Мария Донева's Blog, page 325

Батальонът се строява за последен път

Тутакси си намериха осиновители и се разбягаха.

Утеши се сам

От шепа пух, от педя плат

в напълно нелогичен цвят,

зашит накриво, с бод небрежен,

със поглед кривогледо-нежен,

подарък, или пък наследство

от люляковото ти детство -

мече. И как е оцеляло,

омърляно, но чисто цяло!

Такова смешно и любимо,

излишно, но необходимо:

когато страдаш безутешно

и трябва ти прегръдка спешно,

и слънцето накриво свети,

и всички хора са заети,

и никой с теб не пие бира,

и никой друг не те разбира…

На снимките – Жоао и Силвия Плат.

Португалското ми чудо

На 20 март Нева ми писа:

„Завчера седнах, поогледах се, извадих най-хубавата картичка, преписах ти адреса от тефтерчето, лепнах марка и взех да пиша. Писах, писах, изписах всичко до ръбчетата. Почетох книга, помислих, попих кафе. Станах, пъхнах картичката в джоба и взех да се оглеждам за красивите червени кутии, дето тук ги имат за пощенски – цилиндрични такива, топли. След половин час вървеж намерих. Бръкнах в джобето, картичката паднала. Ммм… Дано я вдигне някой досетлив и да я пъхне в някой червен цилиндър. Ако не, ще ти пратя друга. То и ако да, пак ще ти пратя друга… "

Вчера, на 30 март, си получих картичката!

Някой я е вдигнал от земята, носил я в ръка до червената пощенска кутия и я е пратил да дойде при мен.

Тук е мястото да ви кажа едно от стихотворенията на доктор Толев:

Във шубички и по елечета,

с ботушки и галоши -

гъмжило от добри човечета,

разбира се, и лоши.

По улиците плиска слънчице,

а зимата се бави.

Събирам радостта по зрънчице.

Тъй зимнина се прави!

Не съм от Белград.

Но страшно ми се прииска да бях!

Чета „Магията на Белград" на Момо Капор, преведена от Ася Тихинова – Йованович.

(Нева, благодаря ти, че ме научи да гледам името на преводача и да му благодаря на ум за четвърт секунда (не отнема много време, а е толкова правилно!))

И чета аз книгата. Започнах я във влака за София, но не напреднах много, защото спирах след всяко есе, за да си помисля и да подишам малко, докато се успокоя.

Това е моята книга! Пише за този град, в който никога не съм ходила, за неговите улици, реки, небе, шкафове, подправки, заведения, сезони, манджи, пазари, момичета и бабички, за каквото се сетиш. И уж нищо не е кой знае какво, и какво ме засяга пък мене, а е разказано с толкова любов, с такава нежна усмивка, че ми се доплаква и сърцето ми се изпълва с копнеж.

Ако отида в Белград, той едва ли ще покаже тези свои лица точно на мен. А ако ме хареса и се обикнем, нали ще тъгувам, когато го напусна.

Момо Капор, Момо Капор, какво направи ти с мене…

Теменужки, трева

В един град живеем с Дора, но се виждаме от дъжд на вятър, а в Стара Загора, както се знае, времето е все прекрасно. Щях да й подарявам едно чернооко животинче – то се запиля някъде през тия месеци.

Доре, отеменужих тази кутия за теб, и трябва да се видим офлайн.

Еми крайно време е! Еееее!

кутийка с овчици

Преди

След

Едновременно

Моят неоценен талант

Аз (с ентусиазъм): Може ли да ти изпея една песен?

Той (ларж): Може, разбира се.

Аз (щастливо): Благодаря!

Той (любезно): Аз ти благодаря!

Аз (поемам си дъх да пея): …

Той (делово): Е, благодарихме си, сега вече можем да поговорим за нещо друго.

Остро състояние на пролет

Мария

Остро състояние на пролет -

съответната температура,

и разгорещени, и разголени,

хората замаяно се щурат.

Със объркана ориентация

(кой е пипал часовото време?!)

цъфналата като джанка нация

бърза доза слънчице да вземе.

ТТ

Ранен следобед на пролетен ден.

Птички и слънце в небето.

Толкоз прехласнато бях възхитен,

че ми изстина кафето.

от сайта на Иван

 

Леля

Аз я чаках настървено,

с остри пръсти, с тънки нерви.

Дебнех всеки стрък зелено,

да го сдъвча, щом се мерне.

Будна цяла нощ оставах -

дойде ли, да я посрещна,

и на нея посвещавах

всяко по-щастливо нещо.

Явно тя се е смутила

и не е по тържествата.

Тихо заобиколила

през калта и през тревата.

Хванала се да работи -

първи ден и първа смяна,

и на пълни обороти,

даже два-три дни по-рано.

Днес на стълбите ме среща -

преспокойно, най-човешки.

Спирам. Гледам я насреща -

с най-обикновени дрешки,

с луковици във ръката,

с паяжини по ръкава.

Весела, съвсем позната,

мърлява една такава.

Ало, пролет! Аз очаквах

щъркел с алени фанфари!

Но… защо да й натяквам.

И какво да й се карам.

Тя по свой си път се движи,

не по церемониала.

И за другите се грижи,

другите облича в бяло.

Да почива не обича,

най-заета е в неделя.

И по всичко си прилича

със любимата ми леля.

Хванала си ново цвете,

носи и едно за мене.

Дай да разкопаем двете

двора, тук бодни зелено.

Тя показва, аз се уча.

Ще ми се да съм полезна!

И не знам как, но се случи -

нервността ми поизчезна.

Ваня, Ели и аз

премиерра!