Мария Донева's Blog, page 321

Залесяване

Три мъчителни часа в операта

Снощи беше.

Гледах „Българи от старо време".

Това представление се играе от три години, може и повече, и салонът на Държавна опера Стара Загора пак беше пълен. Публиката се забавляваше, хората се смяха много и повтаряха на глас смешките, които Стефан Рядков и Руслан Мъйнов подхвърляха.

За мен обаче това беше време, убито по особено мъчителен начин.

Музиката на това произведение е написана от Асен Карастоянов, български композитор.

То е оперета. Хората говорят, а после пеят. По принцип, нищо лошо. Ама… музиката е полу-оперна, полу-обработена народна, полу-революционна.

Едни хора в народни носии говорят като професори (майката на Лила – направо като академик).

А на сцената – много хора. Всичките облечени добре. Сценографията масивна. Никой не се е стискал за пари. Само дето…

Чувството, че постоянно ме лашкат ту в една, ту в друга посока, се засилваше до почивката, след което във втората част (още час и половина) вече никой не знаеше какво става, нямаше какво повече да се случва, и се наложи Руслан Мъйнов и Стефан Рядков да забавляват публиката с шегички, елементарни препратки към телевизионни предавания и клоунада, която на мен ми беше унизително да гледам.

Любен Каравелов, български национален герой, писател, е жертва на това цялото нещо. От езика, сюжета и прекрасните му герои не е оставено нищо.

Хора, като не го харесвате, а го мразите, защо сте сложили името на човека на афиша си? Той е беззащитен, понеже не може да вземе пищов и да дойде да ви пита какво сте направили с книгата му.

Не бива така!!!

Второстепенните герои, Ерчо и Герчо, и Янка и Иван, бяха като миг прохладна почивка за отчаяните ми очи. Явно хората си знаят, че представлението е за гостите от София, и си играха честно, за своя душа. Плюс това песните на Янка и Иван бяха все пак издържани по-близо до духа на народната песен, играха ръченица, а не показваха как танцуват тюлените и зайците.

Вижте, на публиката й беше смешно.

Имаше аплодисменти.

А пък аз се чувствам като жертва на насилие.

Сигурна съм, че не заслужавам това.

Нито пък Любен Каравелов го заслужава.

Вятърна въртележка

Не обичам да отказвам. Мога, но не ми е приятно.

Дето се вика, ако бях жена, все бременна щях да си ходя.

Не, сериозно, ако ненавиждам нещо, това е да отказвам на добрите и разумни желания на детето си и мисля, че всеки родител ще ме разбере.

А моят син обикновено иска смислени неща, и винаги е бил грижовен към околните.

Затова едно от най-тъжните неща за мен е било, когато се е налагало да му отказвам, и то по тъпи причини, например защото не съм имала пари за нещо.

Когато той беше на три години, живеехме в София, на „Цар Асен", близо до НДК, и всеки ден се разхождахме в района. Все така се случваше, че когато дребния е поискал да му купя въртележка от ей този дядо, все нямах пари.

А правото на игри е свещено право на всеки бозайник!

В неделя се сетих за това и с мислене и опити стигнах до истината, как се прави такава въртележчица. Много е лесно!

Трябват едно квадратче хартия, една карфица и една сламка, може и парченце гума за триене, за да се забие в карфицата и да я задържа да не пада.

  

И после вече можеш да си играеш с формата, материалите и цветовете и да си го усложняваш, но принципът е този.  И можеш да закрепиш въртележката на колелото си или до вратата, за да я върти вятърът при отваряне и затваряне, или в саксиите на терасата, или където си искаш – то си е твоя работа какво ще правиш

А при въртене издават весел звук!

Тя се наслаждава на дъжда

Бодливата роза дъждът я вали

дори по най-ситните меки бодли,

и тя се отпуска в ръцете му мокри,

показва му своите алени рокли,

а той я докосва, където обича,

и между листата й тънки потича,

и нежно и весело я гъделичка,

а тя си повдига полите самичка,

цъфти, изчервява се, тихо се смее,

и даже не се и замисля къде е,

а те са на пътя, съвсем под небето,

и хора минават, и кестени светят,

и слънцето светва. Дъждът си отива,

а мократа роза спокойно заспива.

Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,

но като със гума

минал вятърът веднъж,

меко и безшумно,

сух е този тротоар,

леко влажен онзи,

и изпробват своя чар

плъзналите рози,

въздухът блести сребрист,

ароматна влага

вдишва всеки трепкащ лист,

светлината бяга

в лъснали от весел лак локви,

и на чисто

пролетта записва с крак

резедави мисли.

малки вълшебни дръвчета

Отдавна мислех да опитам, и ето – май се получава.

Дори забравих, че ми е тъжно, като се заиграх с това.

Ех, че хубаво!

Тишината нахлува в стаята

Тишината нахлува в стаята

като природно бедствие

и е празна като пространството

под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите -

лед в чаша.

Мълчим облечени, разлюбени

и има страшно.

„Двете стрели", премиера на Сцена 99

„Двете стрели" от Александър Володин

Младежка театрална студия Сцена 99

Постановка и режисура: Христофор Недков

Музикална среда и пластика: Валерий Кондратцев

Сценография и костюми: Недялко Йорданов, Звездина Иванова, Христофор Недков 

1.

Много ли е важно, че в някаква Стара Загора някакви ученици правят театър?

Ще разширя въпроса в две посоки:

Много ли е важно, че в детските градини децата учат песнички;

и много ли е важно, че в градовете из България да се играят театрални пиеси?

2.

Преди дни беше премиерата на пиесата „Двете стрели"от Александър Володин на Младежка театрална студия Сцена 99.

В пиесата се разказва за хората от едно племе, които се бият със съседните племена и се прехранват, като ловуват диви животни; имат старейшина и разрешават проблемите си на племенен съвет.

Без текстът да е видимо променен, Христофор Недков е преметнал събитията през времето и по украшенията, фона и предметите по сцената се разбира, че действието се развива след Новата ера. От западната цивилизация са останали платки от потрошени компютри, мазни черни реки и тотемите се зверят с лъскави очи от CD-та.

Всичко друго е същото (като преди и като сега) – хора, някои по-глупави, други по-коварни. Битки за влияние и чест. Любов и нелюбов.

3.

Спектаклите на Фори винаги блестят с пипната сценография и функционални, зрелищни костюми.

Сцената е малка… абе направо си е тясна, но и това е използвано така, че да работи за внушението на пиесата. Валерий Кондратцев е разтанцувал актьорите.

В представлението участват 18 деца. Много са хубави! Красиви, силни деца, ученици от горен курс. И мен отново ме впечатли силата на тяхното присъствие. През цялото време, във всеки момент, нямаше нито един разсеян поглед, нито един актьор без задача, без отношение, без участие към това, което се случва с Клепоухия, с Дългоноско, с Боеца, с Костенурчицата…

Добре, не всички имат перфектна дикция, но ако ще си говорим честно, май това е още едно нещо, по което Сцена 99 прилича на професионалните театри. Не е ли така?

4.

Аз никога не съм работила с тази трупа, не се е случвало да имаме обща работа (надявам се, само за сега, защото обожавам да работя с хора, които харесвам).

Виждала съм ги да пият кафе заедно. Чувала съм ги да обсъждат как ще ходят заедно на море, какво се е случило миналото лято на Арапя… такива работи (Стара Загора е толкова малък град, че всички са били на съседни маси все в някое кафене).

Не мога да кажа, че познавам някой от участниците лично – не съм пристрастна по кръвна или по съребрена линия.

Пристрастна съм по други линии.

Тези деца са се запалили по театъра. Репетирали са много и са мислили, и са работили. Заедно.

Доставиха ми пълноценно театрално преживяване със своето представление. Извадиха ме от ежедневието. Напълниха ми душата с радост.

5.

Това, че в Стара Загора работи Младежка театрална студия Сцена 99, е важно, защото те отлагат новата каменна ера. Поне с час и десет минути, колкото трае спектакълът „Двете стрели."

Благодаря ви, деца.

Свобода на словото!

Безброй светли умове са загинали за правото ми

да наричам това котка!

Внимание: важна книга!

Заглавието е „Наивно изкуство", авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.

Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.

Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.

Мъжествена, твърда поезия.

В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.

Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.

„Наивно изкуство" е смела книга.

Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.

Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.

Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

…

трета нощ на безсъници:

чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си