Денис Олегов's Blog, page 6

Янка Дягилева - По трамвайните релси

По трамвайните релси

Янка Дягилева
Превод: Денис Олегов

Ще отидем с теб да се разходим по трамвайните релси,
да поседим на тръбите в началото на пръстеновия път.
Наш топъл вятър ще бъде черният дим от тръбите на завода.
Пътеводна звезда ще бъде жълтата чиния на светофара.

Ако успеем, до нощта няма да се върнем в клетката.
Длъжни сме да умеем за две секунди да се заринем в земята,
за да останем там да лежим, когато след нас тръгнат сивите машини,
извозвайки тези, които не умеят и не искат да се търкалят в мръсотия.

Ако успеем, ще продължим пътя пълзейки по траверсите.
Ще видиш небето, ще видя земята на твоите подметки.
Трябва да изгорим дрехите в печката, ако се върнем.
Ако не ни срещнат на прага сините фуражки.

Ако ни срещнат, мълчи, че сме ходили по трамвайните релси.
Това е първият признак на престъплението или шизофренията.
А от портрета ще ни се усмихва Железния Феликс.
Ще бъде много дълго, ще бъде много справедливо
наказание за това, че сме ходили по трамвайните релси.
Справедливо наказание за това, че сме ходили по трамвайните релси.
Ще ни убият за това, че сме ходили по трамвайните релси.
Ще ни убият за това, че ние с теб сме ходили по трамвайните релси.

Иля Кормилцев - Празникът на червената смърт

Превод: Денис Олегов

Празникът на червената смърт

Героите на супермаркетите, нещастни идиоти, бутат колички, пълнят ги
с достиженията на цивилизацията - с месо на мъртви животни, отрови в цветни опаковки,
безсмислени играчки, съкращаващи очакването, със синтетична похот, силиконова красота.

Ти ще облечеш най-хубавата си рокля,
аз ще извадя венчалните пръстени -
ще се скрием зад парапета,
между паркинга и тоалетната.

Това ще бъде нашият празник,
червен празник,
червен празник,
празникът на червената смърт.

Ще се полюбуваме на лицата на ближните в лещите на оптическия прицел,
ще се насладим на музиката на счупените витрини и мириса на горяща гума.
Нима ти е жал за тях? Тези хора никога не са живяли - стреляме по мъртъвци, ловуваме манекени...
Бирата тече по асфалта от разбити бутилки, смесвайки се с кръв и яйчени жълтъци.

Днес е нашият празник,
червен празник,
червен празник,
празникът на червената смърт.

Ти ще облечеш бельо на кралица,
аз ще се обръсна със сребърна самобръсначка,
ще отидем на дискотека
и ще вземем два излишни патрона.

След това, зад гаражите, след прощалната целувка, ще те попитам:
- Не си ли забелязвала, че "смърт" и "любов" са две думи от женски род с еднакво количество букви?
Ще ти кажа:
- Всичко, което направихме, е глупаво...Всичко, което направиха с нас, е подло...ти чуваш шума на хеликопетера...или бие моето сърце?
Доверявам ти се толкова, че натискам спусъка първи.

Това беше нашият празник,
червен празник,
червен празник,
празникът на червената смърт.

Георги Славов: Звездите са вътре в нас

С отминаването на 2018 г. поетът Георги Славов издаде своята втора стихосбирка, озаглавена "Звездопадение". Авторът продължава линията на символистична себетърсеща тематика, този път примесена с достатъчно голяма доза романтизъм и трагизъм. Година и половина след като дебютира с "И това ще мине...", Славов говори пред "Олеговизъм" за втората си поетична книга, чиято премиера ще се състои на 21 февруари в столичния бар "Абордаж".
Откъде падат звездите?

Звездите падат от небето, когато гледаме към него. И понякога са вътре в нас, когато гледаме прекалено много в себе си, което не е лошо. Даже го препоръчвам.
Отне ти година и половина да напишеш тази книга. Разкажи по-подробно за творческия процес.
През март 2017 г. излезе първата ми книга „И това ще мине“. Веднага след това стиховете, които съм обработвал, съм ги мислел за втората книга. Работата започна в края на 2017 г., когато събирах стихотворенията. След това се получи един файл от около 120 стихотворения, който с редактора орязахме. След това започна дългият процес по редактиране, имаше много неща да се правят. Чакахме илюстрации от Симеон Цинцарски, което отне около месец. След това имаше разговори с големи издателства, които отнеха няколко месеца.. Накрая намерихме графичен дизайнер, който свърши много добра работа. Книгата се появи екзистенциално и метафизично декември месец.
Труден ли беше подборът? Едва ли всичко е било подходящо.
В сравнение с първата книга изглежда аз съм поостарял доста за 1 година, защото повече се вслушвам в съветите на другите хора. В книгата са 80 стихотворения. Голяма е разликата, но по-старите стихотворения, които са може би малко по-различни и повече принадлежаха към първата книга, бяха коригирани или комбинирани по някакъв начин или просто изцяло изпаднаха. Относно самата книга, тя е разделена на 5 раздела, като петият е самата книга. Всеки раздел има някаква подтема, която се задава от цитат.
Имаш доста интересни епифрафи -от Езра Паунд, Далчев, Лилиев. Как това се синтезира в твоя стил?
Изглежда моят стил се е превърнал от един чисто български символизъм в първата книга, който е по-тежък от френския, в стил, който сега има повече модернистични нотки и е по-труден за разбиране. Но тези епиграфи са вдъхновени от различните неща в различните автори, които ме вдъхновяват. Примерно в Т.С. Елиът е високия му стил, в Езра Паунд е иновацията, в Далчев – предметността и философското отчаяние. Има текстове на английски, на френски, викторианска литература, модерна френска лирика. Аз съм много доволен от тази комбинация от паратекст и текст.
За пръв път имаш и свободен стих. За теб това експеримент или постоянна насока ли е?
Във втората книга има много повече свободен стих. Въпреки че понякога ми се струва, че по-добрата поезия е римуваната, в свободния стих има много по-различни неща, които могат да се кажат по-много по-различен начин, различни прийоми могат да се използват. Аз не съм сигурен накъде отивам, в момента пиша и двата стила. Експериментирам с по-кратки и по-дълги форми. По време на процеса на издаване написах една изключително дълга поема от 5 части. В процес на експериментиране съм. Не отричам римата и не възхвалявам свободния стих.
Какъв е читателят на Георги Славов?
Искрено се надявам, че читателят ще обърне внимание, за да може да разбере връзките, които се намират в стихотворенията. Тази книга е по-малко буквална, има нужда от повече четене, повече взиране в текста. Читателят, като създател на смисъл чрез четенето, е много ценен за мен и се радвам, че съществува.
За финал напомни ни кога е премиерата.

Сърцето ми ще се пръсне от радост, ако присъствате на 21 февруари в бар Абордаж от 19 или 19:30 ч. Първият четвъртък след св. Валентин, за да отпразнуваме любовта към поезията.

Стихове във в-к "България днес" (15.11.2018)

За любовта на родителите

Имам чувството, че всеки човек философства за любовта като чувство. Дори този, който прави най-базови заключения по всевъзможни въпроси е готов да ти напише един трактат за чувствата и човешките отношения. Който ми чете стихотворните опити, знае, че избягвам тази тема, но все пак ако ме питат каква точно любов можем да категоризираме като истинска, то това е тази на родителя към детето.

Само майката и бащата са способни на постоянна саможертва и грижа, без никакви оправдания и компромиси. Един от първите ми спомени въобще е как баща ми късно вечер отива до магазина да ми купи кренвирши, защото съм гладен. Въпреки че можеше просто да каже: "Цял ден съм работил, нямам сили дори да стана от масата". Или как майка ми повече от мен е преживявала някакви неща, които са били лично мои и не са я засягали никак. Като дете не съм го разбирал никак, но замисляйки се над нещата, генетично ние сме частица от самите тях и може би дори подсъзнателно тревогите на детето стават дори по-големи за родителите.

И колкото повече човек порасва, и колкото повече започва да разбира що е то самота, лъжеприятелство, колко много фалшиви отношения има на тоя свят, как "има вечни интереси" и всичко е бая рационално и прилича повече на турнир по тексаски покер, толкова повече човек разбира колко много са му дали родителите и колко малко е способен да върне той. Не казвам, че сме длъжни да сме до полите на майките си цял живот, би било абсурдно, но една елементарна подкрепа и рамо, на което да се опрат, им дължим.

Разбира се, има и хора, които не са срещнали достатъчно родителска любов, или дори никога не са познавали истинските си майка и баща. Затова и такива характери са най-силни, тъй като се каляват още от самото начало. Но във век, когато е така се махва с ръка при думата "семейство", ми се иска да напомня, че тази "най-малка клетка на обществото" е пряко отговорна за голяма част от развитието на всеки един от нас като човек, било то за добро или за лошо.

И тъй като семейството е деликатна тема за всекиго като част от личния му живот, то среща и такъв отзвук сред хората. Ще дам за пример миналата събота, когато бях на концерт на група Louna и когато дойде ред на песента "Колыбельная" ("Приспивна песен"), посветена на сина на певицата и бас-китариста, хората плакаха. Именно защото това отражение в изкуството им е дало храна за размисъл - кой си е спомнил далечните времена на детстовото, кой за изгубени майка, баща, кой е съжалил, че не се е отнасял добре с родителите си... именно защото си е спомнил моментите, когато е бил обичан най-много.



"Мое мило дете, веднъж денят настава,в чудесно и наивно колело,педали детски да въртиш ще се умориш -ще станеш възрастен,и ще станеш зъл като всички.
Знай, в щастие и беда,аз ще ти отдамцялата любов.Над сенките на сънни вековекато амулетаз нея пазя.
Угаснаха огньовете,мислите гонѝ далеч.

Тук сме сами,нека ни пее нощтаприспивна песен.


Мое мило дете, с годините ще знаешогромния свят в цялата красота.Ще настане и ден когато ще ме няма.И аз ще отида в тънкия лед като всички."

Неплатен стаж: За и против

Професионалната кариера на човек може да е един голям зиг-заг, особено в медийната сфера, към която се стреми авторът на тази статия. Младите хора често не биват вземани веднага на работа в някоя компания, (макар във всяка обява да пише "млад и амбициозен екип") поради липса на опит. За сметка на това може да срещнем доста предложения за стаж в различни отрасли, които и да бъдат старта в професионалната кариера. По аналогия с футбола, преди да се подпише професионален контракт, се минава през юношеското и младежкото ниво.
Големият проблем на стажантските програми обаче е, че трудно се намират платени такива. Познавам колеги, които по две години са били на стаж, без да получат и лев за работата си. Едни се отказват и в името на сигурния доход избират професия, която не са желали първоначално, други стискат зъби и в крайна сметка стигат до заветната заплата. И все пак толкова ли е лошо да стажуваш, или наученото на работа е по-ценно от парите?
Пет пъти "за":
1. Стажът (дори и неплатен) е отлична възможност да се запознаем с практиката в дадена професия и да научим "А, Б, В" в занаята. Особено в гимназиална възраст, когато все още не е належащо сами да изкарваме парите си и можем да си позволим да живеем в бюджетен дефицит. От личен опит казвам, че по време на първия си стаж (през 2015 г. в телевизия "Евроком") научих повече за журналистиката, отколкото бих за 4 години във ФЖМК.
2. Работното място дава възможност за осъществяване на контакти с професионалисти. А, често да си кажа, в България е по-важно кого познаваш и кой може да те препоръча. Изграждането на добри отношения позволява не само да се навлезе по-дълбоко в професията, но и да помагаме и да търсим помощ от тези хора за в бъдеще. Човек прекарва все по-голяма част от своя живот на работното място и в работни дейности, така че приятелствата с колеги впоследствие се оказват едни от най-ценните.
3. Започването на работа от ранна възраст учи на отговорност и организация - нещо, което невинаги придобиваме в гимназията и даже в университета. Работещият човек се научава много повече да цени времето си, както и времето на другите. Не знаете какво е истинска заетост, докато не започнете да съчетавате учене и работа. 
4. Правото на грешка е присъщо за стажанта. Ако нещо е свършено зле поради незнание, то може бързо да се поучим от грешките си и да видим от първо лице кое как става. Вече опитен професионалист би бил уволнен, ако сбърка фатално в някоя от задачите си (особено в медиите такива случаи е имало немалко). Но докато сме млади и зелени пък и нямат финансови задължения към нас, "проба-грешка" е не толкова лош вариант/
5. Като цяло стажът е най-доброто време, през което може да решим дали това искаме да правим в бъдеще, или професията въобще не е за нас. Тези съвсем първи стъпки в работата показват и дали предизвикателството на професията е за нас, или по-добре да се насочим към нещо друго. Както и времето, в което може да сменяме бързо различни дейности, без да изпитваме трудности към адаптацията.
Пет пъти "против":
1. Живеем в свят на бизнеса. Звучи материалистично, но без пари е невъзможно да оцелеем. А когато правим нещо безплатно, то по-скоро изразходваме ресурси - време, енергия, усилия. Ако няма възвращаемост, то по едно време излиза, че си плащаме, за да работим (разходи за транспорт, храна и т.н.). От икономическа гледна точка заплатата е водещ мотив да работим въобще.
2. Чувство за експлоатация. Има го и този момент, че стажът на хартия да е 4 часа, но да работиш много повече. Отново се връщам към миговете ми в Евроком - работил съм и по 8, и по 12 часа, и по повече. Прибирал съм се в 3 през нощта и на другата сутрин съм пристигал в офиса в 9 сутринта. Човек трябва да стажува за мечтана работа, за да се жертва така. И при мен беше точно тази "болест".
3. Стажантите невинаги получават шанс за изява. Има и такива места, където по 6 месеца носиш кафе и обяд на колегите, а те буквално гледат на теб като на "момче за всичко" и хич не ги интересува какво знаеш и какво искаш да научиш от тях в професията. Така че ако сте попаднали на стаж, който не разкрива потенциала Ви, то смисълът от него е равен на нула.
4. При съчетаване на стаж и учене съществува огромен риск да не се справяте и в двете. Също го изпитах на гърба си, когато нямах сили да правя нещо в гимназията, защото стажувах, и невинаги можех да бъда на 100% в работата си, защото трябваше да прекарвам половината си ден в училище и да слушам как се намира тангенс от алфа при дадено бивните на слона са с темперетура 35 градуса по Фаренхайт.
5. Работодателите често приемат за даденост наличието на стажанти, които ще работят без пари. Това се превръща в политика на някои компании и дори прекият ти началник да се застъпи за теб пред шефа, защото вижда, че се справяш и иска да те задържи в екипа си, то пак не е гаранция, че ще ти предложат да останеш за постоянно на договор. 
В крайна сметка, всеки прави своите приоритети, но ако все още може да си позволите да не заработвате пари, а знаете с какво искате да се занимавате, то опитайте един такъв стаж. Кой знае, може пък някой да Ви забележи и в бъдеще точно тази първа стъпка да ви изтласка много напред в кариерата. Ако пък финансовата гледна точка е на първи план, то винаги може да кажете "не правя нищо безплатно" и да осигурите прехраната си.

НОВ ПРОЕКТ: Аудио поезия (+ промо запис)

Скъпи приятели,
Бих искал да споделя с Вас намерението си да поставя начало на един нов проект - аудио поезия. Докато уча в Русия, за мен е трудно да се концентрирам върху написването на стихосбирка, още по-малко пък върху потенциалното промотиране на книга. Така че реших да ви представям нови творби по малко по-алтернативен начин. Мисля, че озвучаването на един текст му вдъхва съвсем нов живот и донася различно възприятие.
За тази цел възнамерявам да поканя свои приятели-творци, които се занимават с музика и да обединим усилия, като запълним атмосферата в една колаборация между композиция и стих. Така крайната цел е да направим нещо като аудио-албум, който да се разпространява безплатно и да достигне до хора, които поради една или друга причина, нямат възможност да четат книги на хартиен или електронен носител.

За да добиете престава какво точно ще е този проект, ето един такъв запис на стихотворението ми "Човекът с печални очи", което вие, скъпи читатели, харесахте много.


Всеки трябва да има достъп до изкуство. Заедно можем!

За това да се занимаваш с литературни клубове

Както може би знаете, оставих "Олеговизъм" да замълчи за известно време покрай работата си във вестник "Отвъд кориците", където излизаха мои статии. Но пък блогът е едно уютно място за публикации и за "излияния", така да го кажем. Та, реших да стартирам версия 3.0 с малко размисли около това какво влагам в тоя проект "Отвъд кориците", дето го има от 4 години, а хората още питат "Какво по дяволите е "Отвъд кориците"?"
Днес сме четирима - Георги Славов, Тодор Илиев (Фантома), Михаил Христов и вашият покорен слуга. Георги държи на раменете си събитията, аз - вестника, Фантома и Михаил - ютуб канала. Сложно е, никой няма кой знае колко време на ден да се посвети на проекта и невинаги на всеки му се занимава. А и не мога да виня никого, след като не му плащам заплатата. Колкото и да искаме да се вземем напълно насериозно, не си вадим хляба с литература - имаме много идеи и малко време за реализация. Имало е случаи някои неща да се бавят или да не се случват въобще, или аз да се хващам с ината си и да ги довърша - нали съм създател на всичко това (оправяй се с него, като си го измислил).
А и никой не може да се хване така за чужда идея, както за своя. Ще ви дам бърз пример - преди бях част и от Организацията на писателите странници, без да съм неин идеолог. Да, помагах, но когато не е мой проект, не беше същото усещане и избрах да се концентрирам върху Отвъд кориците. И така дойдоха още бъхтене, проблеми със зрението и съня...обаче с времето създадохме нещо трайно. Макар първоначалната идея, която развихме с Божидар Иванов, да беше ученическа поезия, срещнахме подкрепа и разбиране от доста утвърдени автори - помагали са ни Петър Чухов, Иван Русланов, Райчо Русев, Тео Буковски, Доротея Луканова, Валентин Попов, Сидония Пожарлиева, и още, и още. 
А най-хубаво пък е да видиш как млади хора издават първите си книги и клубът е допринесъл по някакъв начин, давайки поле за изява - като започнем от Георги Славов (да продадеш 250 бройки без особена медийна пропаганда си е успех!), минем през Дилян Георгиев (Светлоносеца), Цветина Рангелова и Ива Валентинова и приключим с Габриела Ахчийска (Енигма Лупус), то май бъхтенето си е струвало. А отплата аз лично не очаквам, важно е, че все пак тази идея работи и дава на прохождащите автори малко повече самочувствие, а и отговорност към писането като процес.
В крайна сметка е истинско достижение, че оцеляваме, когато някои клубове се събират максимум 2 пъти и след това нямат мотивация да продължат. Но ето ни тук - близо към четвъртия ни рожден ден. За да останем. За да има нещо след нас. 

За това да се занимаваш с литертурни клубове

Както може би знаете, оставих "Олеговизъм" да замълчи за известно време покрай работата си във вестник "Отвъд кориците", където излизаха мои статии. Но пък блогът е едно уютно място за публикации и за "излияния", така да го кажем. Та, реших да стартирам версия 3.0 с малко размисли около това какво влагам в тоя проект "Отвъд кориците", дето го има от 4 години, а хората още питат "Какво по дяволите е "Отвъд кориците"?"
Днес сме четирима - Георги Славов, Тодор Илиев (Фантома), Михаил Христов и вашият покорен слуга. Георги държи на раменете си събитията, аз - вестника, Фантома и Михаил - ютуб канала. Сложно е, никой няма кой знае колко време на ден да се посвети на проекта и невинаги на всеки му се занимава. А и не мога да виня никого, след като не му плащам заплатата. Колкото и да искаме да се вземем напълно насериозно, не си вадим хляба с литература - имаме много идеи и малко време за реализация. Имало е случаи някои неща да се бавят или да не се случват въобще, или аз да се хващам с ината си и да ги довърша - нали съм създател на всичко това (оправяй се с него, като си го измислил).
А и никой не може да се хване така за чужда идея, както за своя. Ще ви дам бърз пример - преди бях част и от Организацията на писателите странници, без да съм неин идеолог. Да, помагах, но когато не е мой проект, не беше същото усещане и избрах да се концентрирам върху Отвъд кориците. И така дойдоха още бъхтене, проблеми със зрението и съня...обаче с времето създадохме нещо трайно. Макар първоначалната идея, която развихме с Божидар Иванов, да беше ученическа поезия, срещнахме подкрепа и разбиране от доста утвърдени автори - помагали са ни Петър Чухов, Иван Русланов, Райчо Русев, Тео Буковски, Доротея Луканова, Валентин Попов, Сидония Пожарлиева, и още, и още. 
А най-хубаво пък е да видиш как млади хора издават първите си книги и клубът е допринесъл по някакъв начин, давайки поле за изява - като започнем от Георги Славов (да продадеш 250 бройки без особена медийна пропаганда си е успех!), минем през Дилян Георгиев (Светлоносеца), Цветина Рангелова и Ива Валентинова и приключим с Габриела Ахчийска (Енигма Лупус), то май бъхтенето си е струвало. А отплата аз лично не очаквам, важно е, че все пак тази идея работи и дава на прохождащите автори малко повече самочувствие, а и отговорност към писането като процес.
В крайна сметка е истинско достижение, че оцеляваме, когато някои клубове се събират максимум 2 пъти и след това нямат мотивация да продължат. Но ето ни тук - близо към четвъртия ни рожден ден. За да останем. За да има нещо след нас. 

Захари Павлевски: Истинското послание е от сърцето, а не каквото ти казват "отгоре"

Със Захари Павлевски от група Мълния направих интервю още през 2016 г., като тогава групата обяви излизането на предстоящ албум. Записите обаче се забавиха, съставът претърпя промени, но търновската група е заредена с желание нова доза ударен метъл да види бял свят скоро. И тъй като "Олеговизъм" е трибуна на ъндърграунда и на всичко, което не ламти за скоростен рейтинг и гледания в YouTube, разговарям със Захари за новото около групата и за истински стойностното в творчеството. Група Мълния, без клишета и мейнстрийм уклони.

- Здравей, разкажи за новия материал, върху който работите?
- Здравей, благодаря за сърдечния поздрав! Новият материал, по който работим с "Мълния", е здрав, истински, мъжествен хеви метъл с неокласическа окраска и стабилни, здрави аранжименти. Песните ще са по не по-малко от 5 минути, с пълно разгръщане и развитие на композицията. Ще бъдат развити от всяка една страна и в композиционен план, и в аранжиментите. 
- Записите по потенциален нов албум се забавиха, какви са причините?
- Записите се забавиха, защото съставът от 2012 година се разпадна, колегите като че нямаха желание. Наложи се смяна в състава, да се почне отново от нулата. Така се озовах във Велико Търново отново и с жена ми, тогава мениджърка на групата обмислихме какви ли не възможни варианти, но най-добре беше да намеря връзка с колегите от състава до 2005. Малко трудно се свързах са певеца ни Зоран Александров, но той веднага се отзова. с Владо Лечев, който бе през 2005. 
В 2015 започнахме наново работа, а бас китарата за няколко месеца попадна в ръцете на Илкер Даналов - талантлив млад художник и музикант, но той имаше друг усет за рок и така се стигна до смяната му с Александър Александров. Всичко това отне много време и доста от материала бе архивиран. Сега отново се съсредоточаваме върху подготовката на здрав албум. За лятото имаме подкрепата и на още един китарист - Николай Атанасов, едно съвсем младо момче, но истински метълист и отличен китарист.


От този материал сме пуснали единствената записана песен - кавър-версията на българската възрожденска песен "Хубава си, моя горо" в пауър-метъл аранжимент.

- Какви теми са на дневен ред в текстовете ви?

Текстовете са остри и парливи, на болни теми от Средновековието та до наши дни. Теми като наркоманията, бездуховността и търсенето на път към Бога са част от нещата. Темите са най-разнородни, но като цяло третират проблемите и мечтите на обикновените хора, на метъл-феновете, на хората от улицата, но и глобални проблеми - войната, промиването на мозъци, религиозният фанатизъм и имаме доста анти-гей послания в песните, защото според нас противоестественият начин на сексуално общуване е от сатаната. А ние сме твърдо православна група. Албумът ще е хвърлена бомба.
- Имате участия в провинцията, как ви посреща публиката там?

Публиката харесва изпълненията ни и ни приема доста добре.

- Интересно влияние ви е руският метъл. Ренегат примерно направиха кавър на "Черный кофе"...
Руският метъл има в себе си една позитивност, която я няма в британския. Като дете бях тръгнал да дращя обърнати кръстове и шестици... Ако ще да звучи невероятно, чрез "Черний Кофе" се докоснах до други духовни ценности и сърцето ми се отвори за Бога. Ария, Мастер, Круиз бяха за мене по-истински и реални, отколкото кошмарните видения на Блек Сабат, които са 100 % измислица. и темите на руските групи като цяло.

- Какво усвоихте като стил от руските групи?


От Дима Варшавский усвоихтежките рифове и комбинирането им с текстове, които имат хубав заряд. От Август се научих да музицирам по начин, различен от Слейър. От Ария учих начини за свирене с две соло китари и комбинирането на мелодия и хармония. От Мастер се учих как да направя музиката с ударна и помитаща мощ и виртуозност, а от Валерий Гаина усвоих как да музицирам пълноценно в трио - ние години наред бяхме трима.
- Вие сте на повече от 30 години, но останахте ъндърграунд, каква е цената?
Останахме ъндърграунд, защото не сме съгласни да се правим на хамелеони. Истинското послание идва от сърцето, а не от каквото ти казват "отгоре". Иначе щяхме да сме поредната комерсиална тъпотия. А ние сме като цяло анти-поп.

- Много групи менят стила си по няколко пъти, какво за теб е промяната?

Стилът е лице. Няма как да си го смениш и да кажеш, че не си безличен. Смяната на стила е предателство. Вярно, менили сме някои неща, но си останахме хеви метъл, просто на 15 звучиш по един начин, но на 44 няма как да звучиш по старому, защото си станал по-добър. Както пеят Ария: "Ние няма да остареем никога, защото в кръвта си носим огън а не вода и ще летим по шосетата докато не издъхнем!"

- Кога да очакваме новите песни на Мълния?
Тази година ще запишем нов концертен диск и след това ще мислим за студиен албум. Това което мога да кажа - ще бъде ХЕВИ!