Мария Донева's Blog, page 312

Ние изглеждаме така…

защото на нея много й се спеше.

Продължения с цветя (2)

На мястото зад блока, за което разправях веднъж, майка, татко и няколко техни приятели направиха градинка с цветя.

Моят принос е, че ги гледам благосклонно през терасата – то си е тяхна занимавка, нали не е хубаво човек да взема на другите играчките! Нека си садят.

Обаче в началото на юни в Пловдив, в деня на концерта в радиото, купих пакетче слънчогледови семена за засаждане.

То си беше доста късно, но татко и майка направиха един ред слънчогледи.

И ето – световното слънчогледство прецъфтя, а тук при нас – ехааа!

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Материали и ресурси

Преди няколко дни една мила непозната жена ми подари цял куп дефектни чорапи от магазина си.

Сега имам чудесни третокласни чорапи за още по-чудесни първокласни… котки?

Те са нужни само на мен и ето ги вкъщи!

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

[image error]

Костенурка на път

Храбра млада костенурка

с лъскав фотоапарат

в приключения се гмурка

(две напред – една назад)

В куфара й – рокля бална

с цвят на паднали листа

Тя е плавна, танцувална,

но и пречи скромността.

Тиха е, цени уюта

и сега, на дълъг път,

в корабната си каюта

украсява всеки кът.

Сувенири, талисмани,

чашки, романтичен шал

От респект към капитана –

поглед нежно заблестял.

И че се е престрашила

да се грабне да пътува,

някак е задълбочило

радостта, че съществува.

Тя се смее, тя сияе

и предметите прегръща,

и не ще да си признае,

че й се прибира в къщи.

Висок и кльощав

Висок и кльощав, килнат настрани,

кръстът е затънал във трева до кръста.

Не помни за какво е сложен да напомня.

И на кого?

Мълчат си двамата със стареца под него

и с времето все повече си заприличват.

Сони

Вече имам фотоапарат и изведнъж всичко наоколо стана особено привлекателно и значимо.

Направо ми се плаче от вълнение и се изморих.

Лятото в разгара си

Лятото в разгара си кара колело,

на гърба му ризата трепка. Всичко пари,

и като забравен сутринта котлон

нажежено слънцето плаши със пожари.

Жегата озъбена съска и звъни,

и засъхват жабите в локвите изпити.

Като срамежливи бременни жени

свеждат слънчогледите тежките си пити.

Ще се гмурне в сенките, за да се разхлажда,

шепа джанки кисели ще си набере

лятото жадувано, пламнало от жажда -

непосилно хубаво, в повече добре.

Малко нощно зайче

 

Една ужасна история от учителския ми живот

Знам, че си ми обиден, дето ти сбърках името, и никога няма да го забравиш, обаче не ми се сърди, а?

Аз съм така, и друг път съм правила гафове.

Едно време бях класна на един 10 б клас. Имаше там един Венци, който страдаше от изключително тежка форма на акне. Беше много зле детето, понякога направо му се затваряха очите от тия обриви, а пък гадовете от класа му се подиграваха. На всичкото отгоре!

Една вечер телефонът ми звъни.

- Госпожа Донева? Аз съм майката на един ваш ученик, Венци. Обаждам се да ви предупредя, че той утре няма да дойде на училище.

- Така ли? Защо? Да не би да е болен?

- Ами не… ще го водя на изследвания за неговия проблем с акнето.

- Добре. Не се притеснявайте. Като ми донесе медицинска бележка, ще му извиня отсъствията.

- Ами, вижте… той няма да ви даде бележката. Затова ви се обаждам. Той много се притеснява за тия пъпки и не иска въобще да се обсъжда въпросът.

- Е, и вие сега. Всяко дете на тая възраст ги има.

- Ама вие знаете, при него случаят е по-тежък…

И аз й казвам:

- Тежък случай?! Вие не знаете на какво се казва тежък случай! Елате да видите в моя клас какво чудо има. Аз имам в класа си един Венци, който е направо адски зле.

Тишина.

Още малко тишина, и жената отсреща ми казва:

- Госпожо Донева. Аз. Съм. Майката на Венци от вашия клас.

Мрънкащо стихотворение

Безполезно обичам.

Любовта се хаби,

тя се губи, изтича

във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,

тъне в тайни тъми,

не празнува, не ражда,

само глухо шуми…

Нека някой ми каже,

за да знам, за да знам,

че е нужно и важно

някой път да си сам.

Обещание искам,

че ще бъда добре,

че моментът е близко

и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,

то остава на склад,

и самотният влюбен

в своя мъничък ад

произвежда любови

и мечти си отглежда,

за да има готови

планини от надежда,

високосни години

от „живели щастливо",

диамантени мини

със „Ура!" и „Горчиво!",

че не е безполезно

да обичам самотно

като жадно за глезене,

а бездомно животно.