Мария Донева's Blog, page 323

Продължения с цветя

Не пиша „завършеци", защото става дума за хубави работи и не искам те да са свършили и да отидат в миналото. Напротив, напротив!

Продължение №1

Миналия юли четохме стихотворения заедно с едни хубави поети и приятели в „Куфара". Беше интересен ден, важен. Явно не само за мен. Получих преди три дни прекрасно хартиено писмо от Анна, в което тя пише „Едно от хубавите неща в живота ми се случи, когато беше дошла за четенето в „Куфара" преди година. И този спомен винаги ще бъде по някакъв изкривен мой начин свързан и с теб." Има и картичка с рози.

Обичам Анна.

Продължение №2



Четирилистните ми детелини работят! Първо Ан ми писа, че е така, а сега и при мен се появи детелинче. Второ поколение местен жител в моя дом.

С моя рефлекс да осиновявам всички домашни животни, плюшени играчки, растения и каквото още ми попадне пред очите, на тоя стрък май му се падам родна баба.

Продължение №3

Във вторник в Галерия 8 в Стара Загора се събрахме на стихове с портокалов сок. Като стана време неохотно да си ходя, една страшно мила госпожа извади като фокусник от ръкава си букет лалета и ми каза, че те са за мен, от онзи зъболекар и съпругата му, на които дръпнах една празнична рецитация по случай Седми април, ай така, насред улицата.

Благодаря ви за вниманието, а сега отивам да изям един лимон.

Монолог на победения

„Наситено червено…"  – трагикомичен фарс от Луиджи Лунари.

спектакъл на Ивалин Димитров

и Кремена Костова – балет

Драматичен театър „Гео Милев"

Човекът, който излиза на сцената, е подсъдим. Обвинението – самоубийство.

Не „опит за…", а „самоубийство".

Той е мъртъв.

Изправя се пред съда. Кой го съди? Историята? Близките му? Съвестта му? Публиката?

Или е дошъл Страшният съд?

За обвиняемия светът, все едно, е свършил.

Той няма нищо за губене.

Времето на неговия живот, на неговите борби и възторзи, вече изглежда далечно, инфантилно, като прекъсната детска игра с глупави, нетрайни цели, без последствия и смисъл. „ …този наш живот на дребни мухи, който се простира между един изгрев и един залез…"

Ивалин Димитров представя трагедията на своя герой овладяно и ярко, през усмивка, през сълза. Минава от образ в образ, влиза в остри, контрастни състояния. Бунтовете на младостта, жилавите надежди на стареца. Жаждата за живот, жаждата за смърт, жаждата за истина.



Героят му, Министър-председателят, осъзнава, че е предаден, победен, съсипан. Предават го тялото му, медицината, приятелите, съратниците от партията. Той сам предава себе си, когато осъзнава, че също е един от тях, един от лунапарка, от зверилника, способен да лъже и да мами, за да продължи да живее в политиката.

„Колко е ужасно всичко това! Едва когато всичко е загубено, умеем да бъдем справедливи и последователни. Изправени пред вечността и нищото, съумяваме да бъдем герои, а сме подли и долни, ако трябва да се измерваме с другите в малките неща на тази грешна земя. И единствено освобождавайки се от нас самите, от това тяло и от тези дрипи, сме наистина свободни… "

В аления мрак на отчаянието, в горчивината от пълния житейски провал, героят запазва своята човечност, защото има една светлинка, едно блещукащо пламъче, което го озарява – дори когато всичко е загубено, когато времето свършва.

Тази светлинка е въплътена в изящния танц на балерината Кремена Костова.

Тя танцува на сцената като образ на надеждата, трепка, трепка, и не угасва. Тя има  нежно, интересно лице – красива усмивка и очи, които сякаш постоянно се извиняват. Неуловима и прозрачна, недостижима, любима, тя внася красота и в празника, и в отчаянието на героя.

Тя е най-голямата му загуба. Тя е неговата присъда и неговото спасение.

За изложбата на Рени

Снощи в изложбената зала на улица „Байер" в Стара Загора се откри изложба с колажи на Ренета Кирилова.

Тя ме покани да кажа няколко думи на тържеството, и на мен поканата много ми хареса, защото винаги е освежаващо на едно място, пълно с тесни специалисти, в случая – художници, да се изправи някой лаик в тяхната област и да говори. Ако лаикът се довери на собствената си преценка и каже какво мисли наистина, може да бъде чудно и обогатяващо преживяване.

Аз за Рени мога да кажа едно нещо категорично. Рени е красива. Показвам:



Тя създава красиви образи, има красиво дете, реди думите красиво и стените на изложбената зала сега имат един особен, по-красив живот (до края на месец април ще са така).

Аз съм силно впечатлена от елегантността и чувството за мярка, които усещам, когато наблюдавам нейните колажи. Не зная по какво се разбира кога един колаж е готов и повече нищо не бива да му се добавя, но тези са достатъчно и точно.

Това усещане ми е познато от стиховете й:

нежност

толкова много нежност

бих могла да я нарисувам

но предпочитам

да я дишам

иначе как ще разбера

че е истинска

Без да разбирам от тънкостите на изобразителното изкуство, мисля, че колажът е подходяща техника за Рени. Чета стиховете й и в много от тях няма препинателни знаци и главни букви на обичайните места, но това звучи естествено и непреднамерено. В усещанията и наблюденията й няма начало и край, те естествено преливат от листа и продължават своя нежен живот извън него, вместват се и се сглобяват със средата, точно както отделните елементи на колажа, както ежедневието и фантазията, конкретиката и съня, радостта и страховете, които няма нужда да бъдат назовавани с думи, защото просто са си там. Показвам:

Нека да ви разкажа как се запознахме с Рени. Това стана преди няколко години в Нова Загора, където бяхме много важни лауреати на някакъв конкурс. Тогава стихосбирката й „Сезонът на илюзиите" току що беше излязла, и тя спомена, че много й се иска книгата й да се продава в книжарниците в Стара Загора, а я няма там и тя не знае какво трябва да направи.

Аз веднага започнах да си фантазирам как ще отида в Хеликон, или в Пингвините, и ще помоля книжарите да я поръчат, и когато пристигне, ще ги помоля да я сложат на витрината, а аз ще се уговоря с Рени да се видим уж случайно точно там, и как тя ще види книгата си и ще се зарадва, и ще се усмихне…

Не зная дали стана точно така, но помня радостта, с която кроях този план, и моят приятел дори ми каза – абе стига с тази Рени, какво си се влюбила в нея…

Разказвам го, защото точно това е чувството, което изпитвам, когато общувам с нея и с картините й – вълнение и радост от приближаването до красотата.

Коя съм аз, че да тъгувам

Лехите вече прецъфтяха,

а още не е точно пролет.

Най-смелите едва посмяха

до лактите да се разголят.

Салатите са още тънки,

а ягодите са безвкусни.

В яйцата пилетата мрънкат,

а как навънка да ги пуснеш?

Липите зъзнат и танцуват

в комбинезони резедави.

Коя съм аз, че да тъгувам,

когато пролетта се бави?

Премиера в Кортен

3,14 – 3,14 – 3,14!

Филцово-плюшени перушинковци

Desafinado

Преди известно време заснехме едно предаване с нашите песни с Марина, Антони Дончев и Венци Благоев. Самото предаване изглеждаше и звучеше… не така, както очаквах.

Но ето че някой добър човек е извадил едно чудесно парченце от него и в ютуб може да се види.

Desafinado 

На гости на трети б и трети в!

Право на избор и други проклетии

Преди няколко дни в интернет се появи електронният вариант на сборника с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии", издадена от „АРС".

Това, и представянето на книгата в музея на Яворов в Чирпан, бяха поводите да си помисля повече за тези разкази и да кажа някои неща за тях тук.

Те са кратки – качество, което ценя изключително високо. Освен това са нежни и тъжни по един трогателен, разтапящ начин; при това без грам лиготия.

Героите им често са хора, които не блестят с изключителни качества и са показани не в най-добрите мигове от живота си – някои от тях са разочаровани, изоставени, измамени в надеждите си. Въпреки това на мен ми се иска да бъда герой от разказ на Ина Иванова, защото тя ги гледа с толкова мил и внимателен поглед, с толкова грижливо уважение и съчувствие, че аз си казвам – не искам да бъда тъжна, но когато съм тъжна, искам да има някой, който да мисли за мен точно с такава топлота.

Вчера забелязах, че в тази малка по обем книга има разкази, които съм прочела по два-три-пет пъти, а също и такива, които още не бях започвала. Мисля, че се случва така, защото те ми въздействат много силно, и след всеки текст имам нужда от време, за да го премисля и да оставя емоцията да отшуми. Не мога да чета няколко един след друг, твърде силни са ми, а тези, които вече познавам, толкова много ми харесват, че не мога да ги прескоча.

По това тази проза прилича на поезия, и вместо сега да цитирам прозаични откъси, аз реших да споделя част от стиховете, които Ина пише, и така да споделя част от топлотата на нейните думи.

Каква е Ина?

Само две бръчки повече, работа и умението да готвя

ме делят от онова момиче с осмодекемврийската рокля

_____________________________

Отмина 1 юни, дето

бил празник само на детето.

А ние, ужким по-големите,

с хлапашка кръв и хъс във вените?

____________________________

Ресторантът притреперва

цял от завист и възторзи

тихо тракат, сякаш в черква

прибори, стакани с рози.

Тя – навирила кутре

и изящно нос извила -

вдълбочено си чете,

от менюто в папка свилена.

Тъй за изпит не е чел

никой мъж околовръст!

Тя въздъхва и умело

суче къдрите си с пръст…

____________________________

„Понякога съм бяла и добра"

но рядко, толкоз рядко – търпелива,

работният ми ден тъй бавно си отива,

че вече ми се иска да крещя

________________________________

Тя нехае за живота,

гледа много сериали.

Тя е трънче във окото.

Става да я помечтаеш.

_______________________________

Слънце, меко като хляб,

като липов прах златисто

слиза и не зная как

ме разлиства. Ме разлиства!

_________________________________

Вън светлее ден

ясен, чист и остър.

Пуша просветлено,

слънце ме докосва.

И прозирам бавно,

че съм тук защото

дялкал Бог отдавна

на Адам реброто.

__________________________

Слънце като сребърна игла

драска тротоарите студени.

Газя вятър и листа мета.

Вън брезата още е в зелено.

А октомври е така голям,

необятен като нова къща.

И останеш ли под покрива му сам,

трябват две ръце – да те прегръщат.

__________________________________

Ще поръчам от онази,

най-голямата торта.

С шоколадови устни

ще ти счупя рекорда

по надсвирване с птици.

Ще претърся града

с ей такива зеници.

Всички мънички улички

над снега ще претичам.

Несъмнено ще видиш –

аз съм твойто момиче.

Какво обича Ина?

Сутрин

колко ли тежи нов облак?

Топлa, нежнорозова

бишкота.

Блед като езичето на коте.

Предпазливо го облизвам с поглед.

Някой

го е пуснал по небето.

Да се поразходи.

___________________________

Жълта круша на перваза

в обла, топла светлина.

Сякаш слънце е пронизало

ириса на есента.

_________________________

Накълбява се мъгла,

обла като женско рамо.

Аз във къщи ви чета.

С чаша мляко само

______________________

Да е тихо, тихо навън,

дъжд в улука да пее

и без звук, като в сън

в книгата да живееш

_____________________________

Днес тишината е така огромна,

така е зимна тишината днес,

че аз не мога нищо да си спомня.

Вървя и дишам въздух лек.

__________________________________

А в думичките като в къща

съкровища и смях събираш.

И чуеш ли ги – не си същият,

а уж на себе си приличаш.

_________________________________

Виж, докосва тънък лъч

ъгълчето на нещата.

И просветва изведнъж,

за да продължиш нататък…

Още римувани есемеси от Ина.

Златни ангели

Златни ангели,

накацали по клоните,

светлината прозира през тях,

въздухът – бистър,

а няма кого да прегърна.