Мария Донева's Blog, page 288

Денем

Светлина, повече светлина

Днес пет часа правих лампа.

Това за часовете е буквално; а правенето беше с материали и помощ от Николай Табаков.

Той е толкова търпелив и спокоен, държи се така, все едно да правиш лампи е най-естественото и лесно нещо, и затова и на мен ми се стори възможно. И хоп!

Той е подготвил скелетите на лампите от черна тел, и носеше най-различни хартии. Молив, ножица, лепило и търпение.  Това е необходимото.

Беше много забавно, всички лампи станаха различни, и всяка лампа мъничко приличаше на този, който й избира цветовете и я украсява.

А когато светнаха… О!

Прекрасен ден бе днес.

Благодаря!

Утре ще добавя и снимки на дневна светлина.

Старата циганка, зимата

Мария

Старата циганка, зимата,

с мръсното бяло палто,

зъзне на пътя,

пушеци тежки издиша,

и вместо фасове

хвърля студени кокичета.

ТТ

Безхарактерна и мека зима.

И няма сняг. И няма свястна рима

за пазвите на кишавата нощ.

И без да искаш се усещаш лош,

и спираш по средата сериалите,

и котката не дава да я галите,

и вече пусто е шишенцето с ракия…

Поне четеш куплети от Мария!

Бавен ден

Леден ден, а слънцето не спира

да блести, и бавно наедрява.

Който е навън, да се прибира.

Аз съм удома, и тук оставам.

На дивана слънцето ми сочи

мястото за мен и още някой.

Портокал, голям и много сочен.

Книгата разтворена ме чака.

Бавен ден. Смълчана, кротка къща,

тиха като мисъл спотаена.

Място за покой и за прегръщане.

Топло сред голямото студено.

Но храната сготвена изстива.

Сам-сами играчките издишат.

Притъмнява в къщата сънлива,

чиста, подредена, и излишна.

Живият хаос

Патрик Нес е роден през 1971 година. Патрик Нес е почти дете, към днешна дата.

Аз си го представях възрастен, много опитен, защото той е много, много умен.

Глупав човек не може да измисли толкова истински плътен свят и да го изпълни с дишащи, живи детайли, да го насели със същества, приспособени към него, но гъвкави и развиващи се. Млад човек не би могъл да познава толкова добре хората, техните реакции, способността им да се надяват, да се поддават на изкушения, да си влияят, да търсят, да се отчайват, да израстват…

А пък той – почти на моя възраст.

Дали не подценявам младежта?

       

Патрик Нес е автор на трилогията „Живият хаос" – „Не пускай ножа", „Въпросът и Възражението" и „Чудовищата на войната" – издателство Студио Арт Лайн, 2011, преведени от Златка Паскалева. Има и ново издание – трите книги, пъхнати заедно във футляр (ох, че смешна дума!), и на хубава цена от 39 лева (вместо 45 в насипно състояние). Като стана дума за левове, в момента комплектът може да се купи от сайта на Хеликон с намаление (понеже са сладки); може да се купят и трите книги с намаление от Книга за теб – защото в този сайт работят хора, пристрастни към хубавата книга (коренът е „страст").

Толкова съм прозрачна…

Ако бях  на планетата, където действието на трилогията се развива, щях да съм от безгласните – защото там мислите на жените не се чуват, както мислите на мъжете и на животните (замислете се). Но сега, тук на Земята, прозрачно ясно се вижда как кръжа около темата на този текст, стеснявам кръговете, а не посягам…

Добре.

Тези три книги са прекрасни.

Мъчително прекрасни, болезнено прекрасни, прекрасни всячески.

Измъчих се, излезе ми душата, давих се, изгарях, смазаха ме от бой, губих си гласа, докато я четях. Протягах се да защитя героите и се уповавах те да ме спасят.

Толкова се вживях в четенето, че вървях с книга по улицата и пресичах на червено, плаках в рейс и се отпусках в прегръдките на гласа на Бен, както седях на ветровита и прашна автобусна спирка.

Мечтаех българското правителство да отпусне стипендия на Патрик Нес, да го настанят тук, да му платят колкото е нужно, за да научи той български език, да изучи историята ни и да напише учебника по история на моя син, за да е интересно и да се разбира какво става в душата на човека в резултат от събитията през годините и вековете.

После осъзнах, че моят син просто трябва да прочете „Живият хаос", защото мъжете и момчетата, жените и момичетата, лидерите и народът, тираните и терористите, Земята и Сечта, диваците и хората отвътре са едно, свързани.

И ми стана мъчно най-много за това, че моят син в частност книги не чете.

Прииска ми се да му прочета на глас тия три книги.

Гледам, че в думите си за „Не пускай ножа" съм се дивила как се развива образът на Тод от страница в страница.

Е, същото се случва с произведението като цяло, от книга в книга. Цялостно, умно, вълнуващо… има една македонска дума… мъкотръпно! произведение.

(„Любомора" е ревност. „Виножито" е дъга.)

Няма да кажа как свършва последната книга.

Добре, ще кажа.

Любовно.

Нека препиша мъничко от книгата тук, нищо, че който не я е чел, нищо няма да разбере. Нека, моля.

„Всичко е наред, Тод, казва Бен. Всичко свърши вече. Войната приключи.

И аз разбирам, че…

Разбирам, че ми прощава.

Прощава ми за всичко, казва ми, че дори не е необходимо да ми бъде прощавано, казва ми, че съм направил най-доброто, което съм могъл, казва ми, че грешките са онова, което ме прави човек, и то не точно грешките, а начинът, по който реагирам на тях, и аз чувствам, чувствам от Шума му, че ми казва, че е време да спра, че вече всичко ще бъде наред…

И тогава за първи път осъзнавам, че не ми казва нищо от това с човешки глас. Изпраща го право в средата на съзнанието ми, всъщност не, не го изпраща вътре, а ме обгръща с казаното, позволява ми да се сгуша уютно в посланието, в проумяването, в прошката, в – тази дума дори не съм я знаел до сега – опрощението, опрощението, което той ми дава, ако се нуждая от него, опрощение за всичко…

- Бен? – казвам объркано, всъщност се чувствам повече от объркан. – Какво става? Шумът ти…

Имаме много неща, за които да си поприказваме, отвръща той, отново не с устата и гласа си, започвам да се чувствам странно, но топлотата му е навсякъде около мен, Бен е навсякъде около мен, и сърцето ми се пръска и се отваря наново, и аз се усмихвам в отговор на неговата усмивка в мен…" („Чудовищата на войната", стр. 461)

Поздрави от слонариума

Това е новооткрит ендемичен вид слонове.



Срещат се в района на стадион Берое.



Близостта с квартал Лозенец обяснява склонността им да се кичат безмерно.



Навиците им все още не са добре изучени, но има хипотеза, че се придвижват с пърхане на ушите и се хранят с нектар от цветя.

Засега е изпратен екип от пилета, които наблюдават поведението на слоновете.



Хубави слонове са те.

Успяхме ли?

Успяхме ли? Преминахме ли зимата?

Дойде ли време да се преброим?

Обичам да ми изговаряш името.

Да ме поглеждаш, както си вървим.

През гледките, през хората, през времето,

през чувството, което се променя,

от всичко, смогнах само теб да взема,

а ти – да си запазиш само мене.

Сега, след пътя, стигнахме ли някъде?

Дойде ли време вече да се връщаме?

Обичам да ми разкопчаваш якето.

Две копчета и ще си бъда вкъщи.

Толкова любов

Толкова любов неприложима

като сняг вали и се разтапя.

И искри от радост в нея има.

И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,

със красиви отлепени марки.

Закъснели, натъжени щъркели.

Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане

ей така невкусено остава.

Остаряват хората самички,

а пък любовта се разхищава…

Промяната

главоболието ми усеща

промяната която се надига

зад ъгъла се приближава

дебне

припряно плаща за таксито

промяната приижда

пръстени които

не се изваждат лесно

кокалчетата на пръстите не се предават

не зная кой

не се обажда

кой ще бъде

в стаята прахът се сляга

неподвижна съм

усещам че е скоро

за хубаво или за лошо

смъртта ли ще ни раздели

какво ще стане

като риби мислите се разминават

не идва сън

не идва тишина

промяната е близо но изчаква

тя е дете

което аз сама ще раждам

да си даря живот

но още чакам

Бягство от града

Снегът ще се изниже

под мръсната дантела

от пясък, сол и грижи.

Ще се стопи най-смело.

Сам изход ще намери.

Потиска го градът.

От улиците черни

снегът, готов за път,

по слънчеви въжета

ще се качи. Ще литне.

През мравешки мазета,

през шахтите им ситни

от тук ще се изплъзне.

Ще тича, без да спира.

Снегът лежи и мръзне

и бягства си планира.

Една свещица само

да види, че гори

от слънцето голямо,

и ще се изпари.