Мария Донева's Blog, page 290

Люпя пиленца!

Като семки ги люпя!

Само че днес съм затворила люпилнята, защото е Задушница.

Ние казваме не Задушница, а Задуши.

Аз не мисля, че моят смешен и безсмислен труд може да огорчи мъртвите, но майка ми се сърди, а аз я харесвам повече, когато не е сърдита.

Затова днес няма да шия, а ще мисля и ще пиша.

Което очевидно работа не е.

Сияещо тъмно

Нощта се подхлъзна и падна,

и пресният сняг посиня.

А времето скрипна, и хладно

звездите кристални блестят.

Изопнати лампи във жълто.

Дълбоко и мокро, небето

луна като хапче преглътна,

и в черна коприна засвети -

такова сияещо тъмно,

кънтящо от студ и огромно.

Скимтят и очакват да съмне

блещукащи сенки бездомни.

И свети

Всичко почва и свършва по познатия начин.

Все по-къси отсечки любовта начертава.

Знам защо ще се смеем. Знам кога ще заплача.

А вкуса на тъгата и насън разпознавам.

И соления мирис, и взрива на кибрита.

И умората сива. И утехата бяла.

Все по-остър дъхът. По-безсмислени дните.

Любовта се изкачва по звънтяща спирала.

Изтънява. Топи се. Изразходва се бързо.

Като прах се изронва по лица и предмети.

Става лъч светлина. Щом проблесне, ни свързва.

И не свети. И свети. И не свети. И свети.

Тя свали очилата

Тя свали очилата

и започна да плаче

по такъв непохватен

и безпомощен начин,

сякаш никой край нея

вече не съществува,

само слънцето тлее,

само влакът пътува.

Нито звук. Без да пречи.

Без да се извинява.

Тя е тук, но далече

нещо я наболява.

Явно нещо й има.

Или нещо с децата.

Или не е любима.

Слага си очилата,

в ъгъла на купето,

мисли, плаче, сънува,

и си ближе сърцето,

и сама се лекува.

 

малко зелено човече

Шарени човечета

Мартеници?

Ако направя мартениците по-рано, дали няма да стане март по-рано?

А ако вече имам готови множество всякакво-цветни водни кончета и им кажа да се престорят на мартенички?

По едно време бях направила десетки и стотици такива, и сега като ги разглеждам, виждам, че прекрасно стават за магнитче на хладилника, коледно украшение, да висят от някъде и да се полюшват от вятъра, брошка на шапка…

И за мартенички може, с една игла и малко червено-бял конец.

Хайде, март може да идва.

За концерта на 14.02 в Студио 5

За него важат същите неща,

които се отнасяха за първия ни концерт там.

Ето един весел репортаж от жегата на юни.

Всичко му е хубаво, само дето ме анонсират като щастлива поетеса, а илюстрират твърдението с откъс, завършващ с "отчаяние, отчаяние"

Кой идва на нашите концерти, защо пък джаз

и защо пък на български,

и о, колко топло бе тогава:
вижте тук 

 

Добро утро!

Светло едно очакване

съмна и ме събуди.

Лъх от надежди някакви,

тропот от кротко чудо.

Зърнах деня през мигли,

сгушена във почивката.

Час ли сънувах, миг ли

в прилива на завивките?

Чувствах се малко влюбена

без конкретна причина.

Две-три мечти изгубени

легнаха да починат.

И заблестя студеното,

топлото взе да мърка.

Стори ми се – сгрешеното

някой друг е объркал. (ама само ми се стори)

Тънка и златна сенчица

в топлото одеяло.

Денче, денище, денченце,

ден със добро начало!

Самата невинност

Когато някой гледа тъй невинно

и е тих,

въпрос на време е

да се разбере

каква е била белята

този път.

Ножицата е само за мащаб,

споко.