Мария Донева's Blog, page 282

На пазар за съпруга

Има ли нещо по-хубаво от това, както си вървиш през града, внезапно да срещнеш приятел, когото не си виждал от години и дори не ти е минавало през ума, че може да е тук?

Под “тук” да се разбира в този град, в тази държава, на този континент и на твоя език.

Аз така срещнах днес Стивън Уингейт, когото познавам от Семинара по творческо писане на Елизабет Костова.

Е, не лично него, но видях в книжарницата неговата книга “На пазар за съпруга”!

Сборник с разкази, издаден от Сиела и преведен от Златка Паскалева (тя е превела “Живият хаос” на Патрик Нес, и не само).

Ето тук едно интервю със Стивън.

Честита книга на български, Стивън!

А сега чао, отивам да чета  

Решено е! Отивам в Добрич!

Това ще бъде на 4 май – следващия петък!

Ще отида до Варна с влак, после – някак с автобус, а? – до Добрич.

И представете си, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище “Йордан Йовков – 1870″ ще имам среща!

Аз вече съм била в Добрич и зная колко е топло там, макар че миналия път беше през януари и имаше сняг и лед.

Приготвила съм се да пътувам и да се срещам, и да рецитирам, и да мяукам, и да пия вино, и обещавам да не пея, но не обещавам да си сдържа обещанието, и…

Хайде да идва следващият петък, че много се заседях в Стара Загора.



аха, снимката е направена от Татяна Жилкова

За кого са книгите?

Книгите са за нас, за да се разпознаваме.

Елате по-близо, не искам да викам и не искам да ме слушат чужди хора.

Книгите са за нас, за да се разпознаваме.

Защото има родство и по книги.

Има такива буквени общности.

Общността на българите, които първо са сричали по български буквар.

Общността на професионалистите, които са изучили знанията за занаята си по едни и същи учебници.

Общността на онези, които имат в библиотеките си по някоя книжка от поредицата „Галактика”. Или „Световна класика за деца и юноши”. Или „Хрониките на Амбър”.

Един човек може да принадлежи на много общности.

Всеки си носи прочетеното в ума. Даже и забравените книги са там и се месят в решенията и реакциите ни, те просто са си вътре в нас необратимо.

Едва ли съществуват двама четящи човеци, които имат напълно идентичен списък от книги. Ако съществуват и се срещнат, те сигурно ще открият още много съвпадения. Може би те ще са онова, което се нарича „сродни души”.

Има родство по Библия, има родство по Коран и по Тора, има родство по Веди.

Има родство по Аз, Буки, Веди.

Мисълта да нямам нищо общо с вас по буквена линия ми е страшна. Не искам да съм самотна и безбуквена и безродна.

Книгите са за нас, за нас си.

Ние.

На снимките – Иво на младини, с книга. 

“Човека и народа”

От празници, гости и всякакви културни и некултурни събития тия дни за малко да пропусна София филм фест в Стара Загора.

Класирах се едва за най-последния филм.

NB Винаги, когато си надвия мързела, бивам възнаградена!

Филмът беше “Човека и народа”  България / 2012 / 110 минути

Сценарист: Светослав Овчаров

Режисьор: Светослав Овчаров

Оператор: Веселин Христов

Продуцент: Теодор Василев, Дико Михов, Светослав Овчаров, Ани Йотова

Честно казано, Тодор Живков не ми е много интересен, а хората, които се прехласват по него, са ми също толкова досадни, колкото и хората, които го оплюват и проклинат.

Обаче

филмът ми хареса.

Създателите му са свършили огромно количество работа и е чудно, че са успели да съберат историята само в два часа без пет минути.

Във филма има голямо количество архивни кадри, документи, спомени, информация, информация, информация.

Иска ми се да наблюдавам лицата на някои мои познати, докато гледат този филм.

О, как ми се иска!

Искам този филм да достигне до широка публика.

Интересно е и впечатляващо. С някои от изказаните изводи съм съгласна, с други не, за трети нямам мнение, защото се отнасят за факти, които чувам за първи път.

Доволна съм, че гледах филма.

Гледайте го и вие.

Тя на кукличка прилича

Автор Иван Драголов


четвъртък, 25 декември 2008


(из една гатанка)

Тя на кукличка прилича.

Тя написа туй, за пича.

Оня, с гладената риза.

Често в Гърция излиза.

…

Кротка като сита котка.

Ако пие, пие водка.

…

Видна наша поетеса.

Циците й точно 2 са.

Разположени отпред.

В. Петров – любим поет.

…

За тъгата

ТТ

Тъга … Тъгата не тъгува.

Което е съвсем логично.

Тя само търси да общува.

Отблизо и отвътре… Лично.

Мария

Живее вътре. Саможива,

и без съседи, без познати.

Самичка водката изпива.

Писма? Ако сама си прати.

Сама стените боядисва,

и мебели сама премества.

Понякога не й ли писва?

Ами навярно й харесва…

 

ТТ

Но може и да закопнее

с тъга насрещна да се срещне.

Макар едва ли ще посмее -

та, божичко, това е смешно!

И две тъги така събрани

какво ли толкова ще правят?

Не зная. Ала – сладурани -

бих искал в смях да се задавят…

Мария

От смях по пода ще се валят

и ще подскачат от вълнение,

и заедно ще си развалят

нацупеното настроение.

 

05/09/2010

“Позитивно”, една страхотна книга

- Защо весело човече като теб чете книги за болести? – ме пита по телефона моят любим, умерено разтревожен от това, че съм на автогарата, изпускам втори рейс и подсмърчам в слушалката, както си седя между кучета, цигани и бабички и чета „Позитивно”.

- Позитивно ли четеш? А защо хълцаш?

- „Позитивно” се казва книгата. Хълцам, защото ми е много мъчнооо…

- Спри да я четеш тогава!

- Не могаааа… Много е хубавааа….

 Може би за много от вас е вече късно, но за останалите – чуйте моето предупреждение. Внимавайте, когато започвате да четете тази книга, защото няма да можете да я оставите недочетена, а четенето й няма да е много леко. Тя ще ви влезе под кожата, ще ви сблъска с болка и тъга, и ще ги преболедувате дълбоко. Ще ви накара да обикнете главната героиня, а после да преживеете заедно с нея неща, които не пожелавате и на най-лошите си врагове.

Сто и трийсет страници се утешавах и си виках – всичко е наред, това е книга, щом е написана, значи жената е жива, всичко е наред, ще се оправим…

Това е роман за пътя, както всички романи. От сияйните поляни на безгрижното здраве; през мрак и страх в горите на болестта и още по-зловещите лекарски кабинети, до осъзнатото щастие от постигнатото здраве пак.

Това е любовен роман, както всички романи. За любовта към живота. Понеже той е много хубав. И вкусен. За него си струва да се пребориш.

Това е рицарски роман, в който едно момиче убива змея.

В „Позитивно” се говори за Хепатит С.

В „Майстора и Маргарита” Воланд казва: „- Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.”

След като прочетох книгата на Тошка Иванова, аз си помислих – лошо е, че сме внезапно смъртни, но понякога е още по-страшно да осъзнаем, че сме бавно, унизително, предизвестено смъртни. Болестта те разглобява и те сглобява неправилно. Ден след ден, тайно с години, явно и необратимо – с месеци, и те задушава с неизвестност.

Страшна болест, ужасно лечение, зловещо медицинско обслужване.

Но нека не си разваляме настроението с разговори за хуманната медицина. Да поговорим за нещо по-весело, например за болести.

Тошка Иванова говори точно така, весело. Дали защото отвътре й напира бяс, дали защото не знае как да се отчайва, дали защото просто го може, в книгата за боледуването има цели пасажи, които са смешни. Ама много. Аз на тях точно се скъсах да рева.

Едно от най-силните качества на „Позитивно” е проявеното чувство за мярка. Героинята на книгата е поставена в крайно драматична ситуация, буквално на живот и смърт, и като млад, любопитен, жив човек гледа света с отворени очи и преживява дълбоко емоционално всичко, което животът й поднася.

В същото време разказът е сдържан, овладян, майсторски поднесен, потапя ни дълбоко в действието, без да ни остави време да се отегчим, без мрънкане и самосъжаление. Добрият вкус не се учи, или го имаш, или не. Тошка Иванова го има.

Преживяванията са пренесени от страницата в интернет върху страниците на книжното тяло. Това запазва свежестта на моментното преживяване, описано с думи, докато е прясно и незаздравяло; а я има и дистанцията във времето при окончателното оформяне на книгата.

Това е книга, която ще помогне на много хора. На болните от хепатит, но също и на техните близки, роднини, приятели, съседи, познати. По същия начин, по който романът „Отива една жена при лекаря” на Рей Клуун е ценен не само за жените, засегнати от рак на гърдата, и техните семейства. Това са книги, важни за обществото, защото дават точна информация за медицинските проблеми, но и ни показват как да понесем такъв удар, как да се справим достойно, как да бъдем толерантни и да не отхвърляме хората заради диагнозите, с които са белязани. Това са книги, които обединяват и сближават, книги със сила да променят света.

„Позитивно” е увлекателен, вълнуващ, полезен роман. Чете се на един дъх и ангажира и емоциите, и мислите, и морала на читателя. Написан е без претенции и това е част от художественото му очарование.

Въпреки тежката тема, когато прочетеш и последната страница, се чувстваш въодушевен и ти се иска да излезеш навън, да гледаш, да вървиш, да се смееш, да не си пропиляваш минутите от този хубав живот.

Ех, че хубава книга!

Да поживееш в Бургас

Аз поживях днес там, за час и половина.

В Бургас си украсяват главната улица със стихове на Петя Дубарова. Стиховете изглеждат неловко и празнично като момичета, които за пръв път за тази година си обличат летните рокли и тръгват по улицата със сандали и нежни бели голи крака.

И морето също е там.

Тишинка

Главата ми кипи от думи,

които спешно търсят мисъл.

В главата ми е много шумно

от всичко, още ненаписано.

Поезията има корени

и тайни сокове я хранят.

Не става просто със говорене

да кротнеш думите събрани.

Като деца във междучасие

те викат, карат се и тичат.

Поезията е съгласие

на думите да се обичат.

Сплотени, хубави, избистрени,

взаимно да се опознаят.

Да не приличат на измислени.

Сами да си измислят края.

Успокоени и изказани,

по своя път да си заминат,

и тишинка да ми попазят -

от себе си да си почина.

Април

1.

Рапица! Възторжени полета!

Племена от прелетни глухарчета!

През разперен облак нежно свети

бялата луна, едва нагарча,

течна като на зелена слива

млечната костилка. И

див, червен, внезапно се разсмива

летен мак със пламнали очи.

2.

Самичка съм като чорап,

случайно отървал въжето.

3.

Не ми е мъчно, че дърветата

свалиха булчинските рокли.

Зелените работни дрехи,

с които тихо шумолят,

разхлаждат денем, нощем топлят,

и птици в пазвите им спят.