Нещо като куче, нещо като нож

- Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?

– ?!?!?!

– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?

– ?!?!?!

– Да ми подариш книга, викам. Кога?

Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.

Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.

Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.

После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.

Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.

Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.

Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.

Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.

Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят. Няма такъв филм.

Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.

Аз обаче не правя така.

Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.

Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.