Денис Олегов's Blog, page 8

Хоуп

 Снегът безмилостно валеше над града. Вече десети ден смразяващ студ беше обзел цялата земя и я обкова с дълбоки слоеве лед. Малцината, които си бяха подали носовете навън, бързаха с бодра крачка да се приберат на топло при семействата си. Нямаше какво да дирят навън в това ужасно време. Аида също бързаше към къщи. 15-годишното момиче се усмихваше широко, защото най-накрая получи така желаната дървена ваканция, която щеше да я отдалечи от съучениците й. Девойката желаеше да си почине от училището и да се порадва на мигове, прекарани в забавление, а не в скучни уроци. Изведнъж момиченцето видя нещо странно в преспите. То се приближи до сгушилата се топчица и я погали. Две големи черни очи погледнаха изплашено момиченцето. Аида беше намерила треперещо малко кученце. Животинчето беше почти премръзнало, а на зъзнещата муцунка имаше драскотини. Прошарената му сивкава козина беше цялата покрита със снежинки. Нямаше нашийник на врата си. Вероятно е израснало на улицата и няма къде да се приюти.- Горкото мъниче! Гладно ли си? – заговори Аида над уплашеното кученце, което с лапички се опитваше да излезе от преспата, в която беше заровено от снега.  Ученичката взе палето и го приюти в предния джоб на якето си.  Аида беше единствено дете, което живееше сама с баба си. Тя нямаше много приятели и винаги си беше мечтала да има с кого да споделя радост и тъга. Тя съжали беззащитното куче и реши да се грижи за него.- Ще те нарека Хоуп. – рече тя. – Ти ми носиш надежда.Момичето сипа на кученцето мляко в една метална купичка. Хоуп плахо пристъпи към млякото и след като се поколеба, излочи цялата купичка. Стопанката обикна истински домашния си любимец. Двамата по цял ден обикаляха града, а Хоуп си играеше с другите кучета. Плахото кутренце растеше с всеки изминал ден и в погледа му вече не се четеше уплаха от всичко наоколо. Хоуп знаеше, че има дом и стопанка, която го обича.  Една вечер преди да заспи Хоуп дочу скимтене. Покатери се върху кревата на Аида и видя как момичето е закрило лицето си с ръце. Хоуп погали с носле ръката на девойката и когато тя понечи да го погали, я близна по лицето. Искаше да изтрие горчивите сълзи, за да не плаче тя никога повече. - Само теб си имам. – прохленчваше тя и прегръщаше палето, което заспиваше при нея. Времето минаваше, Аида и Хоуп растяха. Скоро на гости у момичето започваха да идват други хора, които погалваха кученцето и му хвърляха от време на време по някой кокал. Аида обаче започваше да излиза все по-рано и да се прибира все по-късно. Девойката нямаше време да обърне и капчица внимание на Хоуп. Тя дори вече не го хранеше.  Един ден Аида изведе Хоуп. Двамата стигнаха до една автобусна спирка. Аида завърза кучето за стълба до спирката.- Много място вкъщи заемаш, помияр такъв! Не мога повече да те мисля! – рече троснато стопанката и пое в обратна посока.  Нечуван лай се раздаде из спирката. Хората гледаха учудено и избягваха кучето, мислейки го за бясно. Хоуп не преставаше да се опитва да се освободи и ту надигаше глас, ту скимтеше безутешно. Нея я нямаше. Той беше напълно сам. Бездомен. Изоставен. Тя нямаше повече нужда от него. Но той имаше! Беше толкова безпомощен, завързан за този проклет стълб!  Хоуп отдавна не беше пале. На няколко пъти се затичваше в опит да скъса каишката, но нищо не се получаваше. Накрая кучето прегриза оковата си и побягна към дома. Дни наред Хоуп се луташе и търсеше пътя към дома на Аида. Може би беше минал месец, откакто той се скиташе, докато незнайно как животното се озова на главната улица и оттам надуши познатата миризма на пътя, по който винаги се прибираха от разходка. Скоро кучето достигна до познатата врата и започна да дращи с нокти и да се опита с муцуна да пробие дупка, за да влезе. Беше привечер. Изведнъж вратата се отвори и Аида се показа, заедно с някакво момче. Младата дама дори не разпозна Хоуп и се опита да го отблъсне.- Разкарай се, уличен звяр такъв! Не искам да хвана някоя болест от тебе! Скъпи, моля те, махни го! – запищя Аида, все едно някой я напада.- Изчезвай, тъпо псе! – извика мъжът и понечи да го замери с обувка. Хоуп разбираш, че няма път назад. Добрата му душа не му даваше сили да се бунтува и да наранява хората. Кучето бавно се отдалечи и започна да търси подслон. А се задаваше зима...
*** Един ден при поредната виелица малко момиче вървеше с баща си. Изведнъж тя видя свило се на топка същество в снега. Момиченцето зарови с малките си ръчички и видя замръзнала муцунка, по която имаше белези.- Тате, тате. Да вземем бау-бау вкъщи. - Миличка, нямаме място да го гледаме. А и то си има стопанин, виж му нашийника.- Искам кучеее. Кученце, събуди сее. – разплака се детето и отчаяно се опитваше да събуди Хоуп, който беше склопил очи, премръзнал от зимните студове.

5 причини против 1.60

Преди около година скочи цената на билетите. Повдигна се шум, отмина вълната и отново нищо. Интересно ми е започнахме ли да пътуваме по-удобно, подобри ли се в пъти инфраструктурата, стигаме ли бързо до желаното място в града? Тук ще ви изброя няколко причини защо тази цена на билетчето е все още абсурдна.

1. Лъжливи графици
Неведнъж съм хващал в лъжа уважаемия Център за градска мобилност (https://www.sofiatraffic.bg). Колко пъти ви се е налагало да гледате как на таблото пише, че автобусът ще дойде след 1 минута в продължение...на повече от 20 минути? За хората, които с математическа точност си разпределят времето и бързат за работа, това се оказва ключово. Разбирам, че не може да изчислим всичко до секундата, но фрапиращи разлики от по 10-20 минути забавят много пътуващите.

2. Задръствания

София е пренаселен град! В някои часове на деня (между 8 и 9 ч. сутринта, между 18 и 19 ч. вечерта) е невъзможно да се стигне навреме с градски транспорт. Случвало ми се е да закъснявам с по 30 - 40 минути поради задръстванията около Софийския университет. А не е толкова трудно в такива ситуации шофьорът просто да отвори вратите, та пътуващите да се доберем поне до метрото и да не откараме до обяд на едно място.

3. Скорост

Чувствали ли сте се все едно се возите в катафалка? Аз доста често. Няма трафик, но нашият кара максиммум 20 km/h, а ако настъпи газта, то превозното средсто трака, сякаш всеки момент ще се разпадне. Всяка кола го подминава, всеки светофар го хваща. По-добре всичко около мен да се тресе, но да стигна за 10 минути, отколкото половин час да се мъкна със скорост, близка до тази, която развивам ходейки.

4. Невъзможността да се прибереш вечер

Наскоро разбрах, че една част от превозните средства след 20:00 ч. в делничен ден вместо на 7-8 минути, минават на 20+. Само заради чакането се прибирам с по 20-30 минути повече от обичайното. Понякога излиза по-бързо да се прибереш пеша, отколкото да чакаш на спирката. А ако отново графикът лъже и изпуснеш превозното средство, ето ти още 20 минути отгоре.

5. Ремонтите

Копаят за метростанция, но въпреки това превозното средство трябва да минава оттам. И защо да не разграфят на две едното платно? Каква гениална идея! Ремонтите като че ли стават причина какво за задръстванията, така и за препълнените превозни средства и невъзможността да си поемеш глътка въздух, докато цяла редица автомобили се вмъкне пред тролея/автобуса.


Бонус: Пътниците

Опитвам се да обичам хората, но когато БГ мама с дете под ръка и с огромната количка и БГ татко с велосипеда те приклещят и трябва да стоиш на един крак, защото просто МЯСТО НЯМА, това се оказва най-трудната задача на света. За различните типажи може да разберете в "Из дневника на един пътник"., докато в тъпканицата отново се питате "За това ли плащам 1.60?"

Читател...с Анастасия Карнаух

Майската дискусия на клуб "Отвъд кориците" е на тема "Читател". Ще обсъдим какъв е образът на съвременния читател, достатъчно ли вниква той в литературната стойност на произведенията, може ли компетентно да анализира и да дава градивна критика, както и дали подбира подходящите книги за себе си.
Наш специален гост този месец е Анастасия Карнаух - Теодосиева. Анастасия е журналист и книжен блогър, създател на сайта Читател, който предлага интересно съдържание в сферите на науката и изкуството. Освен това е автор и водещ на рубриката "Аз чета с Настя" по радио FM+, а от 2014 до 2016 г. е модератор в Greenwich book club, където се дискутират книги от различни жанрове.
Дискусията ще се проведе на 22 май от 17:00 ч. в читалнята на Столична библиотека. Входът е свободен :) 

Объркал си мястото, пич!

В последните години на множество места в София се организират различни ъндърграунд литературни четения. Който от вас ме познава, е наясно с факта, че съм чест участник в такива инициативи, които все повече набират сила. Чудесно е, когато тези мероприятия дават път на младите творци и ги насърчават да представят творчеството си пред публика. Още по-хубаво е тази публика да изкаже мнението си и да бъде участник в литературната вечер.
Това, с което понякога четящите се сблъскваме обаче, е отношението на онези посетители, които сякаш са объркали мястото. Има случаи, в които една групичка, въобще несъобразила, че се намира на културно мероприятие, да развали цялото настроение както на авторите, така и на публиката, която е дошла да слуша поезия и проза. Да се смееш на странични неща и да си поръчваш бира на висок тон, докато някой се опитва да излее душата си в рими и проза е като да отидеш на театър и по време на постановката да хрупаш вафли и да се оригваш - пречиш хем на творците, хем на аудиторията.
Случвало ми се е да прекъсвам да чета, за да изчакам човека на бара да си вземе пиене, или някое друго девойче да спре да се смее на шегата на приятеля си, която за нея е била в пъти по-важна от поезията, заради която се предполага, че тези хора са дошли във въпросното заведение. Да, позволявал съм си в ролята на публика чисто приятелски да се шегувам с авторите, докато са на сцената, но не и да отклонявам вниманието от тях и от литературата. 
Наистина е обидно да се опитваш да поднесеш капчица смисъл и в отговор да получаваш пиянски разпри или кикотене, свързано с нещо съвсем странично. Не мисля, че някой пишещ би излязъл на сцената заради това, нито, че някой читател би посещавал творчески вечери, за да не може да чуе и 10% от съдържанието поради българановщината на съседната маса.
Разбирам, че всеки иска да си изкара добре и да разпусне след тежкия ден, но ако се събирате с приятели, за да си пийнете хубаво и да се посмеете заедно, правете го на място, където някое събитие няма да ви пречи на това, както и вие няма да попречите на някое събитие. Както има една приказка: "Ако не можеш да бъдеш полезен, поне не пречи". Така че нека си прекарваме добре, без да разваляме удоволствието на останалите. 
Аз ценя и уважавам публиката, тя е корективът на всеки един човек на изкуството, затова изслушвам както тези, които ми казват "браво", така и онези, които ми казват "не ставаш". Но ако хората, пред които се изявявам по някакъв начин, не проявяват ни най-малък интерес към това, и двете страни ще си изгубим времето. Така че нека не объркваме мястото!

P.S.: Очаквам някой да каже, че изливам хейт, Затова изказвам благодарност на всекиго, който не е останал безразличен към авторите по литературните четения и посещава културни събития, за да обогати духовния си свят. Продължаваме именно заради вас!

Саундтракът на Олеговизъм

Всеки, който твори знае, че това се случва най-добре под влиянието на музика. Много често песните изразяват нашите чувства и емоции и подпомагат да ги излеем върху белия лист. В тази публикация ще споделя с вас 10 песни, които ме вдъхновиха да напиша последната си книга "Колелото на историята". Ако очаквате Ед Шийрън или някой български рапЕр, то тази статия едва ли ще бъде за вас.

1. Rage Against The Machine -  Killing in the name of 



100% съм сигурен, че това е най-известната песен на рап метъл групата, но Зак де ла Роча предава енергията на това изпълнение дори почти 3 десетилетия след записа. Посланието е красноречиво: "Now you do what they told ya" - няма как да е иначе сред блатото от пропаданда в съвременното общество.

2. Richard Wagner - Ride of the Valkyres



Този фрагмент от "Пръстенът на Нибелунгите" трудно може да се категоризира като песен, но изключителната мощ на композициите на Вагнер е величие, победа, неописуема вътрешна сила, която те тласка напред и нагоре. Напълно съм съгласен с тезата, че "ако не беше хеви метълът, единствената тежка музика, която щяхме да имаме, е тази на Вагнер".

3. Кино - Война



Дълго се чудих между "In the army now" на Status Quo и "Война" на Игор Талков, но песента на група Кино най-добре интерпретира опустошителната сила на войната. И каквото и да правиш, земята и небето воюват. И днес някои изграждат стени, а други загиват под руините на същата тази стена. Човечеството не може да укроти "земята" и "небето", то е само страдащ посредник от техния сблъсък.

4. Faithless - Insomnia



Не съм най-големият фен на електронната музика, но тази песен ми звучи в главата, когато се преуморя. Ако се превърнем в маса биороботи, наистина безсънните нощи няма да ни пуснат и за миг да спрем и да си поемем въздух. Никой не трябва да бъде вечен двигател и постоянно да се вглъбява в ежедневните задачи, поставяйки ги пред личното си щастие.

5. Metallica - Atlas, rise



Лично за мен това е най-силната композиция на метъл титаните в последните 2 десетилетия. Тежка и безкомпромисна, "Atlas, rise" те кара да се изправиш и да покоряваш върхове, смачквайки трудностите си по пътя. И дори да се чувстваме като Атлас, с цялата тежест на плещите си, хубаво е това да ни накара да променим положението, а не да бъдем пречупени под небесата.
6. Dream Theater - On the backs of angels


Dream Theater са цяло приключение. Прекарват те през безброй мисловни и емоционални състояния с хармонични синтезатори и тежки китари. Няма нищо по-лесно от това човек да се отдаде на потока си на мисли, докато се впуска в поредния поход на Джон Петручи и компания. И да, без Майк Портной Театърът на мечтите е все така на високо ниво.

7. Владимир Висоцки - Спасите наши души


Просто Висоцки...каквото и да кажа тук, ще е малко. Поезия...
8. Supermax - It ain't easy


Наскоро се запалих по творчеството на Курт Хауенщайн и тази песен напомня, че не е лесно да се намери смисъла, човек трябва много да се бори, когато улови онази нишка, която да го води по крилете на времето. Възхитително е как с толкова малко текст е казано напълно достатъчно, за да вдъхнови и да ме накара да се замисля.
9. The Clash - London Calling


Песен, когато не знам защо винаги асоцирам с индустриалната революция и бедните работнически квартали. Чудесен фон, описващ трудния старт в живота и цялата тегнеща нищета в дима над фабриките. И дори да "живея край реката", обкръжаващата обстановка на празните съдби е плашеща.

10. Lynard Skynard - Simple man


Винаги бъди това, което обичаш и разбираш. Всичко, от което имаш нужда, е в душата ти, следвай сърцето си. Толкова прости истини, които е хубаво да си припомняме от време на време. Защото е нужда малко вяра, за да знаем, че трудностите преминават, колкото и да не ни се вярва. Кавър-версията на Deftones също е толкова емоционална. 

Премиерата!

Скъпи приятели,
Заповядайте на премиерата на сборника "Колелото на историята". Сборникът с поезия и проза на социална тематика излезе в средата на март, а на 21 април ще бъде официално представен в "Абордаж" (ул. "Веслец" № 22) от 19:00 ч.. Отзиви за книгата ще споделят редакторът Иван Русланов, Тодор Илиев (Фантом Ът) и Енигма Лупус (клуб "Отвъд кориците"). 
„Колелото на историята“ не претендира да бъде исторически справочник. Това е сборник, който представя повтарящи се циклични процеси под формата на литературни произведения, а неразрешените от предишни поколения проблеми са на дневен ред и в съвременното общество. Хората са забравили да се борят за смисъла на живота си, а примирено се стремят към наложените отгоре висши цели – материалното, престижното, конвертируемото. Но съществуват и много по-важни ценности...
За вас, посетителите, сме подготвили литературни и музикални изненади :) 
Повече вижте на Фейсбук събитието.

Георги Славов: Изкуството е спасение от лутането на живота

Авторът Георги Славов издаде първата си стихосбирка, наречена "И това ще мине...". 18-годишният поет събра 60 стихотворения в изданието, което излезе на пазара преди броени дни. За графичният дизайн и илюстрациите в книгата се погрижи художникът Kerasso, а редакцията е дело на моя милост (Денис Олегов). Ето какво сподели Георги за първата си книга в интервю за "Олеговизъм".
- Разкажи ни защо "И това ще мине..." и кое по-точно трябва да мине?
- Много ми е забавно да отричам общоприетите ценности, а "И това ще мине" е популярна поговорка. Всичко ще мине и всичко ще е наред. Самата стихосбирка съдържа 60 стихотворения, 10 илюстрации от моя приятел Kerasso (Симеон Цинцарски). Самата стихосбирка е изградена на базата на илюстрациите. Съдържанието е лирично, отнесено, някакъв модернизъм, символизъм. Това са моите чувства в стихове, преработени по-късно от редактора, за да звучат като поезия (смее се).
- Какво те провокира да излееш тези чувства и да ги отпечаташ?
- Много време мислих и реших, че ще е по-ползотворно вместо да разрушавам себе си и наркотици, алкохол и леки жени да създам нещо. Реших от трудностите си да създам книжка.
- Алкохолът вдъхновение или пречка е за съвременните автори?

- Доказано е, че алкохолът е по-ползотворен от наркотиците при творчество. Имаше периоди, в които пиех, но по малко. Не ми трябват опиати за вдъхновение.

- А коя е твоята муза, която те провокира да пишеш?
- Моите чувства, които се изразяват с нещо, което аз после не мога да повторя. Идва ми един път, записвам го и си отива. Колкото и нескромно да звучи, ми е дадено свише. Но и това ще мине.


- Трудно ли се издава книга в България?

- Аз съм спестовен човек, имам малко еврейски характеристики относно финансите. Бях късметлия, че срещнах уважаемия редактор Денис Олегов и Симеон Цинарски, който е илюстратор. Симеон се занимаваше повече, тъй като аз съм отвеян човек. Събирах нещата в книжки, телефони, с художника ги събрахме в един файл, след което започна редакцията. Редакторът не прие някои мои прийоми, но важното е, че крайният продукт е готов.
- Участваш ли в литературни конкурси?
- Засега не съм. Смятам, че не е добра трибуна за представяне. По-скоро чрез приятели и познати. Балканска поезия (смее се).
- Какво смяташ за съвременната ни литературна сцена и модерните автори, които пишат кратки форми?
- От една страна е положително, че има някакво пробуждане, но кратките форми са нещо като чалгата на поезията. Не ми допадат творби като тези на Августин Господинов. Неговата провокативна поезия не ми въздейства, може би защото имам брада. 
- А има ли чалга в масовата култура?
- Чалгата като музика предполагм, че не е толкова вредна, но тя води след себе си култура, която е чисто физическа и няма нищо духовно в нея, не води до никакъв прогрес, има застояване. На хората целите са им коли, жени и т.н. 
- Защо съвременното общество се свежда до тези ценности?
- Носят удоволствие. Готино е да караш кола. Но и това ще мине, омръзва като всичко останало.
- Какво в нашия живот трябва да мине, за да се почувстваме по-добре.
- Живота (смее се). Привърженик съм на символистичните идеи. Някои хора казват, че животът е постоянно искане, което няма да свърши и единственото ни спасение от това е изкуството, да бъдеш себе си, да се откъснеш от някакви предварителни норми, стереотипи.
- След като вече първата книга е факт, какво следва?
- Искам нова китара. Относно поетичния ми път, продължавам да пиша. Може да почна да дълбая в други сфери - разкази, романи още не, но мога да започна и след време да го завърша.
- Какво за теб е музиката, композираш ли?
- Музиката е като поезията - полезен начин за почивка. Самоук съм, благодарение на китарата поезията ми добива мелодичност.
- Пожелай нещо на нашите читатели. 

- Вярвайте, че и това ще мине и ще дойде нещо по-добро.

Ревю на "Колелото на историята" от Тина Мартина

Винаги се радвам, когато читателите ми изпращат своите мнения и казват това, което мислят за "Колелото на историята". Ето няколко думи от Мартина Друмева (Тина Мартина), много талантлива млада поетеса и запалена читателка от Сливен, която е печелила не един литературен конкурс.
 „Колелото на историята” е не само сборник с умело написана поезия и проза; това е алманах на живота, амалгама от теми, потопени в горчивия сок на реалността, образуващи с нея хомогенната смес на истината, от която малко хора искат да опитат. Но опиташ ли, ще искаш още. В книгата се усещат непримиримият дух на будната младост, но и улегналостта на мъдрия и душевно богат човек. Четивото ще те накара да си зададеш въпроси, ще провокира мисълта ти, което е най- важното за наистина стойностната литература- как светът на материалното и светът на реално ценното се преплитат в едно, зависят един от друг, а са взаимноизключващи се; може ли щастие без пари или пари без щастие; защо се стремим да достигнем „златния бог”, като златото е в нас самите и в любовта към ближните; дали войната е средство за мира или самоцел на силния; кои всъщност са силните- тези с власт или тези, които като Атлас държат света на раменете си…Въпросите са много. Отговорите- в „Колелото на историята”.

Ревю на "Колелото на историята" от Фантом Ът

С радост ви съобщавам, че "Колелото на историята" вече получи няколко отзива от читатели. Един от тях е този на моя колега Фантом Ът, с когото издадохме преди няколко месеца "Черно огледало". Ето неговото мнение накратко за моя първи сборник със стихове и разкази.
"Колелото на историята" на Денис Олегов е книга, която може да разстреля читателя с различните си послания за света, в който живеем. На западния фронт, където сякаш няма нищо ново, няма измъкване, трябва да видим и чуем до край поуките, които човечеството все още не е научило.  Особено впечатляващ е светът на войната, мракът в него, травмите на обикновения човек. 
Вярвам, че хората, преживяли война, биха възвърнали желанието си за живот след тези разкази, защото ще се почувстват разбрани и ще намерят много утеха в нея. В сборника освен мрак и депресия, има и скрита сила, която кара читателя да се вземе в ръце и да се бори срещу всяка несправедливост.
Това е доста тежка литература, определено не е за всеки, но хората, които искат промяна, ще оценят посланията в "Колелото на историята".

Среща с творчеството на Валентин Распутин

На 17 март в столичното 133 СУ "А.С.Пушкин" се проведе среща с творчеството на руския писател Валентин Распутин по повод 80-та годишнина от неговото рождение. Организатори на мероприятието са фондация "Устойчиво развитие за България".
В откриващата част от програмата ученици прочетоха откъси от произведенията на Распутин „Уроки французкого“, „Рудольфио“, „Живи и помни“, а преподавателят по руски език Златина Маринова изнесе реч за писателя. Въпреки че разказите му не се изучават в българските училища, интересът към Распутин и руската литература като цяло не намалява.
По покана на организаторите специални гости на мероприятието бяха поетът и близък приятел на Распутин Андрей Румянцев и неговата дъщеря Олга, актриса в камерния театър "ДАР". Румянцев запозна присъстващите с биографията и живота на Валентин Распутин и представи биографичната си книга за представителя на "селската проза". Пред учениците Олга Румянцева изигра разказа "Женский разговор".
В края на събитието се състоя дискусия, в която бяха отправени въпроси относно изследванията на Распутин за делото на Кирил и Методий, за периода, в който писателят е бил съветник на Горбачов, както и за други интересни факти от неговата биография. 
Юбилеят на Валентин Распутин бе чудесен повод ние, младите, да се запознаем отблизо с творчеството на писателя и да преоткрием още една частица от необятната руска литература. И макар подобни мероприятия в училищата да не се провеждат толкова често, те подтикват интереса на учащите към изкуството и науката.
ФОТО:




ВИДЕО: