врага на своя град, защото зная аз,
че той, градът, спасява, и че плува ли
щастливо той, намираме приятели.
Буквално до преди няколко дни в Тива е имало война и всички са измъчени от хаоса и нещастията, които тя носи. Креон иска да даде на народа сигурност, ред, спокойствие, справедливост. Затова налагането на закона е толкова важно за него. Той дава лична жертва в името на своя народ – Полиник трябва да понесе цялата тежест на наказанието. Това не е лесно, но Креон го прави заради висша цел – доброто на града.

Антигона също е права за себе си, защото е водена от любов към мъртвия си брат.

Мисли каквото искаш, ала брат си аз
ще погреба и ще загина радостна.

Но ако нарушител беше не Полиник, а някой чужд човек, не знаем дали тя би се застъпила за него. Всъщност тя е егоистка, защото мисли само за брат си и за това, да има чиста съвест, а не се интересува от благото на града. Да си владетел означава в трудни мигове да вземаш трудни решения. Антигона е от царски род, но тя не е готова да понесе царската отговорност – съвестта да те измъчва, но да си се погрижил за общото благо. Тя мисли като жена, като любяща сестра, не като политик и владетел.
Въпреки това обаче, за Софокъл Креон е виновен. По законите на трагедията героят трябва да бъде добър човек, за да може публиката да не е безразлична към бедите му, а да изпитва съчувствие. Така зрителят преживява и надеждите, и страха, и болката му, и разбира по-добре поуката, става по-добър и по-разумен.
Ето защо Креон е изправен срещу Антигона, която също защитава справедлива позиция и има силни аргументи. Публиката трябва да реши на чия страна е правото.
Хорът до някъде помага да се вземе това решение, но и тиванските старци се колебаят. И те виждат логиката и на двмата опоненти, и единият е разумен, и другият. Няма начин спорът да се реши с логика. Решаваща е силата.
Креон е владетел, затова може да издава присъди и да държи на изпълнението им. Макар че с него говори хорът, макар че и Исмена, и Антигона, и Хемон, всеки по свой начин, се опитват да му покажат другата гледна точка, Креон остава глух за думите им.
Тази прекалена самоувереност е неговата вина. Иронично е, че точно Креон казва:

О, много често твърде упоритите
души разбити падат.
Той е заслепен от гнева си, от нараненото си честолюбие, от обида, че заповедта му е нарушена и че вместо гражданите да го обичат, те роптаят срещу него. Затова не усеща, че е стигнал прекалено далеч и не може да се върне назад. Умират любимите му хора. Той сам се ослепява и това е зловещо и ужасно, но пак не е достатъчно наказание за злото, което е причинил, макар и с добри намерения.

Неговата крайност го довежда до трагичен край. Затова поуката на финала е ясна:

За да бъде щастлив този земен живот,
първо мъдри да бъдем. …

…Заплащат с големи беди
горделивците своите дръзки слова
и така те се учат
на старост да бъдат разумни.

Дали Креон доживява до старост, както преди него Едип, сам, ослепен, прогонен от града?

Софокъл не казва нищо за това. Оставя ни сами да мислим кое е добро и кое – зло, кой е прав и има ли победители в този сблъсък на истини и справедливости.

За да не миришат краката на вашето бебе

Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

Баба ни често я питаше: „Един ден като родиш, кой ще пере пелените на детето ти?"
Сестра ми отговаряше: „Никой няма да ги пере, аз ще ги изхвърлям в боклука!" 
Минаха години, сестра ми се омъжи за грък и замина да живее в Гърция. Дойде време да чака бебе, и един ден се обажда по телефона и вика: „Хора, аз наистина ще хвърлям пелените на бебето! Тук има за еднократна употреба!"

Тогава, през 1990 година, тук още нямаше памперси и това беше чудо.
Мина време, памперсите дойдоха и по нашите магазини, сестра ми се връща тук на гости – и що да види: на терасите висят и съхнат изпрани памперси.


Бабите, за да пестят пари, се научиха: след първата употреба разпарят използваната пелена, изхвърлят пълнежа, перат и пъхат вътре тензух. И така – много пъти.
Между другото, бабите се отнесоха с голямо недоверие към това ново изобретение, като го заподозряха, че може да предизвика какви ли не злини – от криви крака до безплодие.
Те си имат цял раздел в ежедневния, жив, действащ фолклор на тема „какво се прави с бебето".
То се маже със свинска мас, варена с прясно мляко, осолява се (бебето!) и се къпе с отвара от орехова шума, за да не му миришат краката, и какво ли още не.
Много години по-късно, когато моят син вече беше ученик, при една караница свекърва ми, изброявайки кървавите обиди, които съм й нанасяла, ми пропомни как веднъж, като предложила да чукне едно яйце във водата за банята на бебето, а после да го намаже с мас, аз съм й казала: „Ама разбира се, а после ще го сложим в една тавичка и ще го метнем във фурната!"