Мрънкащо стихотворение

Безполезно обичам.

Любовта се хаби,

тя се губи, изтича

във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,

тъне в тайни тъми,

не празнува, не ражда,

само глухо шуми…

Нека някой ми каже,

за да знам, за да знам,

че е нужно и важно

някой път да си сам.

Обещание искам,

че ще бъда добре,

че моментът е близко

и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,

то остава на склад,

и самотният влюбен

в своя мъничък ад

произвежда любови

и мечти си отглежда,

за да има готови

планини от надежда,

високосни години

от „живели щастливо",

диамантени мини

със „Ура!" и „Горчиво!",

че не е безполезно

да обичам самотно

като жадно за глезене,

а бездомно животно.