Мария Донева's Blog, page 305

пух пух пух

Майка ми е днес на гости в блога.

Стана така, защото аз  видях такова плетиво и ми се стори, че много би подхождало за бебешко одеялце, пък и като слушах обясненията – не ми се видя трудно за правене.

Купих прежда, започнах плетката… И нищо не стана.

Започнах отначало, плетох – разплитах, плетох – разплитах…

Майка вика – дай аз да пробвам, да видя защо така не ти върви.

И го изплете цялото.

Разбрахте ли сега каква майка имам аз!

[image error] [image error] [image error] [image error]

едно нещо

Автор ТТ

сряда, 20 април 2011

Вдиш – издиш. Шумолят дробовете

и сърцето хлопа своя ход.

Мускули и нерви – робовете,

ми прислужват, правят ми живот.

Сменят се в обмяна веществата.

Чувствата, и те са вещества…

И така усещам естествата -

що съм аз сред други същества.

А когато дойде ми нагоре

и се случва всичкото напук,

книжчица със стихчета отворя.

От Мария. Или някой друг.

))))))))

Ей-сегинка се появи, щото чатех с Мария

[image error] [image error]

Вечерни занимания

Неспокойно ми е за сряда, за премиерата, и цяла вечер не мога да се заема с нищо.

Мисля си за артистите, за културтерапевтите, за нас.

Когато започнахме тази пиеса, беше горещо.



Сега е студено и мокро, сутрин, когато пристигам, всички са настръхнали като врабчета (ако врабчетата бяха пушачи, разбира се)



През това време имахме много премеждия, но ето – вече сме готови.

    

Ще играем тази и следващата сряда в Раднево, в залата за културтерапия.

Ако има възможност, ще гостуваме и в Стара Загора, ако Снежа Маринова ни приюти отново в библиотеката. После… Малко почивка и ново заглавие.



Росето как хубаво се смее на тази снимка

Мислих си много неща тази вечер и изрязвах, сгъвах и лепих, и писах къси писъмца за всички.

Навън е много студено, макар че вятърът утихна; за първи път за тази есен татко запали печката, огънят гори.

Тихо ми е.

[image error]

Домашният вятър, втори опит

Домашният вятър скучае и всички играчки,

които търкаля из къщи, сега са заспали.

Останал е сам и от стая във стая се влачи,

побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,

и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат…

Изглеждат щастливи. Той леко прилича на тях,

но още е малък. Плашлив е, и само наднича.

Без нищо да прави се чувства така уморен,

все нещо очаква, а даже не знае какво е,

и често въздиша, тъгува, не му е добре.

Във къщи е топло и той се върти неспокоен.

Домашният вятър си мисли как тръгва на път –

когато се сменят сезоните, става тревожен.

Мечтите му пърхат, политат, пътуват, валят,

но той да напусне дома си не смее. Не може.

В студеното време прозорците стискат стъкла,

вратите заключени топлото пазят и скриват.

Домашният вятър със нежните, крехки крила

във прашния плюш на завесите тъжно застива.

[image error]

Домашният вятър

Домашният вятър скучае. И всички играчки,

които търкаля из къщи, сега са заспали.

Домашният вятър от стая във стая се влачи,

побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,

и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат.

Изглеждат щастливи. Но той не прилича на тях.

Той още е малък. Плашлив е. Той само наднича,

и често въздиша, тъгува, не му е добре.

Във къщи е топло и той се върти неспокоен.

Домашният вятър бездейства, но е уморен,

и нещо очаква, а даже не знае какво е.

✿

[image error] [image error]

подаръчета за премиерата :)

Намислила съм и още нещо,

но не знам дали ще имам търпение да го изработя.

[image error] [image error] [image error]

За хората

В октомврийския брой на списание „За хората" – статия за театъра в психиатрията, за чорапените играчки, за поезията и джаза, и за още това-онова.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Текст – Зора Нейкова, снимка – Константин Петров, бърборене и доволна усмивка – аз.

[image error] [image error]

Ужасно е, искам още!*

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.

Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!

И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.

Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.

Мога да се разплача само като си помисля за това.

Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.

Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.

Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).

Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.

За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?

Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?

И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.

Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.

Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.

Дали наистина ми е помогнало?

После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.

С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.

Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.

Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.

Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.

Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________

* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки". Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език  

[image error] снимчица от нета

[image error] [image error]

Театрална премиера в Раднево на 19 октомври!

[image error]

Любовна лирика

Искам да се видим пак.

Искам да ти бъда крак,

дроб, ребро, колянна става.

Искам всичко да ти давам.

Да ми мъркаш до ухото.

Аз обичам те защото.

[image error]