Мария Донева's Blog, page 315

Кой да очаква

Кой да очаква, че във жегите

най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова

сама да си прегризе лапата

и да избяга на морето.

Градът се разори и всички

приятели го изоставиха.

А аз доказвам верността си,

във мекия асфалт изписвам

потропващи инициали.

Следобедите ферментират

и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,

но съм готова с тях да ида.

Приказка, поръсена със захар

От жега слънцето припада

във блясък, мараня и дим.

По скалата на шоколада

е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа

е време да се разтечем

на локви лепкави и бледи

от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,

и само хладното легло

спасяват бялата принцеса

в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято

от мента, лед, вода и бриз

й сипва бавно хладината

в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,

ако от жега се топи?

Едва-едва шумят, сънливи,

сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,

със цвят на роза, с меден дъх,

прегръща лятото зелено

върху легло от влажен мъх.

Филифьонка на излет (смесена техника)

На картината е изобразена Филифьонка, която с нежелание отива на излет, само за да затвори устата на племенника на Хемула, ако пак й каже, че никъде не излиза.

Естествено, времето е мрачно, птиците току що са заминали на юг и са оставили кални стъпки навсякъде.

Филифьонката носи вързоп с три плюшени бродирани фусти, наследство от пралеля й, една много хубава вишнева кувертюра за легло, сервиз за чай и единадесет батистени носни кърпи с монограм. С дванадесетата е превързала показалеца на дясната си ръка, ударен от вратата на излизане от къщата.

Филифьонката върви вече 25 минути, а гората изглежда все по-мрачна и все така далечна.

В този момент насреща й изскача едно весело кученце.

Обичам храната

Обичам храната.

Обичам вкуса й. Обичам да я гледам, да я пипам. Обичам да стискам узрелите смокини и да гледам как червено-златното им месо прелива през процепите на лилавата им кадифена обвивка. Обичам да кихам, докато подушвам подправки. Обичам храни, които изглеждат неприлично.

Харесва ми да опитвам нови вкусове. Обожавам да ям октопод, изваден преди половин час от морето, удрян в скалите, докато пяната му се смеси с морската пяна, а злобното му око се върне във вълните; леко сварен, с оцет, а после препечен върху въглените, с много лимон.

Обичам лепкави жабешки бутчета, не харесвам охлюви. Харесвам сърнели, стъпили върху високите си бели крака с дантелени чорапи върху боровите иглички.

Обичам сол, обичам захар, кафява захар с фин аромат, и да си изгоря устните с кафето.

Обичам да е много, да остане. В предишния си живот съм била лакома котка и съм заспивала след див лов и тежко преяждане, мъркайки шумно насън.

Под облаците

Под облаците бледи

в началото на юли -

надясно слънчогледи,

наляво – лавандули.

Дъждът ми сипва глътка

златиста и лилава,

и от една прегръдка

сърцето ми узрява.

Лъжите се просмукват в гардеробите

Лъжите се просмукват

в гардеробите, в праговете.

Дребничките лъжи -

в сребърните лъжички.

Надвисват като оперни полилеи

с безброй кристални ножове.

Само полъх на откровеност

и ще се съсипе този свят.

Откровението и Апокалипсисът

са една и съща книга.

Една никаква история

1.

Ще напиша тази история – ако изобщо се стигне до написването й – само за да се оправдая. Не само. Също и за да се отърва от нея и от натрапчивия навик, който ми се появи напоследък, да си я разказвам на ум, докато вървя по улицата. Понякога изпадам в странно състояние – мислите ми се излюпват напълно оформени, във вид на изречения с главна буква в началото и с точка в края. Когато знакът е въпросителен или удивителен, произнасям изреченията на глас и стряскам минувачите. Понякога имам толкова много въпросителни и удивителни мисли, че допирам мобилния до ухото си и така имам алиби да обсъждам на висок тон онова, което ми говори отвътре.

Ето че започнах с оправданията още преди да съм започнала тази история, за която става дума. Имам подозрението, че може би съм леко луда и значи също имам нужда от помощ. Това не ме освобождава от желанието да помагам на други хора, но напоследък се опитвам да потискам това желание. Но щом изобщо имам такова желание, значи съм добър човек.

Аз не съм много добър човек.

Когато мислите ми се изсипват така оформени като кубчета лед, те често са противоречиви. Имам по няколко гледни точки за всичко. Все едно мислите ми принадлежат на някое насекомо с фасетни очи, и всяка фасета вижда същото нещо независимо от другите фасети, от различен ъгъл.

Историята, която ме безпокои, не е правилна, защото има начало и край, но между тях не се е състояло нищо и е трудно да бъде построен разказ по правилата, защото ще се получи само черупка от разказ. Нещо като кутийка, в която е можело да има подарък, но е празна и сигурно затова се чувствам толкова разочарована.

Защото аз постъпих правилно, а не се чувствам доволна.



2.

Боян ми се обади в много неудобно време. Бяхме с любовника ми в леглото и не знам какво точно сме правили в този момент. Пристрастена съм към начина, по който светът се отдалечава и става пренебрежимо малък в мига, в който с доволна въздишка легна върху любимото топло тяло на този мъж. Затова телефонът изпищя неприятно и се наложи да премигна няколко пъти и да се съсредоточа, преди да успея да погледна дисплея ясно. Непознат номер.

- Ало, с кого говоря?

- Кого търсите?

3.

Няма никакъв начин да разкажа цялата история, защото усещам как подробностите ме засипват, а аз не искам да се занимавам с тях. Влизат ми под ноктите, под яката, хлъзгат се между бельото и кожата ми. Тази работа придобива една неприятна интимност, която не би трябвало да се допуска. Мислите ми изглеждат като твърди скални форми от пясъчник, пастелни, но категорични, а когато ги докосна с езика си, се разпадат и се виждам отдалеч, безпомощно издигната на върха на пясъчна дюна и всеки опит да разказвам подред, се превръща в пропадане през глава. Уста, пълна с пясък.

Добре, запознах се с Боян след поредица уговорки, с които аз се съгласявах и после пак аз отхвърлях или отлагах с надеждата да се откаже; но неговата мека настоятелност накрая ме надви. Отидох на срещата, без да съм решила да го срещам, просто беше 1 часа и аз бях там и той също беше там, денят беше слънчев и ние пихме кафе. Беше малко не като наистина, а като кадър от филм, през който минаваш, докато сменяш каналите на телевизора – случка от живота на непознати хора, която не те засяга.

Какво искаше той от мене и защо беше открил телефонния ми номер? Звучи претенциозно и дори ми е неудобно да го пиша, имам чувство, че това ще замърси историята ми. Мисля, че ще е вярно и достатъчно да кажа, че той ми се представи като познат на мои познати, попадна на мен случайно и беше все едно дали съм аз или някой друг там, в този ден на тази маса срещу него в кафенето, защото той наистина имаше нужда да разговаря с някого. Може би това, че някой го вижда и отговаря на въпросите му или пък простият факт, че преди да стане плати не едно, а две кафета, беше доказателство, че той е там и съществува. Мисля, че той търсеше точно такова доказателство и внимателният ми поглед и смешният ми глас и косата ми с точно този цвят и чантата, която преобърнах върху съседния стол в търсене на не помня вече какво бяха за него потвърждение, че е. Просто че е. Като спомагателния глагол.

Трето лице единствено число. Боян.

Но всичко това са оправдания.

4.

Не искам да бавя нещата. Не е нужно да създавам очакване за някаква предстояща случка, защото би било фалшиво. Видяхме се още веднъж с Боян, в едно запуснато заведение със следи от стара слава. По стените имаше картини от местен художник, абстракции, напомнящи за суровите вътрешни органи на неизвестно топлокръвно. Помещението беше приземно, покривката с дупки от цигари, а лицето на Боян – някак прозрачно, восъчно, жълтеникаво и нежно. Косата му беше мръсна и това ме обиди. Макар че сме връстници, помислих си колко несправедливо челото му е гладко, без никакви бръчици, някак синтетично; а моето е с три водоравни дълбоки бръчки и две вертикални между веждите. Ръцете му трепереха силно и лъжичката звънна върху чинийката, до чашата чай.

Докато разглеждах това влажно чело и пусках притеснени шеги, той ми разказа, че е наркоман още от училище, прехвалената елитна гимназия, бивша съпруга – наркоманка, дете, което не е виждал от година, лечения, лечебници, лекари, майка и баща, изобщо не го слушах. Не, слушах го внимателно, със съчувствие и нежелание, с вътрешен протест – защо на мене, с какво го предизвиках, не мога да помогна, не искам да знам нищо, не искам никого да спасявам.

После, като акт на законна самозащита, забравих всичко. Ако наистина е необходимо, ще се съсредоточа и сигурно ще мога да повторя точните му думи, а те бяха много. Мога да повторя и точните ми думи, с които уплашено разказах за случката на моя любовник, любим, любими, спаси ме, имам нужда от помощ. Облекчението, с което чух и приех, остави го този, ако ти се обади, кажи му че не си ти, че си емигрирала, че вече живееш на друг континент и няма да се върнеш.

После вървях по улицата и постепенно започна да се стъмнява.

Влязох в един магазин за един лев и купих пакет кибрит. Десет кибрита.

После не вдигах телефона и не отговарях на мейлите.

5.

После не се случи нищо. Всички герои от историята са живи и здрави, и не съм чувала нищо за наркоманите измежду тях, което е равносилно на живи и здрави, защото когато не знаеш нищо за някого, имаш свободата да си го представиш както предпочиташ, и аз си го представям, Боян, спокоен, с измита и лъскава коса.

С настоящото го махам от мислите си.

И не знам още ли ми е тъжно.

Леви-десни!

Как се издава книга?

Понеже от време на време някой ме пита това, я да кажа, каквото знам.

За издаването на една хартиена книга има значение дали сам ще я финансираш, или ще разчиташ на издателство, както и колко скоро искаш да я видиш на бял свят.

Можеш да си направиш свое издателство (това ми звучи трудоемко).

Може също така да участваш в конкурси, на които наградата е да ти издадат книга, какъвто е „Веселин Ханчев" (така излезе „Сбогом на читателя").

Ако имаш необходимите пари, можеш да приготвиш материалите, да наемеш човек, който да направи оформлението и предпечата, и да я дадеш за отпечатване на тази печатница, която ще отговори на изискванията ти. Цената ще бъде равна на сумата за хонорарите плюс парите за печат и хартия, и съответно – според тиража. Това е най-бързият вариант.

Друг вариант е да отидеш в една голяма книжарница, да разгледаш какви книги са издавани по темата, на която ще бъде твоята книга, и да се ориентираш кои издателства работят в тази област. Приготвяш си ръкописа, принтираш по един екземпляр и им го изпращаш по пощата, или го носиш лично. Ако откриеш имейл, можеш да го пратиш и по мейла, но все си мисля, че личният контакт е за предпочитане. И започваш да чакаш. Ако издателството одобри книгата, вече се уговаряте за условията. Някои издателства може да ти поискат пари за книгата, а от тях е само „шапката". Други, като Жанет 45, с които съм работила, ти плащат хонорар. Но пък почти не можеш да повлияеш на сроковете за издаване, може да чакаш и години, след като са ти казали „да".

Жанет 45 плащат хонорари на авторите и им дават по 30 бройки от книгата, останалите книги са тяхна собственост и те се занимават с разпространението. На мен това ми допада, защото не се налага да въртя едни пари. Разбира се, 30 книжки са ми малко, и се е случвало да си купя от собствените си книги (с отстъпка).

Когато човек си плаща за издаването, трябва да договори с издателството или печатницата, дали ще вземе целия тираж и ще прави с него каквото си ще, или те ще се заемат с продажбата.

Всеки един от вариантите има плюсове и минуси.

Това е, което знам аз.

Можеш да ми викаш вече доктор Енчев.

„Красотата е симетрия."

Прилагам следните медицински доказателства.

Преди:

Котето е видимо фрустрирано, има суицидни мисли и подчертано мрачен вид, както личи от илюстрация 1:



Някои ще кажат, че тъгата на котето произхожда от представянето на ФК „Берое". Но те ще сгрешат.

Да видим втората илюстрация – след:

Котето има повдигнати клепачи и корекция на носа. То гледа света бодро и с интерес, носът му блести, опашката му стърчи, и е толкова красиво, че не му се налага да работи.

Е?!

   

Само Берое, оле!