Денис Олегов's Blog, page 9

Из дневника на един пътник

Сигурен съм, че ако и вие като мен пътувате всеки ден с градския транспорт, за вас случките в следващия разказ са ежедневие. Затова ще ви представя едно резюме на малкия ад, който изживяваме всеки ден, докато се опитваме да стигнем "евтино и удобно" до работа, училище или университет. 

7:05 – Ето го най-после автобусът! Едва успявам да се кача, защото по график той трябваше да пристигне след 5 минути. Спринтьорските ми умения си казват думата и вместо да чакам следващия бус, си направих сутрешното кардио.

7:06 – Вътре е пълно, едва си намирам място на колелото в центъра. На предната врата стои баба с четири огромни торби от Billa и вратата не може да се затвори напълно. След като става ясно, че няма място бабата да заеме удобна позиция, шофьорът дава газ с отворена предна врата. Има график да гони човекът!
7:10 – Шофьорът все едно кара катафалка. Вярно е, че ако вдигне скоростите, няма да му се намали работният ден, но някои хора бързаме към офиса си. Като класически българин този Ганьовец е надул Цеца и си подпява, докато поредният светофар светва в червено и отново трябва да чакаме.
7:15 – Стигнахме първата спирка. От близката до мен врата се качва клошар – усеща се как за последно се е къпал преди падането на Съветския съюз. По законите на Мърфи този образ застава точно до мен и започва да разправя несвързани приказки за мачовете на Левски от времето на Гунди, как „Костов го направи с Балкан“ и как среден успех 3.40 е достатъчен за щастлив живот – все неща, за които на никой нормален не му се мисли в 7 сутринта!

7:20 – Бездомникът вижда, че не го слушам и започва да се сваля с някаква гримирана ученичка. От слушалките й обаче се чува песен на Гери-Никол и тя въобще не го отразява.

7:25 – Нова спирка. Хората трескаво се качват и се борят за места, сякаш в буса раздават безплатни банани – тук са вечно ядосаната майка с количка, в която плачат близнаци, дебелият чичка, водещ на каишка своя доберман, хлапета с раници 5 пъти по-големи от самите тях, пенсионери, помъкнали каси, щайги, торби, колички с продукти. Следващият път ще помъкна хладилника със себе си, че да не остана гладен.

7:30 – 7:45 – Задръстване. Шофьорът усилва сръбското, а гримираната ученичка до мен говори по телефона с приятелка, оплаквайки се от някой си Петър. Срещу нас двама поляци боботят на висок тон, а някаква баба иска да седне, защото си счупила крака през 1963 г. на бригада в Кричим и кракът зараснал накриво. Близнаците в количката реват с цяло гърло, един седнал дядо започва да дава съвети на майката как да успокои бебетата. Автобусът обаче не помръдва и сантиметър!

8:00 – Клошарят слиза. Най-после мога да си поема въздух, без да повърна. Шофьорът също слиза, уж да поправи нещо. Естествено, прави го, за да отиде до тоалетната в храстите и да си купи кафенце от близката будка. Все едно му плащат, за да дразни пътниците.

8:05 – Отново задръстване. На трамвайните релси Москвич се е врязал в чисто новата мотриса. Жалко, че общината е заплатила толкова много пари за нещо, което буквално е помляно от 40-годишен съветски автомобил. Контрольорите, които не бях забелязал преди малко, използват случая да проверят циганин за билет. Ромът отказва да плати глобата, като пледира, че е веган и ще подаде жалба до Европейската комисия.

8:10 – Бабата със счупения крак изнася лекция как днешната младеж много си позволява и че едно време всички си плащали билетите. Клошарят поне беше забавен, а тази картинка е направо тъжна.

8:15 – Шофьорът най-после отваря вратите, след като катастрофата е задържала цялото движение. Милиони крака в такт се отправят към изхода. Със сигурност сме повече от редовната ни армия. Ръгат ме с лакти, бастуни, чанти, но и аз не оставам по-назад и с рамо напред се пробивам път към вратата.

8:30 – Прекрачвам прага на офиса. А по график би трябвало да стигна за 20 минути. Шефът се подава зад компютъра навъсен.- Пак закъсняваш! Цяла седмица си така!- Но, шефе, градският транспорт...- Никакви оправдания! Глобявам те с 50 лв!

А аз просто исках да пътувам евтино и удобно, както се казваше в онази радио реклама. Да си бях взел такси!

Колелото на историята (тийзър)

Скоро

За почти шест години, в които се занимавам с писане на стихове, разкази и всякакви литературни форми трудно осъзнавах силата на творчеството. Използвах я предимно за изливаме на емоции и чувства...пишех със сърце, но без много разум. Съвсем скоро обаче ще ви представя нещо, което не сте виждали от мен досега - едно много по-различно издание, много по-зряло и сериозно.
Толкова десетки и стотици стихотворения изписах за любов, за разни несподелени изживявания и мечти. Този път няма да видите това от мен. То остана в миналото. Трябваше ми време да осъзная, че силата на изкуството е да кара човек не само да усеща и чувства, но и да мисли, да преоткрие света около себе си, да погледне на нещата от друг ъгъл. Надявам се съвсем скоро да откриете посланията в това, което предстои.
Очаквайте...

Страница 115

По случай годишнината от обесването на Васил Левски публикувам коментар на Вяра Стефчева относно завета на Апостола. Хубав повод да се замислим не само защо трябва да помним националните герои и своята история, но и какво следва оттук нататък и дали сме изпълнили завета на бележитите ни възрожденци.
 На 6 февруари 1873г., в самия център на днешна София, въжето отнема живота на Апостола, но не и неговия дух. Огромните букети, тълпите хора и звучащият химн на Свободна България ме карат да се замисля дали Левски някога се е съмнявал във верността на народа си.  На страница 115 от джобното тефтерче на Апостола можем да открием неговото възклицание: „Народе????”. Четири въпросителни подсилват смисъла на този въпрос - въпрос, зададен към всекиго и към никого. Знаел ли е Левски, че делото му само по себе си е явление, изключителен, славен подвиг, който трудно може да бъде повторен? Той тръгва по универсалния път на Спасителя в името на един слабохарактерен, безволев народ. В очите на поробения милет постъпките на Дякона граничат с невменяемостта, а свободата остава делириум, чужд за робските души. Далеч съм от мисълта, че българите не са искали своя свободна държава точно колкото и Левски,, но аз смятам, че великият българин е усещал своята изключителност. Той е знаел, че е необикновен, че в него живее нещо различно, което го откроява от другите му съмишленици, а именно, че неговите желания, мисли, думи и дела се препокриват. Той не просто е искал да загърби робството, а е съумял да се оттърси от профанното и напълно да посвети живота си на Родината. Намерил е в себе си волята да въстане и да предприеме активна съпротива срещу робския живот. В този ред на мисли, Дякона е усещал, че е един от малкото, които могат съвсем съзнателно да тръгнат по окървавения път към Свободата.     Днес, 144 години след смъртта на Апостола, българинът е освободен, но не и свободен. Той е в плен на властта, роб на системата, поклонник на по-богатия. Всеки иска промяна, но борби и въстания няма. А въпросът и до днес си остава: „Народе????”.   На много от нас е познато древното китайско проклятие: „Дано живееш в интересни времена“. Но има ли истина в него? Нима над обществото не тегне много по-тежка прокоба – живот в еднообразни времена? Сиво ежедневие, пропиляване на дните без идеал, цел, без Бог, без нищо, в което да вярваме и нищо, за което да си струва да се борим. Разполагаме със свободата, а не я консумираме качествено. Търсим удовлетворение в безделието, в забавлението. Живеем бързо, изпробваме всички малки удоволствия. Ключът към личното ни спокойствие е безхаберието, а мирът запазваме с неутралност, апатия, липса на собствено мнение и приспособленчески манталитет. Животът се превърна в манифактура, издаваща, през последните двадесет години, един и същ модел безхарактерни личности,  с еднакви низки интереси и липса на кауза. Разполагаме с всички способи за реализация на нашите идеи, но намеренията ни никога не надхвърлят полето на личната изгода. Днес може да бъде купено и мълчанието, и мнението. Цена си има дори морала и повярвайте, той отдавна претърпя инфлация.    Не се борим за нищо, а то и няма за какво. Имаме достъп до всяко парче информация, но вместо Смисъла на живота, търсим как да подражаваме на „успешните“  хора в обществото, които ежедневно запълват духовните си празнини с прахосничество. Свободни сме да пътуваме, а сме се нагледали, свободни сме да творим, а сякаш всичко вече е било създадено. Свободата си остава неупотребена и носи със себе си болестта на новата епоха, в която все още нищо не е успяло да събуди народа, а нуждата от будител е крещяща.   Ако това е свободата, която сме наследили от Апостола, то тя е незаслужена. Ако това е еманципираното монотонно общество, за което всички са се борили едва няколко века назад, то аз не искам да живея повече в мир и спокойствие. Аз имам нужда от бунт! Имам нужда от идеал, който да преследвам неимоверно и сямтам, че е вереме да поставим основите на нов свят, в който свободата на личността е правилно оползотворена. Искам да живея така, че да оставя малка следа в историята. Искам да живея така, че да разбера, че съм свободна. А ти, Народе????

В застой ли е българската култура?

Блогът "Олеговизъм" продължава да отразява вашите мнение в ежемесечната рубрика "Гост-автор". Представям ви коментарът на Виктория Параскевова по един много нашумял проблем, а именно - развитието на българската култура, отношнието на българина и реализацията на младите таланти у нас. Публикувам материала без редакторска намеса.
С настъпването на Ренесанса започват да се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Разцветът в науката и културата извеждат Европа като водеща сила в културно и икономическо отношение.

Да бъдеш европеец означава да си носител на богата обща култура.  Но в България културното развитие сякаш е поставено на заден план. Младите таланти не получават възможност за реализация. Литературата, изкуството и науката са на прага на оцеляването. Участието на българина като пълноценен член на европейската културна общност е поставен под въпрос.
Независимо, че Европейският съюз започва да прилича на уголемена национална държава, той всъщност е съставен от различни нации, притежаващи свои традиции и обичаи. Богатството на Европа се състои именно в нейното многообразие и пъстрота. Изключително погрешно е да се мисли, че за да бъдем пълноправни европейци, трябва да възприемем маниерите или рутината на други народности.

Доста често е чувано мнението, че българинът е „невъзпитан“, „нетолерантен“ и „нецивилизован“. На практика, лошо възпитани хора могат да бъдат открити във всяка една националност. Не са малко случаите, които са отбелязвани всяка година по българското черноморие, за непристойното поведение на чужденци.  Тогава трябва ли да заклеймим всяка една народност с определения заради единични случаи, които не са показател за поведението на останалото общество?

Проблемът, който се явява в българската държава, е развитието на културата.  Познавам много млади таланти, които желаят да се развиват в поезията и музиката, но срещат повече прегради, които ги възпират да се реализират, отколкото  поощрение за своя принос. Не са малко срещани случаите, когато българските артисти трябва да преодолеят куп препятствия, за да осъществят своите проекти. В повечето случаи те работят за "чест и слава". Любовта към изкуството се явява техният двигател да се борят за осъществявяне на идеите си, макар възнаграждението им да е крайно недостатъчно и напълно незаслужено. Приносът им към духовното и културно развитие на българина сякаш остава незабелязано.

Неведнъж е бил повдиган въпросът: „Защо за култура се отделя само 1% от държавния бюджет?“. Така изкуството в България бива поставяно на прага на оцеляване. Не се ли повдига ежедневно и въпросът - „Защо науката в България не получава никакво подпомагане?“.  Освен негативните новини, които могат да се чуят ежедневно за състоянието на държавата ни, можем да чуем и за успехите на българските деца в науката? Какъв стимул и възможности за развитие получават те? Трябва ли за да може изкуството и наука да получат реализация, българските таланти и интелектуалци да напускат дъражавата ни?

Българинът не е некултурен, напротив - театрите ни са с пълни зали, все повече млади хора се обръщат към изкуството. Да отидеш на изложба или на друго културно събитие започва да става все по-актуално за част от младото поколение. Ние сме една от най-древните държави в Европа и затова сме дали своя принос в културата. Въпросът е като съвременни европейци какво ще оставим на бъдещето поколение. Скоро ще останем без учени. Хората на изкуството ще търсят спасение извън нашите граници. Епохата ни ще остане пуста и празна. В учебниците вместо прогрес, ще бъде отчитан застой в научо и литературно отношение.

Докато властва апатията към бъдещето на нашите артисти, ще бъдем европейци ама все не дотам...

Михаил Митев: Мечтите са безплатни, но удоволствието е неземно, когато станат реалност

За Михаил Митев думи като "не мога" и "няма да стане" не съществуват. Още ученик, той издаде дебтната си книга "Фрагменти", чиято премиера беше вчера. Освен това, Мишо е председател на читателския клуб "Между редовете" в своя град Враца. На 17.02 младият автор ще бъде вторият гост в  "Отвъд творчеството" в Столична библиотека. Разговарям с него по повод идеята и премиерата на "Фрагменти"

Как се реши да издадеш своя книга?
Случката беше доста интересна с написването. Но.. ще започна отдалеч откакто станах 8-ми клас, в паралелка с интензивно изучаване на български език и история, нещо като че ли ме грабна. Станах по-стриктен към тези предмети, извън училище четях повече по много и осъзнах, едва тогава, че литература може да се прави само с история. Едното без друго но може - куца. Затова и прописах, защото всяко едно мое литературно произведение има някаква история. Повече човешка, отколкото измислена. Мога да споделя, че всичко тръгна от една шега, която ми излезе през носа! Ха-ха, даже се радвам, че така се получи. За да издадеш такова нещо се изисква голяма смелост - събрах цялата си смелост и го направих. Решителността е най-ценното качество у човека. Дори и да носи негативи понякога.

Защо точно "Фрагменти"? Как се спря на това заглавие?

В началото исках да се казва "Времето лети, птиците му подражават". Заглавие по разказ - често срещано нещо в книгите с разкази. Но...мой приятел, занимаващ се в литературните среди ми каза, че звучи твърде поетично и да си сменя името на заглавието. Да е кратко, точно, ясно. Дълго време го мислих. Седмица, втора, никаква идея не идваше. Лятото ходих до голямо издателство в София, за да си представя част от нещата и не ме одобриха. Връщайки се, малко свалил гарда, се сетих какво бях казал на издателя. Споделих му, че това са моите фрагменти от голямата книга, която мисля да издам. Не се бях замислял тогава какво бях казал. Влакът ражда велики идеи - особено нашето БДЖ!
Какви са героите в твоите разкази?

Винаги съм се интересувал от човешките взаимоотношения. Човешките маски и сенки. Постоянно общуваме и слагаме някакви маски, но единственото нещо, което винаги е с нас - то е сянката. Героите са прототипи от моята сянка.
Премиерата във Враца се състоя вчера... 
Премиерата бе вчера, да. Събраха се ценители на българската литература, мои приятели и хора, които някой ден евентуално биха издали и те нещо, но съвсем малко им остава да се престрашат да го направят.
 Предстои ти и събитие в София по покана на "Отвъд кориците". Разкажи малко повече за него.
Да! За което изключително много благодаря на теб и на Габи! Ще си поговорим за стойностните неща в живота, а именно литературата и търсенето на човешките фрагменти в нея.
Ти участва в програмата ABLE Mentor, благодарение на която осъществи издаване. Какво ти даде ABLE Mentor?
Благодарение на ABLE Mentor открих чрез моя ментор редакторката си мечта! Без нея нямаше да бъде книгата такава, каквато е. Както тя ми казва: Ти беше ушил дрехите, а аз само ги изгладих. Нищо не съм направила! Но не е така. Редакторите са най-ценните хора на писателите.  ABLE Mentor ме накара да вярва още повече в неслучайните срещи!
В кои други градове планираш премиера на "Фрагменти?
За сега не мога да бъда конкретен. Предстои втори тираж, който ще бъде много по-голям от първоначалния (150 бр.). Излезе ли, обмислям да направя в Монтана, Пловдив, Стара Загора, Нова Загора, Стралджа и през лятото.. за морето може също.
Пожелай нещо на нашите читатели.
Скъпи читатели на блога Olegovism, не спирайте да търсите и добрите, и лошите страни на хората. Забравихме да бъдем човечни, а това е неприятно. По лошо и от лошите ни страни. Птичка пролет не прави, но поне е предшественик на разцвета и пролетта. Дано моите фрагменти ви докоснат и се отправям към младите читатели да продължават да вършат това, което обичат! Ако искат да издадат книга - напишете я и я издайте. Мечтите са най-безплатното нещо, но удоволствието после е неземно, когато вече са реалност.

Почетоха Васил Левски в Двореца на децата

В Националния дворец на децата се проведе събитие по повод годишнината от обесването на Васил Левски по стар стил (06.06.1873 г.). Инициатори са младежката организация Мо'дико, а медийни партньори - радио "Гама", в-к "Русия днес", "Руски дневник" и "Комсомльская правда".

Специален гост на събитието беше г-жа Христина Богданова, пра-праплеменница на Апостола на свободата. Г-жа Богданова запозна посетителите с интересни факти от живота и делото на Левски и отговори за множество интересни въпроси като кой е предателя на Апостола, какво се знае за монашеския му живот, защо не се знае къде е гробът му.
На мероприятието бяха показани различни униформи и оръжия от времето на Първа българска легия, част от личната колекция на полковник Георги Маринов от съюз "Единение". 
Освен открит урок и дискусия, честването включваше и концертна програма с участието на народния певец Венцислав Пенев, танцов ансамбъл "Хоро" и вокална група Vox Orphicus. Събитието бе излъчвано на живо в страницата на радио "Гама". Видео може да видите по-долу:

Краят на една епоха

Снощи в Бирмингам една легенда слезе от сцената. Бащите на хеви метъла Black Sabbath изнесоха последния си концерт след почти пет десетилетия творческа активност. Не мога да повярвам, че дойде време да се разделим с тази емблематична група от историята не само на рока, но и на цялата световна музика.
Те бяха първите. Да, първата истинска метъл група, и това. Но бяха и първата група, която ме запали и ми показа, че това е моята музика. Разбира се, в началото най-много харесвах хитовете на AC/DC и Nirvana, няма как без това, но магията на Ози Озбърн, Гийзър Бътлър, Тони Айоми и Бил Уорд остави трайна следа в моето съзнание.
Защото композиции като "War pigs", "Symptom of the universe", "Black sabbath", "Laguna sunrise", "Into the void" не веднъж и два пъти са ме вдъхновявали и са ми показвали света по друг начин. Смразяващите рифове на Айоми, убийствените вокали на Ози, дълбокомислените текстове на Гийзър - много малко са групите, които могат да постигнат такъв синтез.
Те са епоха. Не само на световната сцена, но и в моето съзряване като личност. Не е лесно докато повечето ти връстници слушат 100 кила и Ники Минаж, ти да преоткриваш света такъв, какъвто е, благодарение на истинската музика. Дори след десетилетия аз няма да се откажа от Sabbath - защото такива групи не просто остават в историята - те са цяла една история.

Валериана: Поезията трябва да те накара да почувстваш, да усетиш

Валериана пише стихове и проза от доста години, но преди броени дни започна да публикува активно своето творчество в социалните мрежи. Това доведе и до създаването на нейната страница във Фейсбук - Valerianna, където вече може да прочетем една частица от излятото върху белия лист. Чуйте нейното интервю за "Олеговизъм".
Младата авторка се вдъхновява от морето и любовта, като стиховете й са насочени към човешката душевност и емоциите, които изпитва всеки един от нас. Но за Валериана не са важни само емоциите, а и смисълът, посланието. "Поезията трябва да те накара да почувстваш, да усетиш, но аз искам да накарам читателите си да се питат", споделя авторката.
Но коя всъщност е Валериана? Как започва нейната творческа история, какво я подтиква да изрази себе си чрез литературата, как се раждат идеите в ума й? Нека не само да разберем отговорите на тези въпроси, но и да чуем малко от творчеството на Валериана в прикачения аудио файл.
  

Учредиха сдружение "Българо-унгарско братство"

На 19 октомври, в празника на дружбата между България и Унгария, беше учредено сдружение "Българо-унгарско братство". Официалното създаване на дружеството се състоя пред паметната плоча на Шандор Петьофи, където председателят Тамаш Секереш и изпълнителният секретар Миломир Богданов подписаха учредителния протокол.
Българо-унгарско братство стартира като Фейсбук група и вече има над 1600 последователи. Идеята на сдружението е да насърчава дружбата между народите на България и Унгария, като се основава на патриотичните, консервативните и християнски ценности. Българо-унгарско братство е подкрепено от Български национален съюз и сдружение "Отечество".
Освен сдружението, на събитието беше учреден и Българо-унгарски институт към Дунавската академия "Св. Наум Охридски" на микродържавата княжество "Онгъл". Целите пред института са сътрудничество между български и унгарски учени, които да излседват общия произход и общите исторически корени на народите на България и Унгария.

Фейсбук страницаФейсбук група