Майските събития в Раднево

На гости в моя блог – доктор Тодор Толев!

На 27 Май 2011 се проведе ХХХІХ Майски театрален фестивал на пациентите от болницата. Представлява програма, в центъра на която е театрално представление за публика предимно от колеги от страната. Пациентите обичат да играят пред външна публика и за тях е стимул да бъдат харесани.

Стойността на театралната ангажираност на пациентите е многослойна. На повърхността е възможността за прекарване на време по по-приемлив и приятен начин. С което се постига преструктуриране бюджета на денонощието на психиатричния пациент.

Следва посланието, че има зони, в които – въпреки болестта, човек е способен да заяви сполучливо себе си. Така се подкрепя самоуважението на пациента, доверието в собствените сили и удовлетвореността от одобрението на околните. Пък и публиката в същото време разсъждава „щом той го направи, а аз съм като него пациент – защо да не опитам и аз?".

После, по време на тримесечния репетиционен период, участниците-пациенти взаимодействат с околните в рамките на по-благоприятен модел. Вместо обичайния ролеви дует „лекуван – лечител", изискващ пациентът да играе социалната роля на пациент (великолепно описана от Talcott Parsons в 1951 г, при която пациентът има право да бъде освободен от други социални роли и да не носи отговорност за състоянието си, в замяна на което е длъжен да се стреми към оздравяване и да търси компетентна помощ), настъпва промяна – пациентът партнира в друго ролево съотношение „колега – колега" (в контекста на подготовката за представлението). Това е желана и полезна промяна – защото общуването е в престижна модалност, статусът е повишен, а ролевият репертоар се измества извън привичното поведение на боледуване.

И накрая – не винаги и не при всички, чрез системна театрална ангажираност пациентът има възможност трайно да научи ролеви умения, които са полезни за него и в извън-театралния период. Има шанс за преобразуване на деформирани от болестта личностови нагласи и поведенчески стратегии, чрез които театралната изява добива правото да се нарича „терапевтичен театър".



И така, тази година бе представена пиесата „Нашенци", съставена по текстове на Чудомир от очарователната и много талантлива поетеса Мария Донева, която едва ли е нужно специално да представям. Впрочем, понеже фестивалът е веднъж годишно, Мария Донева ръководи и Постоянния театър към болницата, чрез който се запълва „междуфестивалния период" за нашите пациенти. Този Постоянен театър има доста разлики с традиционния майски фестивал, въпреки привидното си сходство, ала това е друга тема. Само ще спомена, че при него се „изнасят" театрални представления – в Стара Загора, Мъглиж, София и другаде.

Режисьор ни беше за пореден път Ивелин Керанов – изключителна личност, великолепен актьор и ръководител на Старозагорския театър. Обичащ пациентите и обичан от тях, той получава при нас топлота и овации, съизмерими с най-добрите му постановки другаде. Учудващо е как този силен и ярък човек има търпение и обич месеци наред да се справя с трудната си задача. И да прави това години и години наред.

След фестивала беше ХІV научна конференция на Радневското психиатрично дружество. По значимост, тя е събитие № 2 в страната – след Годишната конференция на Българската психиатрична асоциация. Радвам се, че се получи силна и „концентрирана" конференция, а колегите от Раднево за пореден път получиха уважението на публика и участници от цялата страна. В днешното калпаво време на малцина им е до наука, та за мен Конференцията – макар и трудна за подготовка, ми е доста важна.

След конференцията дойде време за събития с подчертано гастро-интестинален характер, които – заради присъщата ми срамежливост и деликатност, предпочитам само да загатна, без да соча детайли. Пък нека има стимул за любезния читател – да разпали въображението си, та да се докосне до трептящата, вълнуваща и напоителна атмосфера на това пост-конферентно тайнство, родеещо се с Елевзинските мистерии…

Дааа… Трудно беше на конференцията, а още повече – след това…

Тук само бих приложил кратки описания за състоянията ми на следващото утро през предходни години:

—

Мозъкът ми в кариес и пломби.

Нервичките треска ги суши.

В мозъка ми сякаш падат бомби.

Всеки звук ме гази и руши.

26.05.2010

—

Главата ми – изтръпнал крак.

Душата ми – сварена мида.

Една невзрачница хламида* -

това съм днес, а не юнак.

* хламида – много просто едноклетъчно създание (бел.а.)

30.05.2011

—

Ми, такива работи… Догодина – пак…