Мария Донева's Blog, page 330

Късни рози

Късни рози, потъмнели,

като скупчени небрежно

смачкани чаршафи. Зрели,

напоени с дъжд и нежни,

във мъглата се потапят

търпеливо и разумно,

и надеждите им капят,

и разпадат се безшумно.

поотвори се пролет

Поотвори се пролет

и светът е разнежен.

И мухи с бавен полет

инспектират строежа.

А строител по потник

плочки слага, попържа,

май му се поработва,

но геройски се сдържа,

трета бира попийва,

кротка чалга му теква,

свирка и се подсмихва,

малко му поолеква,

и саламът топи се,

вестникът го попива.

Слънчицето униса,

биричката приспива,

той посяда, поляга,

съхне му теракола,

работата не бяга…

Поотвори се пролет.

 

Още не е зелено

Още не е зелено,

но все пак си личи,

че земята полека

поотваря очи.

Поолеква небето,

разкопчава яка,

пооглежда се – ето,

по е светло така.

Търкат длани мухите,

слънце щом ги допре,

позадрямват отвити.

Май вървим на добре!

 

Филм за театъра в Раднево

Благодаря на екипа на „Малки истории" за доброто око, с което ни е гледала тяхната камера.

Понеже няма надписи – човекът с лулата е доктор Тодор Толев.

Ето тук е филмчето.

За споделената любов

На 28 януари отидох в Добрич, за да покажа Мекото слънце.

Пътувах с влакове.

О, влаковете!

Беше ми тъжно по пътя. Гледах гледките. Мислех си за това, как всяко едно клонче, всяка клечица ще се сдобие с листа напролет, и колко трябва да си добър, за да не обидиш нито едно клеченце, да не го пропуснеш, да му дадеш негово собствено важно зелено листо.

На гарата ме посрещна Александър Белчев. Аз не познавах никой друг там, освен него.

На гарата беше и Анна. Тя дойде от София специално за тази среща и моето сърце още пропуска по един удар всеки път, когато помисля за това. Анна се е прибрала у тях на следващата сутрин с влака.

Вечерта в хубавото и просторно арткафе „Галерия" дойдоха много хора. С някои от тях се запознах веднага, от вратата. С една хубава Валентина Добринчева (автор на прелестна първа книга – „Шипка"), с Огнян, и с Галя, и с Бисерка, и още… Радостина Марчева дойде от Варна с червена роза, ех, че хубаво…

После за „Меко слънце" говори Драго Георгиев, а аз слушах с интерес и се усмихвах неудържимо. После Сашо Белчев прочете за кончето от друга планета.

И после – аз. Говорих, каквото ми падне, и всички ме гледаха насърчително, и се усмихваха, а аз казвах стихотворения от новата книга, и от предишните, и от следващата – такива пресни-пресни.

Официално имам нов номер в програмата – пея. Да. Пея. Хората много ми съчувстват, и се смеят – щото фалшиво пея, и ми се радват на куража, и са облекчени като спра, и много хубаво ръкопляскат. Наистина.

После подписвах книги и подарявах насекоми от мъниста и тел. Приемах подаръци. Предимно книги, и един аулин. Важни неща, животоспасяващи.

Някъде по това време усетих, че съм спряла да се питам защо пътувам и защо отивам на такива срещи. Не че имам формулиран отговор. Просто не се питам вече.

Ето тук е писано за онази вечер, да не си помислите, че съм сънувала.

И още – едно писмо от днешната ми поща. Ще го копирам цялото. Понеже…

казах защо още в заглавието – заради споделената любов.

Добрич те помни, Марияяяяя:)

Здравей, мило момиченце, скъпо на душата ми!!!

Малко позакъснях, поотрудена тия дни, нищо ново под слънцето освен нови стихове, дай Боже!

Виждаш ли, миличко, как някак вън от себе си ни вкарваш в твоя стил – лековат, мил и искрен…

Какво по-хубаво от това, нали!

Ето ти снимчиците, които ти правих с хъс, с възхита,с радост!

Благодаря ти, че дойде в нашия град! Че те видях и чух, не само прочела те в интернет!

Пиши, пиши и обичай! Или обратното май беше по-вярно Тепърва са още по-високите ти върхове! Зная, че си си ги заплюла, хайде, слагай анорака – химикалка и бегом! Не забравяй, моля те, да се обаждаш! Ще чакам,

защото те обичам, детенцеее! (Моите синове са на 36 и 32 г, така че и ти си ми дъщеричка! Освен едната ми снахичка:)

Бъди щастлива, Мария!

Поздрави,

Генка Петрова

http://petgen.wordpress.com/

имам нужда от слънце

И си направих

Видях нещо подобно в блога на Ането,

освен това си купих ярко жълт филц,

а той очевидно е с високо съдържание на слънце,

и ето.

 

Влакът е капка

Влакът е капка желязна вода,

бърза, защото щом спре, се разлива.

Някакви мижави храсти в студа

с пръсти разресват на вятъра гривата.

Шум и движение. Мир и покой.

Село със хрускави букви във името.

Гари и гробища. Права. Завой.

Влакът тече през леглото на зимата.

 

По една капка чай

Постоянно си казвам -

февруари е къс.

Под снега се показва

мокра, рохкава пръст.

От студения въздух

освежен, изтрезнял,

понеделник се хлъзва

в мека весела кал.

Посивял и измачкан

заскрежен акварел.

Даже аз да съм мрачна -

февруари е смел.

Ето, дните порастват -

с по една капка чай.

И тъгите зарастват.

И студът има край.

 

You Must Believe in Spring

Когато в зимен ден не спира да вали,

когато си смутен и всичко те боли,

настръхнал, без любов, далеч от радостта,

едва ли си готов да вярваш в пролетта.

Дърветата звънтят, кристални от леда.

Врабчетата мълчат, захвърлени в студа.

И ти като врабче си стягаш смелостта

да си припомниш, че я има пролетта.

Повярвай, тя върви от месеци насам.

Вратата отвори и няма да си сам.

През планини от сняг, и през блата от мрак,

ще дойде пролет пак. Когато си готов,

ще има пролет и любов.

✿

Това отново е не стихотворение, а български текст за тананикане на ето тази песен:

You Must Believe in Spring

„Другият" в Държавен куклен театър – Стара Загора

Тази вечер гледах „Другият" и това е едно от най-красивите представления, на които съм била от много месеци насам.

Постановката е на Янчо Иванов; музикалното оформление на Пламен Петков, сценографията – на Елица Стоянова и Десислава Илчева. В спектакъла играят актьорите Елица Стоянова, Десислава Илчева, Делян Кьосев, Калоян Георгиев и Станислав Матев.

Гледах и слушах и бях вътре в представлението, а в същото време си мислех: колко е хубава тази музика. И колко е трогателен този недодялан човек със скалъпеното си сако. И не мога да повярвам – толкова елегантно и изящно представление в Стара Загора. И искам да прегърна тези актьори, всеки от тях. И страшно много се гордея, че познавам Янчо, да, когато го видя на съседната маса, се поздравяваме, а той е измислил това страхотно… страхотно всичко!

И непременно ще го гледам пак, и всеки път, когато го играят.

То не може да се разкаже. Показан е денят на един обикновен човек, но този ден се разпуква като нар и в него са всичките малки зрънца на историите, които се случват в него и около него.

Мислех си също за себе си, за мечтите, които ме изграждат, и за илюзиите, които ме изяждат.

И много се смях, защото на много места беше остроумно и неочаквано и смешно; но по-често се смеех от радост, че те знаят как се чувствам и го показват толкова фино и забавно, и не се страхуват да говорят за онези тежки неща, които ме измъчват.

Те не говорят всъщност, в спектакъла има светлини и сенки, и хора, които изглеждат като анимационни рисунки, наистина!, и музика; но не се говори с думи, освен в самото начало.

Накрая се разревах, естествено, макар че се бях гримирала, понеже ми се искаше да съм хубава, естествено. Е, много бях хубава, и излязох с прекрасно чувство, с крилца на гърба, и с тананикане.

Непременно отидете да гледате „Другият" в Кукления театър.

Ако не сте от Стара Загора – пак отидете и го гледайте.

Сигурна съм, че заслужавате това удоволствие.

Страхотно е!