Мария Донева's Blog, page 316

Нещо като куче, нещо като нож

- Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?

– ?!?!?!

– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?

– ?!?!?!

– Да ми подариш книга, викам. Кога?

Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.

Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.

Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.

После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.

Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.

Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.

Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.

Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.

Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят. Няма такъв филм.

Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.

Аз обаче не правя така.

Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.

Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.

Ново коте, стар чорап

Добре, знам, че яденето загоря, и не се гордея с това.

И дъската за гладене стърчи хладно и величествено, недокосната от човешки ръце.

И съм съгласна, че не е хубаво, дето не отидох на работа.

Ама виж какво хубаво… такова направих!

От чорап, по най-общо вдъхновение от едни прелести, които гледах в блога на чудесната Зорница. То не е блог, а остров на съкровищата.

И така, ето го съществото.



Тук стои като наказано.

Гордее се със своя произход.

Има честни очи.

Котката от автомивката казва: „Моля?!"

Те са в чашите

Те са в чашите, в тапетите,

в книгите, в стъклопакетите,

в белезите под коляното

и в праха върху пианото,

в мумиите на мухите,

в скелетите на мечтите,

сграбчени или отронени -

в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,

и да ми съборят къщата,

и да си сменя адреса,

даже да не знам къде съм,

и да скъсаме синджирите,

и да ми загубят дирите,

бягам или съм прогонена -

пак си имам

куфар спомени…

Идеална разходка в друг град

Кафе, тирамису и гледка.

Спокойствие във всяка клетка.

Сама, за да мълча на воля.

И слънце – да се поразголя.

Покупки, прелестно излишни.

Следи от времена предишни.

И аз, от кеф да се размажа.

И ти, за да ти го разкажа.

Къщи в мрак

Къщите се сместват и наклякват

с охкане и гукане край пътя.

Между тях минава бавно мракът

и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина

леко им докосва и приглажда.

За да могат да си отпочинат

ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати

сребърните жилави смокини.

Къщите въздишат в тъмнината

и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,

и насън пердетата им трепкат.

По стъклата тихичко ги гали

мракът с кадифените си клепки.

 

Буря в чаша вода

Това си го намислих още когато Христос беше бебе и ловът на кичовинки ми спасяваше душицата от бяла смърт. Обаче чак сега се наканих на опитам. И ето какво стана:

Това са съставните части.



Залепяш дръвчето за капачката, в чашата сипваш минерална вода (за да няма въздухчета) и златния прашец (може и сребърен, зависи какви феи имаш под ръка), слагаш капачката, залепяш я със силикон, омазваш всичко със силикон, опарваш си палеца, намотаваш бяла панделка около омазаното място, обръщаш всичко това с капачката надолу и ето:

Разбираш, че е по-добре да не прекаляваш със златото, защото се струпва на едно място, трябва хомеопатична доза – съвсем достатъчно е. Може би вместо да лепиш капачки на чаши от шоколад, може да се опита с буркан, капачката се завинтва и няма да протече.

Хайде, втория път – по-добре.

С повече сръчност, може да се получи и нещо такова:

Пейзаж с котка

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.

Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.

Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.

Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.

Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.

Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.

Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.

Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.

Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.

Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.

Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.

Началото (2)

Здравка Михайлова Кукленият театър – това е магия! Ти на това безжизнено нещо да му придадеш живот и всички деца да ти вярват и да са сигурни, че то говори… Невероятно е това изкуство. Кукленият артист може всичко – да играе, да води куклата, да пее, да танцува… Ние можехме всичко.

В театъра още от самото начало имахме страхотен ред. Дисциплина. Един час преди представление ти си там, репетираш от сутрин до вечер.

Добрина Василева Нямате си представа драматичните актьори и операта – как ни гледаха, как се грижеха за нас – все едно отглеждат свое дете! Идвали са да ни помагат. Петър Александър с такъв жар правеше това нещо, че не можеше да не ни запали. Георги Димитров – драматичен актьор, идваше да играе при нас. Колко пъти някой е болен – директорът, Петър Добчев, влизаше да го замести. Той беше висок човек, два метра – влизаше зад паравана, сгънат на два ката – да замести колега.

Денка Димова Много хубави хора имаше, много… Този кръг – драматичния театър, операта – бяхме близки. Макар че бяхме самодейци, ни приемаха много добре. Радваха ни се много. Викаха ни „куклите".

- Накъде бе, кукли?

- На турнеееееееееееее!

Георги Монев В началото, 60-та година. Насядали сме на един открит пикап. Минаваме покрай пощата, часът е 7.30 сутринта, хората отиват на работа. Бина Бунарджиева седнала на края, краката й висят. Вижда я някаква нейна приятелка:

- Накъде бе, Бинче?

- На турнеее!

Пикапът отминава.

- В Хрищениииии!

Голямото турне – като отминеш гробищата, и влизаш в Хрищени. На турне! Какъв ентусиазъм…

Добрина Бунарджиева 1961 година направиха театъра държавен и аз преминах на работа от съвета направо в театъра. И през 1964 година по член 9 държах изпити и взех звание артист. За тази работа трябва наистина да има не само желание човек, то трябва и много труд, и малко талант. Даже много.

Специално в кукления театър трябва човек да може и да пее, и текстът да е хубаво изработен, и самата пиеса трябва да бъде хубаво написана. Първите години са много емоционални – аз получих награда на фестивал в Стара Загора като самодейка във „Вълшебния галош".

Добрина Василева За да се одържави театърът, най-голяма заслуга имат Добчев, и тогавашната секретарка на общината – колко пъти тичаха до София, чукаха на различни врати – докато това стане. Аз през това време отидох да следвам, записах Икономика на селското стопанство, изкарах там три години… Срещнах Петър Добчев и той ми каза – Одържавява се кукленият театър, връщай се. И аз напуснах института. Баща ми, майка ми – сега ги разбирам, като станах родител и аз – те ми казваха – завърши, нека да имаш една диплома, аз обаче –неее.

Аз толкова се запалих вече – това да чуваш детските гласове…

Здравко Калпакчиев Тогава се назначиха – директор, счетоводител, 8 човека артисти, осветител, сценичен работник, композитор, чистач – 18 човека.

Преди това бях две години в драматичен театър Видин, там играех драматични роли, войниклъкът ми беше в Лом, играех в едно читалище, в една оперета, и тогава един режисьор ме покани – ела и се яви на конкурс, имаме нужда от млади хора, току що беше открита академията и имаше нужда от кадри. Постъпих като стажант-актьор.

После се върнах в Стара Загора, родителите ми бяха тук. Занимавах се методически с театрални самодейни състави.

Но аз не исках да се занимавам повече със самодейност, а да работя професионално в театъра. Адаптацията от драматичния в кукления театър трая една година, ако не и повече. Защото кукленото изкуство е колективно изкуство, то е симбиоза между кукли, глас, реквизит, актьор, нужен е пълен синхрон, защото понякога двама или трима актьори водят една и съща кукла. В драматичния театър това го няма – там си ти със своя костюм и със своя грим.

Добрина Бунарджиева Аз имах един недостатък обаче тогава – много се смеех. По време на репетиции. От смях не мога да си кажа репликата. Веднъж даже казах на Гошо – Георги Монев – като ме видиш да се смея, да извадиш един джандар-сурат, да спра. А той веднъж така ме ощипа, чак ми стана синьо на бузата. Но след това вече не се засмивах, само в първите години.

Добрина Василева Ставаха такива работи. Веднъж Коста Вълков – той много ни разсмиваше… така разсмя веднъж Бина Бунарджиева, тя горката не може да си поеме дъх… Веднага друг актьор поема текста, докато се успокои.

Анастасия Луканова Занизаха се разни роли – успехи, по-малки успехи, неуспехи… и така.

Първите години бяхме… ние бяхме много млади. Сашо Темелков беше най-възрастен – на 42 години и ние го мислехме за много стар. Ние със Здравка бяхме на 22, Коста Вълков на 29, Гошо Монев тогава беше на 30. Средната ни възраст беше около 30 години.

Здравко Калпакчиев Най-напред театърът се помещаваше горе, където сега е Камерната зала на Драматичния театър. То беше един дълъг салон. Залата имаше около 80 места, и то пейки. Сценичката беше преградена не с подвижен параван, а с тухли и отворът беше около4 метра и на този отвор се изнасяха представленията, като за да излезеш отпред, трябва да минеш отстрани, защото не е плат, а е тухла.

Бина Бунарджиева Разбиха двете стаички, които бяха отзад, за да направят сцена. С много труд направиха всичко.

Георги Монев После дойдохме тук в читалището, но без да е така преустроено. Тука имаше библиотека, имаше и самодейни състави, танцови, драм-състави. Ние плащахме наем тук, ако не се лъжа. Знаете ли, случвало се е да купуваме компоти в метални кутии, и като изядем компота, от кутията правим прожектор, представяте ли си?

Здравко Калпакчиев До 62-3 година бяхме в Стария  театър. После решиха и отидохме в читалище „Съгласие". Салонът беше с дървени столове. На сцената – мишки. Едни стари чиги. Отоплението беше с печки – една в салона и една отстрани на сцената. Целият салон в пушек, мирише на въглероден двуокис, и на сцената – задимено, не можеш да говориш. Ремонтът беше наложителен – нямаше технически условия.

Добрина Василева Ние искахме да се учим! Постановка в централния куклен театър – ние веднага отиваме да я видим! Нямаше от къде да се учим.

Чак после, когато дойде Мария Янкова от Пловдив, тя започна да ни учи на всичко от начало. Дори така, графично ни чертаеше – как да се наведе куклата, как да седне – петрушка, явайка, караше ни всеки ден да носим, вдигнат на високо, един тежък предмет – някоя книга например. Тя казваше – Кукловодът е като цигуларя – той всеки ден трябва да се упражнява. Тежко ни беше много, но… свикнахме.

Здравка Михайлова Моля те да й кажеш, на Бина Бунарджиева – Здрава от Сливен каза, че си най-добрата актриса, която познава.

Аз тогава отивам в театъра и нищо не зная. Нищо. Изведнъж виждам едни мастити жени, а аз мъничка една такава. И започват репетициите, казват ми, че ще играя в „Пепеляшка" – лошото момиче, Хортензия. Аз нито знам къде ще живея, какво… и стоя на пейката пред театъра, и един симпатичен директор, който сега вече зная, че се казва Петър Добчев, дойде, една режисьорка – Мария Янкова… и така започнахме. Аз отидох да живея у една от лелките, които чистеха.

Всички бяха така добри към мене… Изключителни, нямаш представа, как съм гледала Бинчето как играе! Това не се учи! И така. Останах в театъра.

Добрина Бунарджиева Аз не съм ги учила, но който ме пита за нещо, винаги съм била отзивчива. Аз обичам да помогна, но не се натрапвам. Никак нямам в стила си да командвам. Например Здравка ми вика – да знаеш, аз си откраднах твоя образ Ежко от „Мечо закачко". Значи го е харесала. Виждала съм да ме наблюдават като играя. Например в „Маргаритката" имах само четири реплики, но много тихи. Играех един страхлив заек и се притеснявах, че няма да се чуят репликите ми. Добре, че режисьорката намери един микрофон да спусне отгоре. То е изработване на всички фрази – да не е само едната да чуят, а другата не… трябва този тембър, тази специфика, която съм си намерила, да издържи за цялото представление. Не еднакъв винаги във всеки спектакъл да си, а трябва да намериш… например за Кълвача в „Меко казано" взех тембъра и начина на говорене на сина на Петър Добчев. Реших, че него ще имитирам. Но интересно е когато той не самоцелно е измислен, а когато подхожда на образа.

Здравка Михайлова Тогава имаше една режисьорка Мария Янкова, която ни караше по два часа на ден да ходим с по една тухла в ръката, вдигната високо. Сега мога да издържа представление и от един час с вдигнати ръце, то се свиква.

Тогава се научих да работя с куклите и че мога да изразя с тях всичко, което бих искала да кажа.

Денка Димова Всичко е до желанието на човека и до неговите способности. Ние с много голяма любов прегърнахме тази работа. Това ме е привличало и ми се е отдавало, за да спечеля толкова награди. Аз си нося поезия в мене, обичам да пиша стихове… и това ме кара да гледам по-поетично на нещата, не откъм грубата страна. Повече поезията, повече красотата, приказката…

Здравка Михайлова Аз съм се занимавала по цели нощи буквално. Но ние бяхме болни на тази тема… когато е прекалено е болест.

Това е невероятно нещо. Това е като любов – химично изменение на мозъка. Нещо страшно. Няма нищо по-хубаво от това, което ти е хоби, което ти е доставяло удоволствие, да получаваш пари за него.

Антигона

Съдбата си играе с градовете.

С едната си ръка ги надарява,

а с другата наказва. Изтерзани

от смърт и от предателства, от битки

и от греховни кървави победи,

тиванците строят наново Тива.

Едип града издигна и съсипа,

а после сам очите си избоде,

и сам, със дъщеря си Антигона,

сломен, от всички други изоставен,

прогонен, страшен, до смъртта си скита.

Остави във наследство власт и срам,

и двама сина – да делят престола.

След него Полиник и Етеокъл

въвлякоха града в борба за трона.

Към родното си място, озверен,

забравил уважение и вярност,

поведе Полиник могъщи войни,

за да убие и измести брат си.

Понеже грозно двамата загинаха

в един ден от взаимните си удари,

опозорени от братоубийството,

Креон остана да владее царството

поради кръвното си родство с мъртвите.

И днес градът се люшка като кораб,

захвърлен без посока във морето.

Креон е сам, наследството му – тежко:

обезкървена от войни държава,

и хора без морал, но със надежди.

Едничката му сила е законът

във битка за града – срещу Съдбата.

*Трябваше ни един въвеждащ монолог за „Антигона", и аз спретнах този. 

Довечера и утре вечер, на 21 и 22 юни, от 21 часа в Регионален исторически музей – Стара Загора, може да се гледа този спектакъл – под звездите и между тях.

На снимката – Станислав Станев и Ивелина Колева като Креон и Антигона. 

Имам нова еротична мечта (Tico-tico)

Искам да съм в публиката и да глeдам как Марина пее ето тази песен.

Мелодията всички я знаем.

И думички:

О, тико тико тик,

о, тико тико так

за първи и последен път пътувам с влак!

О, тико тико тик,

о, тико тико так,

ей тази грешка няма да повторя пак!

Вървим със час назад,

кондукторът е млад,

облечен в синьо, и омачкан, и сърдит,

мирише ми на мъж.

Отвън пердаши дъжд,

така че влакът ще пристигне поизмит.

Във купетата безумно миризливи

тичат циганчета боси и кресливи,

Там бабичка с компрес

чете „Жената днес",

а потен дядо ме разглежда с интерес.

Гълтам въздуха желиран във купето

и нямам сили да мечтая за морето.

Влача куче, седем куфара и сак.

Искам само да напусна този влак.

О, тико тико тик,

о, тико тико так

за първи и последен път пътувам с влак!

О, тико тико тик,

о, тико тико так,

ей тази грешка няма да повторя пак!

До мен плющят белот.

Буркани със компот

пренася мъничка студентка от дома.

Навън цветя цъфтят.

Краката ме болят.

Със кой акъл със влак съм тръгнала сама?!

Мазен чичко на диета лук със чесън

пита нещо, над главата ми надвесен,

Тук има ли клозет?

Назад или напред?

Къде съм пъхнала проклетия билет?

Май заспивам права. Във съня се мярка

мустаката и добра железничарка.

Гарата подминали сме преди час.

Тук завинаги ще си пътувам аз.

Тази среща

Тази среща всъщност е раздяла,

и когато разговорът свърши,

знам, че ще изглеждам оцеляла,

ама нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да разливам чаши.

Нямам сила глътка да отпия.

Вече нищо няма да е наше.

Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,

и лъжовни – потните ни длани.

Даже млякото ще бъде годно

с два дни повече от любовта ни.