Право на избор и други проклетии

Преди няколко дни в интернет се появи електронният вариант на сборника с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии", издадена от „АРС".

Това, и представянето на книгата в музея на Яворов в Чирпан, бяха поводите да си помисля повече за тези разкази и да кажа някои неща за тях тук.

Те са кратки – качество, което ценя изключително високо. Освен това са нежни и тъжни по един трогателен, разтапящ начин; при това без грам лиготия.

Героите им често са хора, които не блестят с изключителни качества и са показани не в най-добрите мигове от живота си – някои от тях са разочаровани, изоставени, измамени в надеждите си. Въпреки това на мен ми се иска да бъда герой от разказ на Ина Иванова, защото тя ги гледа с толкова мил и внимателен поглед, с толкова грижливо уважение и съчувствие, че аз си казвам – не искам да бъда тъжна, но когато съм тъжна, искам да има някой, който да мисли за мен точно с такава топлота.

Вчера забелязах, че в тази малка по обем книга има разкази, които съм прочела по два-три-пет пъти, а също и такива, които още не бях започвала. Мисля, че се случва така, защото те ми въздействат много силно, и след всеки текст имам нужда от време, за да го премисля и да оставя емоцията да отшуми. Не мога да чета няколко един след друг, твърде силни са ми, а тези, които вече познавам, толкова много ми харесват, че не мога да ги прескоча.

По това тази проза прилича на поезия, и вместо сега да цитирам прозаични откъси, аз реших да споделя част от стиховете, които Ина пише, и така да споделя част от топлотата на нейните думи.

Каква е Ина?

Само две бръчки повече, работа и умението да готвя

ме делят от онова момиче с осмодекемврийската рокля

_____________________________

Отмина 1 юни, дето

бил празник само на детето.

А ние, ужким по-големите,

с хлапашка кръв и хъс във вените?

____________________________

Ресторантът притреперва

цял от завист и възторзи

тихо тракат, сякаш в черква

прибори, стакани с рози.

Тя – навирила кутре

и изящно нос извила -

вдълбочено си чете,

от менюто в папка свилена.

Тъй за изпит не е чел

никой мъж околовръст!

Тя въздъхва и умело

суче къдрите си с пръст…

____________________________

„Понякога съм бяла и добра"

но рядко, толкоз рядко – търпелива,

работният ми ден тъй бавно си отива,

че вече ми се иска да крещя

________________________________

Тя нехае за живота,

гледа много сериали.

Тя е трънче във окото.

Става да я помечтаеш.

_______________________________

Слънце, меко като хляб,

като липов прах златисто

слиза и не зная как

ме разлиства. Ме разлиства!

_________________________________

Вън светлее ден

ясен, чист и остър.

Пуша просветлено,

слънце ме докосва.

И прозирам бавно,

че съм тук защото

дялкал Бог отдавна

на Адам реброто.

__________________________

Слънце като сребърна игла

драска тротоарите студени.

Газя вятър и листа мета.

Вън брезата още е в зелено.

А октомври е така голям,

необятен като нова къща.

И останеш ли под покрива му сам,

трябват две ръце – да те прегръщат.

__________________________________

Ще поръчам от онази,

най-голямата торта.

С шоколадови устни

ще ти счупя рекорда

по надсвирване с птици.

Ще претърся града

с ей такива зеници.

Всички мънички улички

над снега ще претичам.

Несъмнено ще видиш –

аз съм твойто момиче.

Какво обича Ина?

Сутрин

колко ли тежи нов облак?

Топлa, нежнорозова

бишкота.

Блед като езичето на коте.

Предпазливо го облизвам с поглед.

Някой

го е пуснал по небето.

Да се поразходи.

___________________________

Жълта круша на перваза

в обла, топла светлина.

Сякаш слънце е пронизало

ириса на есента.

_________________________

Накълбява се мъгла,

обла като женско рамо.

Аз във къщи ви чета.

С чаша мляко само

______________________

Да е тихо, тихо навън,

дъжд в улука да пее

и без звук, като в сън

в книгата да живееш

_____________________________

Днес тишината е така огромна,

така е зимна тишината днес,

че аз не мога нищо да си спомня.

Вървя и дишам въздух лек.

__________________________________

А в думичките като в къща

съкровища и смях събираш.

И чуеш ли ги – не си същият,

а уж на себе си приличаш.

_________________________________

Виж, докосва тънък лъч

ъгълчето на нещата.

И просветва изведнъж,

за да продължиш нататък…

Още римувани есемеси от Ина.