Мария Донева's Blog, page 284

Shabby Chic

понеже хората умират

Понеже хората умират

от време и на време,

въжета лесно се намират,

отрова ще се вземе,

високите етажи викат

за опит за летене,

но някои човеци вникват

в причините. А те не

са толкова разнообразни -

я старост, я пък скука,

противни болести, заразни,

или акъл изкукал,

случайно, или пък насила,

или пък след присъда.

Но аз на себе си съм мила,

и жива нека бъда,

поне докато мога сладко

да ям и да се смея,

ей тъй, не искам много кратко,

а дълго да живея.

…

Това не е Стихотворение, а обичайното ми патешко крякане, когато става въпрос за голеееми теми. Взето от тук.

В неделя – Jazz And Poetry в Студио 5

[image error]

Отпечатък

Отпечатък от палеца ти

върху дясното стъкло на очилата ми.

Всичко ми изглежда привлекателно,

докоснато от теб.

За стихотворенията 4

Поезията е стар домашен начин за консервиране на образи, чувства, мисли и изящен звук.

Стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи.

Всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено настроение.

Снизходително, към себе си.

Пролетта е свършен факт,

свежа и възможна.

Не е лошо. Ала пак

нещо мен ме гложди.

Топло е. Но не съвсем.

Тежко ми е с яке.

Що ти трябва бе, серсем,

нещо все да чакаш?!

Пролет? Пролет! Е, дойде.

Скоро ще е лято.

Есента ще наведе

клони към земята.

Всичко е наред. А ти

по часовник тичаш.

Той, светът, си се върти.

Ти какво обичаш?

Давай! Давай! От копнеж

похабяваш дните.

С лято и да преядеш,

лятото отлита.

Глупавичка мила, знам –

ти очакваш всичко.

Вече стигна чак до там –

пишеш си самичка.

И самичка си четеш,

думите си галиш.

Времена, любов, дете,

изгрев, ден и залез.

Среща в училище

Имах среща.

С клуб "Приятели на книгата" в СОУ "Васил Левски" – Стара Загора.

Множество хубави деца, много хубави.

Имаха предварително дадена задача – да напишат текст, в койта да са включени поне три от думите Великден, зайче, черупка, трева, боя, червено, пиле, козунак, камион, кмет, копче, слънце. Всички бяхме подготвени – те четоха, аз четох. Хубаво.

Между другото, в началото на срещата, докато се представях, споменах мимоходом, че съм на 137 години.

Едно момченце ме попита наистина ли съм на толкова. Толкова млад, а тъй галантен!

Аз казах, че не, не съм на 137. Всъщност съм на 148, но се изкарвам по-млада.

Към края на срещата учителката пита – кажете, деца, какво да пожелаем на госпожа Донева?

И те казват – да е жива и здрава, да напише още много книги…

- И още много успешни пластични операции! – допълва моят човек с годините

В гората царяха спокойствие и суматоха

В гората царяха спокойствие и суматоха.

Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.

Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.

- Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.

- Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.

- Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.

Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.

- Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме.



Кметът веднага се обади по телефона и след четири минути по пътеката с рев се зададе един грамаден камион, пълен с кутии зелена боя, няколко кутии с червено, и една кутия златно, защото златната боя се прави от злато и е много скъпа.

Всички животни грабнаха четките и започнаха да рисуват тревички, листа и цели корони на дървета. Постепенно от усилената работа им стана топло, развеселиха се, чак на птиците им се допя. Започнаха да се побутват с лакти и да си рисуват зелени мустаци. Калинките пък рисуваха с червеното, но се увлякоха и начервиха и каквото не трябва. Свраката се оказа собственичка на три яркочервени яйца и от радост сама си ги открадна, скри ги, забрави къде ги е сложила и прекара два часа в оплаквания на висок глас каква престъпност се шири в нашата гора и как нищо свято няма днес, щом и на яйцата ти посягат.

Накрая всички седнаха на поляната да си починат. Стояха си тихо, изморени, и слушаха как бученето на камиона с празните кутии от боя се отдалечава и затихва. Кметът раздаде дебели парчета козунак с кафява захаросана коричка. Всички си похапваха мълчаливо. Тогава Кметът извади кутията със златна боя, която още не беше отворена, и каза:

- Пилето Станимира заслужава да нарисува последното нещо, което ни трябва. Слънце!

Кметът вдигна пилето Станимира, и тя мацна направо във въздуха едно кръгло търкало, малко като копче. После старателно го оцвети и запълни със златно. Малко излизаше от очертанията, но така изглеждаше, че пилешкото слънце свети и това са му лъчите.

Нарисуваното слънчице се издигна и се лепна точно в средата на небето.

- Кога стана обед?! – зачуди се земята. Отвори очи и се видя зелена, и ужасно се засрами. Протегна се и всичките дървета едновременно разцъфнаха. Тревата бухна по поляните, и всичко стана меко и уютно.

Уморените животни се засмяха и тръгнаха да си шетат по своите пролетни работи. Свраката намери три червени яйца и майчински ги прегърна – те си бяха нейните, но кой да ти помни такива работи.

Драга редакция!

Драга редакция на списание "Пилешки свят"!

Пиша ви, защото на вашите страници много пъти съм намирал полезна и ценна информация и разчитам, че и на мен ще помогнете със съвет.

Аз съм Пиле, неженен, неосъждан, със собствено жилище. На снимката по-долу ще ме видите пред семейния портрет на родителите ми малко след тяхното излюпване.

Аз съм пестелив, тих, домошар с изградени навици. Не, не си търся жена.

Млад съм още и съм прекалено срамежлив.

Случаят е следният: Неотдавна един от съседите, скромен млад заек (скромен ли?! скромен ли?! о, колко скоро разбрах заблуждението, в което бях попаднал!) ме попита може ли да се нанесе с милата си в една от моите стаи, тъй като били загубили жилището си.  Домът ми е  просторен, светъл, и макар че аз живея в него сам, редовно мия прозорците и бърша праха.

Приех зайците. Видяха ми се приветливи и простодушни.





Те обаче започнаха да си канят гости.

Компаниите се събираха още в ранния следобед и техните, извинете за израза, оргии, продължаваха до зори. Идваше време да се будя, а аз дори не бях мигвал. Това викове, това смях, това тропот, това хрупане на моркови… Усетих, че някой внася в дома ми трева!

Поразпитах внимателно и подразбрах, че зайците не просто са загубили дома си. Той е бил вдигнат с кран заради системно неправилно паркиране на гореспоменатия (дом, не кран)

Да! Дали точно заради паркиране, или заради хулиганство, и как точно е станало всичко, пеперудата, която живее в една от стените в пристройката до къщата на лелята на зетя на третия братовчед на кума й, не можа да ми поясни.

Аз реших да се държа мъжки и поставих въпроса ребром – какво е станало с вашата къща и кога смятате да напуснете моята?

Зайците обаче ми се изсмяха, и ми заявиха, че те вече са се населили за постоянно, вписали са се в домовата книга, както и цяла пасмина други зайци, жаби и няколко калинки за разкош в таванската стая.

В замяна ми предложиха наем в размер три листа от млечка дневно, платими не по-късно от десет часа сутринта.

Драга редакция, не си спомням какво исках да ви питам, но оставам с надежда, че вие и всичките ви читатели сте добре, в крепко здраве и положително настроение.

С почит,

Пиле

Гинко и Детелина

Той живееше от миналото лято.

На терасата.

Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.

Това са просто първите ми листа. Ще имам много.

Казвам се Гинко.

Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.

Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.

Но не и за Детелина.



Тя дойде като прашинка, намери си пукнатина в коравата пръст и се загнезди. Нито попита свободно ли е мястото, нито се представи. Беше много уморена. Сви се на кълбо в тънкото си яке и спа непробудно. Гинко се почувства горд.

Нека си поспи.

Стана му смешно, все едно са му дали да подържи бебе.

Пръстта е твърда… нищо, тя спи.

После времето омекна, в саксията сипаха водичка и Детелина се събуди и си свали ципа. Смешното й детско деколте се разгърна и от там бухнаха зелени дантели.

Тези жени… така се раждат, готови да ти завъртят листата.

Гинко толкова се изчерви, че чак връхчето му позеленя.

Детелина излезе от пукнатината и се протегна.

Гинко я погледна от високо и нищо не каза на глас.

Детелина имаше къдрава зелена коса и тънки лилави ръце. Прозяваше се, без да си прикрие муцунката.

Гинко я погъделичка с най-тънкия си корен, а лицето му остана безизразно, все едно гледа нещо напълно скучно в далечината.

Детелина се стресна, а после така се засмя, ситно-ситно и щастливо, че порасна с половин сантиметър само с едно поемане на дъх.

Гинко се почувства толкова голям, толкова безгрижен.

Детелина беше малко глупава. Нейните спомени, като всички детелинкови неща, бяха къси и включваха само жужене, цъфтене и зеленеене.

Гинко я слушаше как говори все едно и също, все за къси, бързи, трепетни моменти, цялата във възклицания и шушкане. Той беше по-бавен, по-уверен, по-великодушен. Обхващаше нещата с погледа си на стогодишно дърво, каквото му предстоеше да стане.

Детелина му беше и дете, и жена. И всичко.

Една нощ, докато тя спеше и на лунната светлина листата й изглеждаха сребристи, Гинко си спомни.

Детелина ще умре.

Малките живеят бързо и умират скоро. За миг соковете спряха да пътуват през стъблото му. После потекоха отново, защото соковете имат разписание и не могат да спират, когато някой се натъжи.

Детелина си спеше, а Гинко щеше да я надживее десетки пъти.

И да й кажа, тя няма да схване какво й казвам.

Гинко разбра, че винаги, когато я погледне, или чуе гласа й, или тя го погали с листо – с онова новото листенце, тя много си го харесва – той ще се разделя с нея. И му се прииска да изчезне.