Мария Донева's Blog, page 280

На 17 май – среща в Казанлък!

На 17 май от 18 часа в Литературно-художествен музей “Чудомир”!

Свързвам Казанлък с хубави и вълнуващи преживявания. Имам награда от конкурса „Магията Любов”. Работила съм по два проекта с казанлъшкото сдружение „Бъдеще за децата с увреждания”. Гостували сме и с театъра от Раднево. Тук живеят мои любими приятели. За мен ще бъде чест да представя стиховете си пред четящите хора в град Казанлък, и то точно в навечерието на 24 май.

За мидичките

за тези мидички

 

ТТ

Те си пасват напълно,

две черупки от мида.

Вътре – уредно, пълно,

като рафтове в Лидъл.

Надпреварват се, носят

и оформят запаси.

Те се плашат за после

и укрепват дома си.

Те обичат да имат,

да събират и пъхат.

И от там този климат –

все на спарено лъха.

И в дома става тясно,

нещо май се смалява.

И напълно е ясно –

любовта се втечнява.

И водата отмива

и последната капка.

Две черупки заспиват

в костелива захапка.

 

 

Близки срещи от детски вид

Тъкмо се връщам от среща с едни страхотни деца от два втори класа в училище “Васил Левски”. Най-веселите и мили деца са това!

Имам си снимки с тях, но имам и нещо по-хубаво – техният автопортрет, на който всяко детенце е нарисувало себе си така, както се вижда като поетичен образ.

Ех, че хубаво!

забележете приликата:

Те си пасват

Те си пасват прекрасно -

две черупки от мида.

Между тях – любовта. Но

любовта си отиде.

И във шепите празни

тишината убива.

Нежността вече дразни,

прекомерно учтива.

И кънти безполезно

всяко нежно шептене.

Любовта им изчезна,

затова е студено.

Те замръзват допрени

в тишина като в дреха.

Те не искат промени.

Те си търсят утеха.

Как светът продължава,

любовта щом приключи?

Те не го заслужават.

Как можа да се случи?

 

Да, наистина беше голяма.

Небето беше зелено, а снимката е размазана, понеже ми се спеше, а също и за загадъчност и романтизъм

С цветя на море

Малко е самотно и малко тъжно да пътуваш сам, но на мен ми харесва.

Освен това пролетта прави всичко поносимо и хубаво, и още по-хубаво даже.

Срещнах чудни хора – чешити, приятели и непознати. Видях морето даже два пъти, за цял час преди да се кача на влака към къщи. Сигурно съм била най-нелепата картинка, с яке, закопчано до врата, крачоли, навити до коленете, нагазила във водичката, с раница и сандали в едната ръка и саксия в другата, как пртискам телефона с рамото си към ухото, за да чуе Иво вълните… Моренце…

Обаче Бургас ми е по-мил на сърцето от Варна. Сигурно защото във Варна нямам ятаци.

И не си купих едно много хубаво червено герданче и сега ми е малко мъчно.

А в Добрич… Прекрасен град. Вълшебен и голям през пролетта. Не можах да видя малката лама в зоопарка, защото не стигнах до там. Всички бяха много топли и добри с мен. Запознах се със Стефка и Мария, които работят в баничарница, едната работи, другата й чете на глас; после се сменят. Стефка има дарба да намира четирилистни детелини. Сашо Серафимов и Сашо Белчев бяха там, и Генка Петрова, и Деян Димитров, няма да изброявам, спирам…

Беше хубаво.

Благодаря.

В края на ноември

Няма си ми я книгата на Туве Янсон!

Стоят си на рафта една до друга девет нейни книги („Невидимото дете” ми се повтаря, но в две различни издания). А “В края на ноември” липсва! Къде ли съм я сложила? Дали не е в другата стая, или затрупана по рафтовете, или в някоя чанта, защото толкова обичам да разнасям книги със себе си…

Спирам се и се поглеждам в лакираната вратичка на шкафа. Приличам на Старче, което не помни къде си е скрило киселите краставички.

Тази вечер гледах „В края на ноември” в Кукления театър в Стара Загора. Румен Гаванозов гостува тук и аз отидох заради него, но най-вече заради Туве Янсон.



Гледах спектакъла и, разбира се, прекрасната кукла, истинска-жива, и актьора, сам пред рехавата публика с ръмжащи телефони…

Свърши пиесата, видях, че в салона са Станислав Матев и Елица Стоянова, Еличка, хубава като меденка, с летни дрехи и с голи крака, които не се въздържах и пипнах с показалец (ужас, добивам маниери на порочно старче!) Разменихме по две думи, за куклата, и аз казах, с ей тази уста, „Много беше хубаво, макар че не видях много от Туве Янсон.”

После вървях по улицата към къщи, зелени дървета, кестени, акации, ириси, рози. Млад оплешивяващ татко се опитваше да свали от клоните на едно дърво перце за федербал. Луната беше бяла като сирене, после стана жълта като кашкавал, а аз си мислех за спектакъла още и още, и постепенно започнах да започвам да разбирам какво съм видяла и какво съм гледала.



Значи, на сцената има един сравнително млад човек, който води една стара, стара кукла, кукла – старче, и старчето води разговори с краставичките, докато ги търси, а също и с отражението си в една валдхорна, която мисли за супник.

Обаче, докато аз вървях към дома си, разбрах!

Актьорът, човекът там, който водеше Старчето, не е някой по-незначителен млад роднина, оставен да наглежда стареца, докато всичките хомси, гафси, мюмли и тролчета си търсят място за зимуване. Младият човек всъщност Е Старчето, примерно преди 20-30 години, и като него забравя, и като него се опитва да подреди малкото останали предмети, които му принадлежат, и малкото останали спомени.

Ех, как хубаво ме преметнаха! Ама и аз как се хванах! Обаче после, а, почти веднага след малко разгадах…

Но ако е така, за къде ще тръгва старчето? То е ясно за къде, но защо младото му Аз е тъй нетърпеливо…

Толкова е уморителна старостта.

Сигурно затова.

И след като си изградих хипотеза кой кой е в пиесата, започнах да си разказвам историята от началото. И после разбрах колко съм се заблудила, и колко глупаво съм говорила, преди да премисля.

Понеже в цялата пиеса е Туве Янсон. Да, наистина, от приказките са останали две изречения и половина – за ручейчето, което си прави гаргара със снежна вода, и за историите, които се разпадат на думи, когато ги разказваш, и изчезват. Обаче! От тези приказки и от техните пленителни герои наистина не е останало нищо, само и точно заради Старостта.

Но там са кленовете, мостчето, роднините, апетитът за сладко похапване и удобството на любимото легло, и безбройните километри тишина, когато погледнеш през прозореца, и свободата, и независимостта, и беззлобната атмосфера на уют и хармония.

И радостта, острата радост, че нещо предстои.

Понеже винаги нещо предстои.

Дори когато си на сто години.

Сто години не са шега работа.

От сега нататък на никого няма да позволявам да ми казва кога трябва да ям и кога да спя, кое е полезно и кое не е, кое е важно и кое не е.

И ручейчето наистина гъмжи от риба.

Предимно зайци

Предимно зайчета ще ме съпровождат по пътя към Добрич.

И така, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище “Йордан Йовков – 1870″ ще се похваля с “Магазин за обли камъчета”.

Надявам се да не се размина с никое от хубавите неща, които ме чакат по пътя.

Ето и едно зайче от “Меко слънце”.

Подминах зайче на поляна,

а то към рейса не погледна.

И мен внезапно страх ме хвана,

че аз го виждам за последно,

че няма пак от тук да мина

и няма смисъл да пътувам.

Че с нещо важно се разминах.

Че все едно не съществувам.

Кучета и котки

Тя показва езика си ален,

и върви в калта, без да се цапа.

Тя е толкова мека и галена,

че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.

Тя заспива, където си иска.

Бих я скрил под езика си цялата,

стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.

Ех, да имаше как да се случи -

тази котешка дива принцеса

да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.

Който иска, от яд да беснее.

Много здраве от мен на природата -

тя е котка, но аз искам нея.

Тук съм

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.

Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.

Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.

Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.

Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.



По-хубави са гледките зад клепачите й.

Тя не сънува.



Фантазира си. Мисли за хубави неща и отново надига лице. Поема въздух с отворени устни, за да вдиша дъха на мъжа, който всеки момент ще я целуне. Той докосва устните й с връхчето на езика си, погалва я с език.

Това е от онези сънища в преддверието на съня, които тя обича. Те са топли и пластични като пластилин и тя ги управлява. Може да повтаря и да разтегля моментите, да потъва в тях, да им се наслаждава.

Мъжът се накланя над лицето й. Не я докосва, единствено дъхът му я погалва и това е мъчително. Тя добавя разкопчана яка на риза, драсваща лицето й с ъгълчето си. Толкова е приятно и ярко, че се засмива и отваря очи.

Небето е светлосиньо като сънуваната мъжка риза, а под него, жълти до жужене, се простират поля с рапица. Лимонадени поляни.

Тя няма идея до къде е стигнал влакът. Телефонът се е заровил сред изсипани солети, решени кръстословици, шише с вода, хапчета за гърло – разбира се – кога, ако не в първата жега, гърлото й ще я предаде.

Нещата й заемат съседната седалка и двете отсрещни – две книги, тетрадка, яке, неразумно разтворена чанта. Телефонът показва 13:19. Половината път.

Докато държи телефона в ръка, получава SMS. Първо трепет върху дланта, после един мъничък плик за писма изплува върху дисплея, и чак след това изщракването на сигнала. „Ти”.

Чиста работа. Ти. Да си го допише тя, както иска. А той е толкова свидлив, толкова се страхува да не каже и една дума в повече, да не обещае нещо, да не се обвърже някак. Ти. Значи в момента я мисли. Вълнението трепва в стомаха й, поотминалата възбуда от съня-фантазия се освежава и се връща, много е задушно и въздухът е топъл и блудкав.

Толкова е горещо, че я побиват тръпки и настръхва от студ. Облизва устните си, но това е недостатъчно, избърсва устата си с длан, с натиск, с мръсни пръсти във влака размазва лицето си, заболява я от натиска върху зъбите, отвътре, натиска още, докато усети вкус на кръв в устата си, иска да го заболи и него.

После написва отговор: „Тук съм.” и го изпраща от влака, от жегата, от нищото.