За споделената любов

На 28 януари отидох в Добрич, за да покажа Мекото слънце.

Пътувах с влакове.

О, влаковете!

Беше ми тъжно по пътя. Гледах гледките. Мислех си за това, как всяко едно клонче, всяка клечица ще се сдобие с листа напролет, и колко трябва да си добър, за да не обидиш нито едно клеченце, да не го пропуснеш, да му дадеш негово собствено важно зелено листо.

На гарата ме посрещна Александър Белчев. Аз не познавах никой друг там, освен него.

На гарата беше и Анна. Тя дойде от София специално за тази среща и моето сърце още пропуска по един удар всеки път, когато помисля за това. Анна се е прибрала у тях на следващата сутрин с влака.

Вечерта в хубавото и просторно арткафе „Галерия" дойдоха много хора. С някои от тях се запознах веднага, от вратата. С една хубава Валентина Добринчева (автор на прелестна първа книга – „Шипка"), с Огнян, и с Галя, и с Бисерка, и още… Радостина Марчева дойде от Варна с червена роза, ех, че хубаво…

После за „Меко слънце" говори Драго Георгиев, а аз слушах с интерес и се усмихвах неудържимо. После Сашо Белчев прочете за кончето от друга планета.

И после – аз. Говорих, каквото ми падне, и всички ме гледаха насърчително, и се усмихваха, а аз казвах стихотворения от новата книга, и от предишните, и от следващата – такива пресни-пресни.

Официално имам нов номер в програмата – пея. Да. Пея. Хората много ми съчувстват, и се смеят – щото фалшиво пея, и ми се радват на куража, и са облекчени като спра, и много хубаво ръкопляскат. Наистина.

После подписвах книги и подарявах насекоми от мъниста и тел. Приемах подаръци. Предимно книги, и един аулин. Важни неща, животоспасяващи.

Някъде по това време усетих, че съм спряла да се питам защо пътувам и защо отивам на такива срещи. Не че имам формулиран отговор. Просто не се питам вече.

Ето тук е писано за онази вечер, да не си помислите, че съм сънувала.

И още – едно писмо от днешната ми поща. Ще го копирам цялото. Понеже…

казах защо още в заглавието – заради споделената любов.

Добрич те помни, Марияяяяя:)

Здравей, мило момиченце, скъпо на душата ми!!!

Малко позакъснях, поотрудена тия дни, нищо ново под слънцето освен нови стихове, дай Боже!

Виждаш ли, миличко, как някак вън от себе си ни вкарваш в твоя стил – лековат, мил и искрен…

Какво по-хубаво от това, нали!

Ето ти снимчиците, които ти правих с хъс, с възхита,с радост!

Благодаря ти, че дойде в нашия град! Че те видях и чух, не само прочела те в интернет!

Пиши, пиши и обичай! Или обратното май беше по-вярно Тепърва са още по-високите ти върхове! Зная, че си си ги заплюла, хайде, слагай анорака – химикалка и бегом! Не забравяй, моля те, да се обаждаш! Ще чакам,

защото те обичам, детенцеее! (Моите синове са на 36 и 32 г, така че и ти си ми дъщеричка! Освен едната ми снахичка:)

Бъди щастлива, Мария!

Поздрави,

Генка Петрова

http://petgen.wordpress.com/