За любовта на родителите

Имам чувството, че всеки човек философства за любовта като чувство. Дори този, който прави най-базови заключения по всевъзможни въпроси е готов да ти напише един трактат за чувствата и човешките отношения. Който ми чете стихотворните опити, знае, че избягвам тази тема, но все пак ако ме питат каква точно любов можем да категоризираме като истинска, то това е тази на родителя към детето.

Само майката и бащата са способни на постоянна саможертва и грижа, без никакви оправдания и компромиси. Един от първите ми спомени въобще е как баща ми късно вечер отива до магазина да ми купи кренвирши, защото съм гладен. Въпреки че можеше просто да каже: "Цял ден съм работил, нямам сили дори да стана от масата". Или как майка ми повече от мен е преживявала някакви неща, които са били лично мои и не са я засягали никак. Като дете не съм го разбирал никак, но замисляйки се над нещата, генетично ние сме частица от самите тях и може би дори подсъзнателно тревогите на детето стават дори по-големи за родителите.

И колкото повече човек порасва, и колкото повече започва да разбира що е то самота, лъжеприятелство, колко много фалшиви отношения има на тоя свят, как "има вечни интереси" и всичко е бая рационално и прилича повече на турнир по тексаски покер, толкова повече човек разбира колко много са му дали родителите и колко малко е способен да върне той. Не казвам, че сме длъжни да сме до полите на майките си цял живот, би било абсурдно, но една елементарна подкрепа и рамо, на което да се опрат, им дължим.

Разбира се, има и хора, които не са срещнали достатъчно родителска любов, или дори никога не са познавали истинските си майка и баща. Затова и такива характери са най-силни, тъй като се каляват още от самото начало. Но във век, когато е така се махва с ръка при думата "семейство", ми се иска да напомня, че тази "най-малка клетка на обществото" е пряко отговорна за голяма част от развитието на всеки един от нас като човек, било то за добро или за лошо.

И тъй като семейството е деликатна тема за всекиго като част от личния му живот, то среща и такъв отзвук сред хората. Ще дам за пример миналата събота, когато бях на концерт на група Louna и когато дойде ред на песента "Колыбельная" ("Приспивна песен"), посветена на сина на певицата и бас-китариста, хората плакаха. Именно защото това отражение в изкуството им е дало храна за размисъл - кой си е спомнил далечните времена на детстовото, кой за изгубени майка, баща, кой е съжалил, че не се е отнасял добре с родителите си... именно защото си е спомнил моментите, когато е бил обичан най-много.



"Мое мило дете, веднъж денят настава,в чудесно и наивно колело,педали детски да въртиш ще се умориш -ще станеш възрастен,и ще станеш зъл като всички.
Знай, в щастие и беда,аз ще ти отдамцялата любов.Над сенките на сънни вековекато амулетаз нея пазя.
Угаснаха огньовете,мислите гонѝ далеч.

Тук сме сами,нека ни пее нощтаприспивна песен.


Мое мило дете, с годините ще знаешогромния свят в цялата красота.Ще настане и ден когато ще ме няма.И аз ще отида в тънкия лед като всички."