Мария Донева's Blog, page 308

Мимикрия

Тайни и чудовища

Вече съм пораснала, вече си играя

с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли

малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,

чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,

с мъничките ужаси във играта наша,

със опитомяването на таласъми,

с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.

Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,

любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,

грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,

чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище

с моите си собствени тайни и чудовища.

София е в Пловдив

София е в Пловдив.

Добре й е там.

Защото София града си обича.

И тази любов споделена е, знам.

Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове

натрупана мъдрост от срещи и книги.

И топла. Уютна. И без снегове.

Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.

Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.

И той като нея е вечно зает.

И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили

и с кеф да живеят, и служба да гонят.

Какви са ми чудни, какви са ми мили,

и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Есенната тишина

Есенната тишина.

Да не я смутиш с гласа си!

Кротко помълчи. Една

мигла падна. И се скъса

паяжина. И златист

прах контурите запали.

Приеми, смирен и чист,

залезът да те погали.

Рибка на скара – нивга веч!

Опитах се да направя някакви неща с фимо, но явно полимерната глина няма да се превърне в моя стихия.

Първото нещице го загубих,

а вчера си направих няколко глинени курабийки…

обаче вместо да ги изпека бавно във фурната,

взех, че ги метнах да се пекат на скара, и те след пет минути кипнаха,

топлото ги преграбна,

втвърдиха се, обаче… Абе нищо не направих:

Като ми мине разочарованието, ще опитам пак!

Стихове от осми клас :)

***

А този град е толкова студен,

че котките пресипнали се викат.

Как от дома, във който съм дете,

излизам – и внезапно ставам никой.

И често стъпвам в тънка тишина

и гледам с погледа на зимно куче.

А всички постоянства се рушат,

преди пътеките им да науча.

_______________________________________

***

Радостта и тревогата,

нежните дрехи,

дишат във стария сак.

А толкова често

си губя багажа по гарите.

_______________________________________

***

Качете Добротата на мотор,

сложете й една червена каска.

И нека въобще да не говори

следобед сънищата ви да стряска.

И нека да не е като принцеса,

да не е задължително красива.

Да има за другари едри песове

и да пищи от ябълки червиви.

Тя нека да е весела и тънка,

със кожен панталон и със сафари.

И ще я заобичат всички пънкове,

ще я целуват нежните хипари,

девойките на нея ще приличат.

Да си добър ще стане много модно.

Открийте Добротата във момиче

и го пуснете да греши свободно.

________________________________________________

Честит първи учебен ден, сладки деца и любими колеги! 

♥

Нямам заглавиеееееееее!!!!!!!

Когато книгата е написана,

ако нямаш заглавие, дошло от само себе си,

Бог да ти е на помощ.

То трябва да е точно, но не илюстративно,

да загатва, без да преразказва,

да дава изпълними обещания,

да е привлекателно за новите ти читатели,

а верните стари читатели да кимнат разбиращо, когато го зърнат,

да се свързва с името ти по приятен начин,

да е музикално,

да има образ, най-добре да ангажира няколко сетива,

да е кратко,

да изразява,

да привлича,

да не напомня на друга книга, освен ако не е важно именно да напомня,

да има закачка в него,

да може да се разбира по няколко подходящи начина,

да подсказва вечния първи въпрос на журналистите,

да не ти е неудобно да го кажеш на майка си,

да ти подхожда,

да подхожда и на книгата, все пак…

И ако заглавието не е дошло от само себе си,

ти ровиш и оглеждаш думите в текста,

после започваш да чуваш заглавия в новините, във всеки разговор с приятели, по надписите в магазините, по всички надписи, включително и по вратите на обществени места, питаш всички, врънкаш всички, досаждаш на всички, сънуваш идеалното заглавие, събуждаш се и го забравяш, пробваш всяко нещо как ще изглежда в кавички, отхвърляш всичко, вкопчваш се в някоя дума, захвърляш я с отвращение, отчаяно избираш нещо, после го пускаш да падне лекичко, уж случайно, имаш тъмни кръгове под очите, напиваш се, имаш махмурлук, завиждаш на другите автори, че всички хубави имена вече са заели, ето, дори „Бдение над Финеган" е заето, и „Война и мир", и „Три сестри", проклинаш факта, че си се родил твърде късно, не, сериозно, дай да измислим едно заглавие, не, няма да дойде само, няма го, времето минава, помощ бе, хора, загивам бе, не, не мога, сядам и

Хора, ужасна история е това, ви казвам.

В живота и в изкуството

В живота и в изкуството

най-важното е чувството.

От всички чувства на света

най-сладкото е любовта.

С парите и с имотите,

с монетите, с банкнотите,

без обич се живее в мрак,

без обич си бедняк.

Но откраднеш ли крак,

щастлив ще бъдеш в любовта.

Откраднеш ли крак,

щастлив ще бъдеш ти.

Затварят я поетите

във римите, в куплетите,

ценят я познавачите,

подправят я готвачите,

изследват я, преследват я,

а има тайна лесничка -

записвайте си, следва тя

във тази малка песничка:

Откраднеш ли крак,

щастлив ще бъдеш в любовта,

откраднеш ли крак,

щастлив ще бъдеш ти.

Това е песничката за началото на спектакъла, който репетираме в момента.

За съжаление, краката не са откраднати,

а са любезно закупени и изпратени тук от Ваня Могилска.

Репетиция

Ние си репетираме,

към средата на октомври ще ви каним на премиера

в Раднево.

Click to view slideshow.

щом сърцето

Щом сърцето обезоръжено

се стреми на всички да съчувства,

изведнъж се вижда обкръжено

от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,

и не иска никой да засегне.

И държи надеждите си скръстени.

И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,

по-прозрачно и от сянка става.

Някой ден съвсем само се пръсва,

и от деликатност се предава.